Сходствата в ситуацията в двете страни са по-големи, отколкото различията и за това се постарах да преведа едно добро представяне на времената на Алиенде и Пиночет от Алекс Шишкин. Това е оригинала:
Чили: кому — история, кому — марксистские грабли
Студена война и деколонизация ⇒ Чили
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Чили
Събитията във Венецуела ми пропомниха една друга страна, където чавизма социализъма почти победи и ако не бяха империалистическите козни на САЩ (поне така ни учеха), то сега Мадуро освен Куба щеше да срещне опора при друг евентуален приятел - Чили.
Сходствата в ситуацията в двете страни са по-големи, отколкото различията и за това се постарах да преведа едно добро представяне на времената на Алиенде и Пиночет от Алекс Шишкин. Това е оригинала:
Чили: кому — история, кому — марксистские грабли
Сходствата в ситуацията в двете страни са по-големи, отколкото различията и за това се постарах да преведа едно добро представяне на времената на Алиенде и Пиночет от Алекс Шишкин. Това е оригинала:
Чили: кому — история, кому — марксистские грабли
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
УВОД
Повод за написването на този текст стана бурната дискусия на сайта на „Ехо Москва“, в блога на А.Н.Иларионов, на сайта на М.С.Солонин и на много други места из просторите на Рунет-а, разгоряла след статията на Ю.Л.Латинина в „Еже“ - „Победените не се съдят“. Не за първи път се сблъсквам с обсъждането на тази тема в Рунета и всеки се изумявам. И от взаимните обвинения, и от лепенето на етикети, и цялата енциклопедия от фантастични „факти за Чили“, имащи място в руската блогосфера. Но на първо и главно място – колко много двете страни в дискусията, с малки изключения, все едно произхождат от тезата на историка-марксист Покровски - „Историята, това е политика изместена в миналото“. В резултат текстовете се оценят не по степен доколко съотвества на действителността, а по това доколко този текст е полезен или вреден от гледна точка на моментните политически настроения на участниците. Струва ни се, че където и да е другаде, но в Русия вече би трябвало да сме научили този исторически урок – но не желаещите отново и отново да повторят тази грешка не намаляват.
Латинина пише: в отчетите на комисиите по разследване на престъпленията на режима на Пиночет заедно в един куп се оказват революционерите, убити от полицията и армията, загиналите мирни граждани по вина военните и полицията и същите тези войници и полицаи убити при сблъсъците с революционерите и станали жертва на атентати. Изглежда просто – или Латинина казва истината и тогава разследванията на двете комисии са меко казано необективни или Латинина лъже и тогава излиза че тя един вид е оклеветила комисиите. Но само така изглежда. В действителност, никой от тези нахвърлили се с критика не се интересува дали написаното от Латинина отговаря на истината. Оказва се, че главното престъпление извършено от Латинина е че написаното от нея е „вредно“ и „опасно“. Мдаа – този начин на водене на спора по достойнство би бил оценен и от Оруел и от Покровски, макар и по различен начин.
Лично на мен не са ми интересни споровете, дали за съвременна Русия са вредни или полезни едни или други факти от чилийската история с десетилетна давност. Няма да завързвам дискусия по „правилата на Покровски“, а ще се опитам да опиша събитията в Чили така както действително са станали, въз основа на наличнита към дадения момент информация и документи. И ще се наложи да започна отпреди Алиенде, защото много от популярните истории за дейността на Алиенде и също така и на Пиночет, се базират на картината на Чили преди Алиенде, която има много малко общо с действителността.
За начало трябва да разберем каква е била икономиката, селското стопаство и политическия климат в Чили към момента на идването на власт на Алиенде. Традиционно представяната ни картина е икономика в която управляват транснационални монополи, експлоатиращи природните богатства на Чили и реализиращи свръхпечалби от тази дейност, промишленост намираща се под контрола на местни и чужди монополисти, селско стопанство сравнимо със помешчиците в Ряусия 19-ти век, само че с по-модерна техника и не толкова силно експлоатиращо селяните и доминирано от тесен кръг едри земеделцию, монополисти – латифундисти. Алиенде побеждава на изборите десните, които управляват страната дотогава и започва реформи в интерес на обикновения народ, а десните, финансирани от ЦРУ, организират преврат и свалят прогресивния президент.
