Значително по-неизвестни са не толкова светлите личности с еврейско потекло, част от които дори помагат на германците в усилията им да изтребят собственият им народ.
Една от тях е Stella Kübler
Тя отраства в Берлин и след завземането на властта от нацистите, семейството и, както и доста други еврейски фамилии от средната класа, прави опити да напусне Германия, но закъсняват и не успяват да получат визи. Стела учи за модист и по-късно се омъжва за еврейски музикант. Когато депортацията започва, тя се сдобива с фалшиви документи, а сините и очи и руса коса са и само в помощ на външен вид да минава за „чиста арийка”.
През 1943-та обаче късмета и изневерява и тя, заедно с родителите си си е арестувана от Гестапо. Доколко е имала избор е сложен въпрос (без съмнение алтернативата е била депортация в лагерите на свъртта), но е факт, че се съгласява да стане доносник, като за всеки предаден на властите укриващ се еврейн, получава хонорар от 300 райхсмарки. Според различните източници, посредством обещания за помощ, започващи от храна до съдействие за напускане на страната (представяйки се за участник в съпротивата), тя успява да изпрати на „поледното им пътуване” между 600 и 3000 евреи, оправдавайки измисления от нацистите и прякор – „русата отрова”.
Това обаче не успява да спаси живота на близките и - родителите и са изпратени в Theresienstadt, а съпруга и, заедно с цялата му фамилия – в Аушвиц.
Стела явно не е била ултра опечалена, макар и да е знаела за участта на близките си (поне на съпруга си със сигурност), защото съвсем скоро се омъжва за втори път – отново за еврейн - Rolf Isaaksohn, който също като нея е нацистки колаборатор
След края на войната тя прави опити да се укрие, но е арестувана през Октомври, 1945-та от руснаците, които съответно я изпращат за 10 години в лагер. След завръщането и в Запазен Берлин е арестувана отново, този път от местните власти, и след процес – осъдена на 10 години затвор (които обаче се приспадат като вече излежани в съветския лагер).
Стела сменя религията си (приема християнството) и се омъжва още 3 пъти (вече само за неевреи), като сама се определя като заклет антисемит. Последният и съпруг умира през 1984-та, а тя завършва земният си път, хвърляйки се през прозореца на берлинския си апартамент през 1994-та, когато е вече на 72 години. Единствената и дъщеря и е отнета и като пълнолетна, имигрира в Израел.
Друг „светъл” приемер е Abraham Gancwajch
който е нацистки информатор във Варшавското гето. Той е и основател на „Група 13” (получила формално името си от адреса, където се помещава – улица Лешно, номер 13)
по-известна като „еврейското гестапо”. Посредством Юденратът, групата има пряк контрол над гетото, като успява да се инфлитрира (и съответно саботира) и в съпротивата. Официалната и мисия е уж да се бори с черния пазар – идеална маска за рекет и изнудване. Наброява (в зависимост от периода) около 300 до 400 еврейски полицаи - Jüdischer Ordnungsdienst ”, отличаващи се сини баджове
създаден е и „собствен” затвор. Изцяло под техен контрол е дори еврейският публичен дом, помещаващ се в бившия хотел Британика.
Адам Черняков, лидера на Юденратът, описва Gancwajch като отвратително същество, а Януш Коржак (който предпочита да умре в газовите камери на Треблинка заедно с децата от сиропиталището си, отколкото да ги изостави), на въпроса защо отива на среща с Gancwajch, отговаря по следния начин – „за да спася децата, трябва да се срещна със самия дявол”.
На фона на глада в гетото Gancwajch се радва на изключително охолен живот. Най-отвратителната роля обаче групата му, към която спадат Morris Kohn и Zelig Heller, заедно с Jüdischer Ordnungsdienst изиграват по време на Grossaktion Warsaw – депортацията към Треблинка. След приключването и, по-голямата част от членовете и са екзекутирани. Gancwajch е „временно помилван” – заедно с неколцина съратници той е прехвърлен в арийската зона, където продължава да работи за немците, като ловец на поляци, укриващи евреи, прикрит като „боец от съпротивата”. Последната го осъжда на смърт, предполага се, че е убит някъде към 1943-та или от самите германци, или от съотечествениците си – хипотеза, която никога не е потвърдена. Спекулира се дори с оцеляването му до края на войната и последваща колаборация с НКВД.