Гореописаната история няма много връзка с чилийската действителност тогава, което ще се опитам и да покажа. Текста ми е обособен в следните раздели:
1.Промишлеността в Чили
2.Селското стопанство
3.Финанси и държавен бюджет
4.Развитие на политическата ситуация„
Делението е условно, защото в действителност всичко се преплита и си влияе едно на друго, така че в всеки раздел ще има отпратки и към другите. Във всеки един раздел съм се опитал да изложа информацията в хронологичен вид.
Повод за написването на този текст стана бурната дискусия на сайта на „Ехо Москва“, в блога на А.Н.Иларионов, на сайта на М.С.Солонин и на много други места из просторите на Рунет-а, разгоряла след статията на Ю.Л.Латинина в „Еже“ - „Победените не се съдят“. Не за първи път се сблъсквам с обсъждането на тази тема в Рунета и всеки се изумявам. И от взаимните обвинения, и от лепенето на етикети, и цялата енциклопедия от фантастични „факти за Чили“, имащи място в руската блогосфера. Но на първо и главно място – колко много двете страни в дискусията, с малки изключения, все едно произхождат от тезата на историка-марксист Покровски - „Историята, това е политика изместена в миналото“. В резултат текстовете се оценят не по степен доколко съотвества на действителността, а по това доколко този текст е полезен или вреден от гледна точка на моментните политически настроения на участниците. Струва ни се, че където и да е другаде, но в Русия вече би трябвало да сме научили този исторически урок – но не желаещите отново и отново да повторят тази грешка не намаляват.
Латинина пише: в отчетите на комисиите по разследване на престъпленията на режима на Пиночет заедно в един куп се оказват революционерите, убити от полицията и армията, загиналите мирни граждани по вина военните и полицията и същите тези войници и полицаи убити при сблъсъците с революционерите и станали жертва на атентати. Изглежда просто – или Латинина казва истината и тогава разследванията на двете комисии са меко казано необективни или Латинина лъже и тогава излиза че тя един вид е оклеветила комисиите. Но само така изглежда. В действителност, никой от тези нахвърлили се с критика не се интересува дали написаното от Латинина отговаря на истината. Оказва се, че главното престъпление извършено от Латинина е че написаното от нея е „вредно“ и „опасно“. Мдаа – този начин на водене на спора по достойнство би бил оценен и от Оруел и от Покровски, макар и по различен начин.
Лично на мен не са ми интересни споровете, дали за съвременна Русия са вредни или полезни едни или други факти от чилийската история с десетилетна давност. Няма да завързвам дискусия по „правилата на Покровски“, а ще се опитам да опиша събитията в Чили така както действително са станали, въз основа на наличнита към дадения момент информация и документи. И ще се наложи да започна отпреди Алиенде, защото много от популярните истории за дейността на Алиенде и също така и на Пиночет, се базират на картината на Чили преди Алиенде, която има много малко общо с действителността.
За начало трябва да разберем каква е била икономиката, селското стопаство и политическия климат в Чили към момента на идването на власт на Алиенде. Традиционно представяната ни картина е икономика в която управляват транснационални монополи, експлоатиращи природните богатства на Чили и реализиращи свръхпечалби от тази дейност, промишленост намираща се под контрола на местни и чужди монополисти, селско стопанство сравнимо със помешчиците в Ряусия 19-ти век, само че с по-модерна техника и не толкова силно експлоатиращо селяните и доминирано от тесен кръг едри земеделцию, монополисти – латифундисти. Алиенде побеждава на изборите десните, които управляват страната дотогава и започва реформи в интерес на обикновения народ, а десните, финансирани от ЦРУ, организират преврат и свалят прогресивния президент.
Гореописаната история няма много връзка с чилийската действителност тогава, което ще се опитам и да покажа. Текста ми е обособен в следните раздели:
1.Промишлеността в Чили
2.Селското стопанство
3.Финанси и държавен бюджет
4.Развитие на политическата ситуация„
Делението е условно, защото в действителност всичко се преплита и си влияе едно на друго, така че в всеки раздел ще има отпратки и към другите. Във всеки един раздел съм се опитал да изложа информацията в хронологичен вид.
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
1. ПРОМИШЛЕНОСТ
В опитите си да намалят зависимостта на икономиката от износа на ресурси, правителствата на Чили, започвайки още от предвоенните, провеждат популярната в Южна Америка политака на „заместването на вносът с местно производство“. Както и в останалите страни от Южна Америка това се е правило, чрез пряко държавно финансиране и подпомагане на едни или други производства по определени позиции от вноса /1, стр. 78-79/. Практическия резултат е, че през 60-те години на миналия век държавния дял в икономиката на Чили е един от най-високите в Латинска Америка. В 1970 г., непосредствено преди идването на власт на Алиенде, държавна собственост са били черната металургия, нефтодобива и нефтопреработката, по-голямата част от ЖП линиите, националната авиокомпания и още много други. Държавна собственост са били около 40% от мощностите в промишлеността, още около 30% са били зависими от държавното финансиране и помощ и само за останалите 30% е можело без условности да се каже, че са частна собственост /1, стр. 341/. Държавата е контролирала също така и половината от чилийските банки /1, стр. 149/. Примерно само държавната банка на Били е имала актови колкото всички части банки взети заедно /1, стр. 341/. Така още до началото на реформите на Алиенде, Чили по равнище на държавно участие в икономиката в Латинска Америка отстъпва само на Куба на Фидел Кастро /1, стр. 341/.
Специално място в икономиката на Чили е имал добива на мед. Към началото на президенството на Алиенде, двете основни медодобивни компании – американските Кенекот и Анаконда са давали 20% от БВП-то на страната. При това те са се явявали източник на 40% от приходите от данъци в държавната хазна и на 80% от приходите в чуждестранна валута /1, стр. 16/ .
Национализацията на медодобива започва още при предшественика на Алиенде – християндемократа Едуардо Фрей Монталва. Към момента на идването на власт на Алиенде, американските компании не само не са еднолични, но дори не са мажоритарни собственици на зедните мини. Мажоритарен собственик е била чилийската държава. Тази национализация не среща никакви възражения от страна на САЩ, защото официалната позиция на американските власти винаги е блиа и е да признава правото на суверенните страни да национализират частна собственост, при условие, че се изплати компенсация на засегнатите собственици. Правителството на християндемократите получава 51% дял от медните рудници, като заплаща встъпителна вноска от предоставените му за тази цел заеми от страна на САЩ и обещава да изплати остатъка на няколко вноски през следващите няколко години/1, стр. 163-164/ /8, стр. 78-79/ .
Специално трябва да обърнем внимание на „свръхпечалбите“, които са изнасяли от Чили американските компании. На 4 декември 1972 г., президентът Алиенде в своя реч пред Генералната Асамблея на ООН, че за периода 1955-1970 години, ежегодните печалби на компанията „Анаконда“ са съставлявали 21,5% от балансовата и стойност. Само че Алиенде забравя да спомене, че това са печалбите преди плащането на данъци в чилийската хазна. В същата реч Алиенде твърди, че печалбите на „Кенекот“ за този период са средно 52,8%, като през 1967 те достигат 106%, 1968 – 113%, 1969 – 205%, докато през същото това време в останалите страни по света, къздето компанията оперира те не превишават 10%. Тук Алиенде пак е забравил да спомене, че това е печалба преди плащането на данъци, дължими към Чили. Данъците за „Кенекот“ и „Анаконда“ са били в размер на около 85% от реализираната печалба и след плащането на дължимите данъци към чилийската държава, се оказва, че „Кенекот“ е печелила 45% по-малко в Чили, отколкото от аналогични мини в щатите /1, стр. 31-32, бел. 50/
В началото на 60-те години американските медодобвни компании в Чили плащат 67-83% данък печалба. Това е бил към онзи момент най-високия данък в цул свят за рудодобивната промишленост. Но чилийското правителство решава, чце това е недостатъчно и към момента на встъпването на Алиенде на власт данъка вече достига 81-87% /1, стр. 146/.