Jüdischer Ordnungsdienst (чиято жестокост историкът Емануел Рингелблум описва като по-голяма и от тази на немците, украинците или латвийците), съществува разбира във всички гета, във варшавското неин шеф е Józef Szeryński, роден Szynkman (обърнатият с гръб)
към нея се числи и Jakub Lejkin (даващ рапорт на същата снимка). Szeryński е арестуван от самите германци за контрабанда с кожени палта в гетото, но след като се съгласява да ръководи операцията по депортирането в Треблинка, е възстановен незабавно на длъжността си. Съпротивата се опитва да го ликвидира неуспешно и под негово ръководство към газовите камери са изпратени 254 000 мъже, жени и деца. Той се надява, че след края на Grossaktion Warschau с депортациите е приключено, но след като на 18-ти Януари1943-та гестапо нахлува в гетото за окончателната чистка, осъзнава заблудата си и се самоубива с цианид.
Някои от съратниците му, обаче успяват да оцелеят – предимно числящите се към мрежата Żagiew (Żydowska Gwardia Wolności). Тя е в пряка колаборация с Група 13 и пряко отговорна за аферата с хотел Полски, когато много (около 2500) богати евреи (криещи с в арийската зона) са примамени с обещание за емиграция в Южна Америка, а вместо това болшинството от тях биват избити на място, в Аушвиц или Берген-Белзен. Краят на войната дочакват едва 350.
В Отвоцк в Jüdischer Ordnungsdienst се записва и Calel (Calek) Perechodnik
който до голяма степен става жертва на собствената си глупост. Въпреки, че е можел да извади фалшиви документи на жена си, с които тя да мине за етническа полякиня (тя самата многократно го е молила), не прави нищо по въпроса и дотолкова е вярвал в обещанията за неприкосновеност, че на 19-ти Септември, 1942 сам води и жена си, и детето си на площада
(съответно към смъртта), откъдето директно заминават за Треблинка, заедно с още 8000 души. Самият той е бил изпратен в трудов лагер, но успява да избяга и е укрит заедно с майка си от полякиня, в собственият и апартамент във Варшава (баща му обаче е бил заловен от германците и екзекутиран). Тогава написва и мемоарите си (Убиец ли съм – признанията на един еврейски „полицай”), в които освен, че се разкайва за собствените си деяния, изобилстват с фактология, и исторически се оказват изключително акуратни. В тях се отправят и редица критики към ортодоксалното еврейство, отказало предложената от поляците помощ (децата да бъдат укрити в християнски сиропиталища, където да минат за етнически поляци), защото това означавало обида към юдейството и „нацията на богоизбраните”. Признава и факта, че Jüdischer Ordnungsdienst прекрасно са знаели къде отиват сънародниците им и каква ще бъде участта им – зловеща истина, която редица услужливо премълчават. По-късно дори се присъединява към съпротивата. Не е ясно как точно е намерил смъртта си – теориите са няколко – от самоубийство с цианид след неуспеха на въстанието до изгорен жив в бункера където се е укривал (по това време е бил болен от тиф и не е могъл да избяга навреме).
Chaim Rumkowski, еврейски бизнесмен, е избран от немците да оглави Council of Elders (Юденратът) в Лудж.
Той прави всичко възможно да превърне гетото в индустриален цех, с вярата, че добрата производителност би била ключова за оцеляването. Слогана му е „Arbeit macht frei” – фраза, станала печално известна от портите на няколко концентрацинни лагера.
Парите в гетото са наричани румки (по негова идея), слага лика си и на „гетовските” пощенски марки.
В пряка колаборация е с Hans Biebow (на снимката)
шефа на нацистката админастрация на гетото
а с помощта на Jüdischer Ordnungsdienst жестоко потушава всякакви опити за съпротива
Депортациите започват и Юденратът,
начело с Румковски са пряко натоварени със селекцията на заминаващите „за сапун” (фраза, вече прокраднала се в гетото, макар, че масата, все още е вярва в трудовите лагери). До края на Януари`42-ра, 10 000 вече са изпратени в лагера на смъртта Челмно, а до септември същата година ги последват още 45 000. Децата, възрастните и всички негодни за работа (по преценка на Юденратът) са „с предимство”.
Румковски става печално известен с речта си „Дайте ми децата си”, произнесена през Септември`42-ра (когато всякакви илюзии са трудови лагери стават на пух и прах) пред обитателите на гетото. В нея той пледира да бъдат предадени за депортация всички деца под 10 години, както и възрастни над 65, за да имат шанс останалите да оцелеят.
Освен всичко останало, той е безпринципен, алчен, арогантен и често буквално жесток. Третира обитателите на гетото като своя собственост и нерядко изпраща Jüdischer Ordnungsdienst да вразуми „провинилите се”, като резултата е безмилостен побой.