Но дори това на чилийското правителство му се вижда малко и след национализацията на 51% от собствеността в медодобивната индустрия края на 60-те, то прокарва закон с който си дава правото да установява „продажна цена“ на медта. Т.е. компаниите получават приходи по посочена от правителството цена, суровината се продава по борсови цени (по-високи от посочените от правителството продажни цени) и разликата се прибира директно от правителството. Забележителното е че тази промяна става след като американските компании правят обещаните от тях по договора за национализация инвестиции в разширение на добива и производство на мед ./1, стр. 167, стр. 210, бел. 130, стр. 212, бел. 137/
Така че тези 13-19% от брутната печалба, предварително орязана вече от чилийското правителство са „свръхпечалбите“ които според Алиенде реализират медодобивните компании /1, стр. 31-32, бел. 49-50, стр. 163-168/
11 юли 1971 г. Правителството на Алиенде прокарва през парламента закон за пълна национализация. Законът предвижда компенсация за американските собственици с отчитане на амортизацията и на „свръхпечалбите“ изнесени от компаниите от Чили /1, стр. 324/. Никога по-рано терминът „свръхпечалба“ не е бил дефениран в чилийското законодателство и размера на тази „свръхпечалба“ се определя от експерти от правителството на Алиенде със специалната помощ на поканените за това съветски специалисти /1, стр. 319, стр. 324, стр. 356, бел. 87/ по такъв начин, „свръхпечалбата“ превишава цялата полагаща се компенсация на минодобивните компании, както тази която трябва да им се изплати за оставащите 49%, така и договорената с предишното правителство при национализацията края на 60-те години. След така определената „компенсация“ на американските компании, Алиенде им представя сметка да платят за национализирането на собствеността им. Наистина впоследствие милостиво им опрощава този „дълг“ /1, стр. 324/. При това, в този процес на национализация правителството не се и опитва да вмени на компаниите каквото и да е нарушение на чилийските закони или договорите, които са сключвали с Чили. По такъв начин Алиенде със задна дата пресмята „свръхпечалби“ на едни вече силно регулирани и обложени с високи данъци от предишните чилийска правителства компании. Естествено за виновници са обявени чужденците, а по отношение на члийските чиновници няма никакви претенции. /1, стр. 324-327/
Най-яркото доказателство за това, че национализацията на Алиенде няма никакво отношение към „свръхпечалбите“ или „експлоатацията“ на Чили от страна на чуждестранните компании е национализацията на чилийския филиал на „Cerro” - Compania Minera Andina. Това е била третата по големина миннодобивна компания след Кенекот и Анаконда, като тази компания не успява да получи дори и един цент приход от инвестициите си. Мината в която тя инвестира по последна дума на техниката и технологиите, започва работа и дава първата продукция само 5 месеца преди национализацията. Така Алиенде прибира всичко без пари и буквално ограбва тази комапния, просто защото има какво да им се вземе. /1, стр. 324-325/
Не е учудващо, че след това ограбените фирми се обръщат към съдилищата в европейските държави вносителки на чилийска мед и завеждат дела /1, стр. 327-328/.
След падането на правителството на Алиенде, поканените от Пиночет „Момчета от Чикаго“ упорито му предлагат да анулира национализацията на рудниците, но Пиночет категорически отказва да стори това. В резултат национализираните тогава рудници и ден днешен /2012 г. бел. моя/ са държавна собственост. Вече след слизането на Пиночет от власт, Чили разрешава проучването и разработването на нови медни находища от частни фирми.
В сегашните руски дискусии на чилийска тема, редовно се среща и историята как САЩ са манипулирали борсовите цени на медта, като са продали стратегическия си запас по дъмпингови цени. Доколкото съм установил, източникаът на тази история са приказките на др. Тарасов. Официалната информация, която съм успял да намеря, не потвърждава тези твърдения. Продажба на мед от стратегическите запаси на САЩ има през 1965-66 г. /550000 т., най-голямата проаджба на мед от запаса/ и през 1974 г., когато е разпродаден остатъка от стратегическия запас /2, стр. 236/. А в годините на управлението на Алиенде никакви продажби не са отбелязани.