В крайна сметка той самия (заедно със семейството си) се оказва в Аушвиц, където е пребит до смърт от членовете на зондеркомандата (по молба на намиращи се в лагера концлагеристи от Лудж).
Henric Streitman пък е румънски евреин, журналист, преводач и политик,
застанал начело на така наречения Централен Еврейски Комисариат в Румъния (аналог на Юденратът в Полша). Въпреки, че организацията не взема пряко участие както Jüdischer Ordnungsdienst в депортацията на румънските евреи (Транснистрия), тя проповядва сляпо подчиняване и поне организационно, ако не и идейно, е в услуга на нацистите. Streitman оглавява комисариата по-малко от година, наследява го Nandor Gingold, който след войната получава доживотна присъда. Трибунала обаче волно или неволно подминава Streitman, същото прави и установеният вече комунистически режим.
Не помага на съотечествениците си и Stephanie Julianne von Hohenlohe (родена Richter и наполовина еврейка).
Тя е с унгарско гражданство, но се омъжва за дипломата Friedrich Franz von Hohenlohe-Waldenburg-Schillingsfürst, ставайки по този начин австрийска принцеса. След развода си с принца, тя се преселва в Лондон, където през 30-те изгражда силни връзки с нацистите, включително Адолф Хитлер. В обкръжението и е и Harold Sidney Harmsworth, висконт Rothermere – отявлен поддръжник на нацистка Германия
както и Joachim von Ribbentrop, по това време посланник в кралството. По време на визитите си в Германия, тя се среща многократно с Херман Гьоринг и Хайнрих Химлер, който я провъзгласява за „чистокръвна арийка”, а Хитлер я нарича „драга принцесо”, затваряйки си очите за недотам "чистият" и произход.
Въпреки, че е подозирана и от британското, и от американското и от френското разузнаване за шпионин (MI6 разсекретява едва през 2005-та данните с които разполага за подривната и дейност на английска и чужда територия), тя никога не е арестувана, дори и когато получава официално златен медал „за заслуги” от нацистката партия. През 1939-та заминава за Сан Франциско, където вече американците я поставят под наблюдение, а и арестуват непосредствено след атаката срещу Pearl Harbor. ФБР изкопчва каквото може от нея (в доклада си я наричат шпинонин, по-умен и по-лош от десет хиляди такива мъже) , но я освобождава условно едва след края на войната. „Нацистката” принцеса
(прозвище, което вече е получила), незабавно се връща в Германия. Умира през 1972-ра в Женева.
Alfred Nossig, на младини скулптор, музикант и писател
е вече на пределна възраст, когато предлага услугите си като доносник на Абвера и Гестапо, в замяна на обещание за „неприсновенност”. Съпротивата във Варшавското Гето обаче накрая го разкрива и той е екзекутиран по нейна заповед на 80 годишна възраст на 22-ри Февруари`43-та.
Anna (Ans) van Dijk която е холандска еврейка
е единствената жена, холандски гражданин, екзекутиран за военно престъпление. Тя е арестувана през 43-та, но след като се съгласява да сътрудничи със SD е освободена. Ролята и е стандартна – под прикритието на боец от съпротивата да се свързва с укриващи се евреи и в последствие да ги предава на гестапо. По този начин тя вкарва в капана минимум 145 души, включително собственият си брат със семейството му. Болшинството от тези 145 души умират в лагерите, а ако бъдат броени и членовете на фамилиите им, депортирани с тях, Ана може да счита за виновна за смъртта на около 700 души.
След войната van Dijk е арестувана и осъдена на смърт
Вечерта преди разстрела приема християнството.
Завършвам с Moshe (Mosheh) Merin
който до съветско-нацистката инвазия в Полша се занимава с търговия - главата на Юденратът в Сосновец. Всъщност той се самопровъзгласява за такъв, след като на организирана от германците среща, истинският премълчава длъжността си. Така, описваният като нестабилен и импулсивен Моше е назначен да управлява над 100 000 души. Всякаква опозиция е потушена, а несъгласните са екзекутирани от самата Jüdischer Ordnungsdienst, като Мерин собственоръчно подписва смъртните присъди. Управленишето му до голяма степен е сходно с това на Румковски. Алчността му не познава граници – иска по 15 000 злоти рекет от семействата на 100 затворници, осъдени от самия него на нечовешки труд при скотски условия на живот, за ги освободи. Въпреки че сумата е 3 пъти повече от рекета искан примерно в гетото в Люблин, парите са внесени, но нито един от затворниците не е освободен. Накрая, също като Румковски, завършва земният си път в Аушвиц.
Нека съфорумците коригират евентуалните грешки и неточностти