Все пак да допуснем, че продажби е имало и че 1974 са продадени последните трохи. Известно е количеството мед в стратегическия запас на САЩ към 1969 г. - 260834 къси тона равни на 236306 метрични тона /6, стр. 10/. Да напомня, че за периода 1971-1974 световния добив на мед е бил почти 29 милиона тона или 7,29 милиона тона средногодишно /1, стр. 18, табл. 4/. Та ни се предлага да вярваме, че пускането на световния пазар на 3% от годишния добив или за срока на управление на Алиенде 1% от добива /1971-1973/ може да срути цените на медта! Пък ако приложим логиката на др. Тарасов към известните ни дати за продажба на запасите на САЩ, излиза че американското правителство се е опитвало да срути икономиката на Чили при предшествениците на Алиенде и след това в първата година на управлението на Пиночет...
Още един момент, който е интересно да се разгледа – по какъв начин САЩ биха могли да си позоволяват да тръгнат срещу интересите на другите десетки страни производителки на мед, включително против собствените си интереси /в този период САЩ са най-големия производител на мед в светът/, само за да окажат натиск на една страна, чиято дял в световния добив тогава е бил 10,6% /1, стр. 18, табл.4/. Разбира се, в реалния живот, за разлика от подвизаващите се из рунета конспирологични теории, запасите се разпродават на пика на цените, за да се получи максимална печалба. Това се и потвърждава от документите за известните продажби на мед от запасите през 1965-1974 г.
Някои графика в подкрепа на гореизложеното:
Дял на износа на мед в общия износ на Чили /8, стр. 6/
Световни цени на медта, 1935-2004 /8, стр. 13/
Ръст на БВП-то и цените на медта, 1961-2005 /8, стр. 14/
Правителството на Алиенде не се ограничава само с медодобивната индустрия. То започва назионализация на едрите и средни предприятия, независимо дали собствениците им са чужденци или чилийци, като обявява за монополисти всички фирми с активи над 500000 /петстотин хиляди/ долара. /1, стр. 341-342/
През октомври 1971 г. правителството на Алиенде се опитва да прокара през парламентът законопроект за национализация на всички предприятия с активи над $1000000. В списъка сътавен от правителството има 253 фирми, 150 от които са производствени предприятия. Това би означавало национализация на над 90% от намиращите се в частна собственост активи. Парламентът не одобрява законопроекта. /1, стр. 340-342/
Тогава правителството изравя един древен закон, за който ще разкаж по-подробно. Законът е приет през 1932 г. от правителството на социалистите, дошли на власт след военен преврат и задържали се цели 103 дни. Един от 590-те законадателни акта, които те приемат е този закон, който дава право на правителството да конфискува частни предприятия в следните случаи 1 остър недостиг на стоките произвеждани от предприятието; 2 умишлени опити на ръководството на предприятието да саботира „пазарните механизми“ и 3 наличие в предприятието на неразрешим спор между собствениците и работниците /1, стр. 67, бел. 52/. Законът приет от незаконно правителство-еднодневка, разбира се никога не е бил прилаган след това, но Алиенде такива подробности не са го интересували.
Последвала вълна от национализации на основанията на този закон – от автозаводи до пивоварни, като Алиенде дори не се е стараел от кумова срама формално да докаже наличието на някое от трите основания, като причина за национализация на предприятието. /1, стр. 67, бел. 52/
Още един вариант на национализация практикуван от Алиенде е принуждаването на собствениците към „продажба“ на техния бизнес на държавата по установени от правителството цени. Този метод се е прилагал към фирми силно зависими от държавните регулации – банките например. Отделянето на бюджет за такова изкупаване е било в прерогативите на парламента, но правителството на Алиенде го заобикалял и само си гласувало сумите. Така или иначе пари в хазната нямало и тогава Алиенде нарежда на централната банка просто да му печата необходимите суми. Паричната емисия и нейния размер също е трябвало да се гласуват от парламента, но на Алиенда не му пукало за законите и тяхното спазване...
Паралелно подбудено от ултрасите в соцпартията на Алиенде, вървели и „спонтанни“ превземания на частни предприятия от страна на „трудещите“ се. Когато собствениците им се обръщали към съда, правителството блокирало изпълнението на съдебните решения, като нареждало на полицията да не съдейства за възстановяване на законността. На критиката по страниците на пресата, Алиенде отговаря с експроприация на вестниците и печатниците.
В резултат на тази благородна антимонополистична дейност към края на управлението – есента на 1973, Алиенде конфискува около 450 предприятия, представляващи над 80% от промишленото производство на страната. Повечето от тях са заграбени в нарушение дори на „правилата“ установени от правителството на Алиенде. Сред национализираните са всички банки, вкл. клоновете и офисите на чуждестранни банки, вследствие на което кредитите от чужбина за Чили някак си странно си спират, а Алиенде естествено обвинява за това САЩ.
Едновременно с масовата национализация, правителствот на Алиенде се захваща с „повишаване на материалното благосъстояние на трудещите се“. Действията в тази насока са най-елементарни и прости – с постановление на правителството през 1971 г. заплатите се пивашават с 35-40%, лихвите по кредитите се намаляват наполовина, а цените на стоките се замразяват. /1, стр. 305/ За частните банки това е удар от който те не може да се възстановят и те стават лесня плячка за правителството, а внезапно забогатялото население предизвиква истински потребителски бум.
Но този забележителен „успех“ трае няма и година, след като минават първите месеци се случва очакваното – почва дефицит на стоки, магазините се изпразват, разцъфтява черен пазар на дефицитните стоки. Към края на 1972 г. от 3000 основни стоки, повече от 500 трайно отсъстват от търговската мрежа./1, стр. 315/
Инфлацията експлоадира – в годините на управлението на предшественика на Алиенде инфлацията е 17 до 35% годишно, Алиенде достига висоти невиждани дотогава в Чили – 163% за 1972 г., 286% към момента на преврата септември 1973, като достига 500% края на годината./1, стр. 318/
В опитите да изпревари инфлацията и да поддържа илюзията за „процъфтяване“, Алиенде, в нарушение на законите, без съгласие на парламента, почва да печата все повече и повече пари. В резултат парите в обръщение за времето на управлението на Алиенде се увеличават десетократно. Проблемът е че парите вече дори не струват хартията на която са отпечатани. /1, стр. 305, стр. 354, бел. 60/
Реалните доходи на населението първоначално нараснали 1971 г. 19-20% спрямо предходната година, в края на управлението на Алиенде са между 30 до 52% от нивото през 1970г./11, стр. 149, табл. III.22/
Производителността на труда в национализираните предприятия се срутва. Даже в медодобивната промишленост – гордостта на управлението на Алиенде, положението стига дотам, че към края на управлението на Алиенде, Чили получава по-малко отколкото във времената на „бездушна експлоатация“ от страна на американските грабители.
Пиночет и колегите му в хунтата наследяват страна, където външния дълг на човек от населението е втори по големина в светът (почетоното първо място към този момент се заема от Израел).
В течение на месец новото правителство връща предприятията на тези от които са били незаконно отнети по инициативата „завладяване от работещите“. Също така обявяват планове да продадат на частни инвеститори още 260 „законно“ национализирани предприятия. /1, стр. 565/
Връщащите се в своите фирми собственици се оказват в незавидно положение, особено собствениците на „спонтанно завладяните“ фирми – посреща ги амортизирано и изпочупено оборудване резултат на некомпетентото управление, пълен финансов хаос, защото никой не се е грижил да води счетоводство, нито да контролира и развива дейността.
С повечето от бившите собственици на около 50 национализирани американски фирми, бързо е било постигнато съгласие за големината и сроковете на изплащане на компенсации.
Ескудото, напълно обезценено от правителството на Алиенде, било девалвирано и вместо десетките обменни курсове на предишната администрация се въвеждат 3 – за вноса, за износа на мед и за всички останали случаи. /1, стр. 565/
Първите стъпки на хунтата в борбата и с наследения външен дълг са били мерки за строги ограничения на държавните разходи: трудовите договори за всички правителствени длъжности, с изключение на съдиите и счметоводителите и контрольорите са незабавно обявени за временни – за да се облекчи последващото съкращаване на държавния апарат./1, стр. 565/
Провежда се данъчна реформа. Част от нея е въвеждането на еднократен данък върху стойността на активите на фирмите опериращи в Чили. Различните ставки на данък продажби са заменени с една единствена, вдигат се подоходните данъци и данъците върху имуществото и луксозните стоки. От данък продажби се освобождават само стоките от базовата потребителска кошноца – мляко, пшеница, хляб, плодове и зеленчуци, книги и вестници. /1, стр. 926/ По мнение на експерти от Световната банка, новата данъчна система била по справедлива (еднакви данъци за хора с еднакви доходи, независимо от източника на доходите им) и прогресивна (данъчното бреме е било по-високо за по богатите слоеве от населението) /11, стр. 160-161/
Провежда се реформа в митата. При Алиенде са съществували един куп митнически ставки върху вноса, като средното мито е било 94%, а за отделни стоки е стигало 500%. На няколко стъпки системата е коренно опростена и митата са смъкнати. Към август 1975 средното мито е 44%, максималното 90%; към март 1978 средното мито е 15%, максималното 20%; към юни 1979 е въведена единна митническа ставка от 10%, с изключение на малък брой стоки (например автомобилите) /1, стр. 934/.
Резултатите от реформите в данъчната и митническа политика: „Независимо от рецесията в световната икономика, износът бързо расте.... износът се удвоява в 1974 г. спрямо 1973 г. За периода 1974-77 износът на промишлени стоки се удвояваа още веднъж, износът на селскостопанска продукция се утроява... Към 1978 година дела на промишлените стоки в износа достига 31% спрямо 8% през 1973... В 1977 година Чили изнася в над 90 страни – два пъти повече на брой отколкото през 1973г./11, стр. 107/
За първи път в чилийската история износът, който (с изключение на износа на мед) никога не е бил повече от 10-13% от БВП-то, достигнал почти 30%. /1, стр. 936/
Военната хунта става първото чилийско правителство което постига успех в усилията за диверсификация на идзноса и снижаване на зависимостта на икономиката от износа на мед. Към 1987 година износа на мед дава само 41% от валутните постъпления в държавата – това е резултат на целенасочените усилия на правителството по стимулиране на нови експортноориентирани отрасли./1, стр. 20/ Паралелно с намаляване на относителния дял на медта в експорта, общия износ нараства от 1.2 милиарда долара през 1973 до 5 милиарда долара през 1987г., а списъка на стоките за износ се увеличава от 412 през 1973 до 1343 през 1987 г. /1, стр. 34, бел. 60/
На опитите за стабилизация на чилийската икономика отрицателно влияние оказва нефтената криза края на 1974 – 1975 година. Цените на нефта се утрояват, а цената на медта се свлича до нивата от началото на 60-те години. Запачналото възстановяване на производството отново поема надолу /10, стр. 116-117/. Само от падането на цените на медта бюджета на страната губи 826 милиона долара през 1975 г. /10, стр. 107/. Вносът на нефт през 1973 е на стойност 148 милиона долара, 1974 стойността нараства до 481 милиона долара, а 1975 е 257 милона долара, като спада 75 спрямо 74 се дължи на икономичедския спад и рязко намалялото следствие от това потребление на нефт и нефтопродукти. /1, стр. 924/ Растежа се възстановява през 1976 и продължва до 1981 година. 1982-83 години стават години на тежка икономическа криза предизвикана от рецесията в развитите икономики – пазари за чилийския износ, който се съкращава двойно за периода. 1984 година отнова започва икономически растеж, макар и със значително по-малки темпове от този края на 70-те. Таблици за ръст на БВП, инфлация, безработизца и реална заплата - /10, стр. 118/
За да може все пак все пак да помогнат на огромното количество хора останали без работа и препитание, правителството на Пиночет организира „програма за минимална заетост“, която се финансира от правителството и републиканския бюджет, но се прилага и управлява от местните власти. Към края на 1975 година по нея са заети 125000 чмовека, към края на 1976 вече са около 250000. В края на 1978 с оживлението на икономиката количеството заети по прогарамата се съкращава до 118000 /1, стр. 938-939/. Сред допълнителните мерки са например преференциални зени за обществения транспорт за всички малоимотни граждани./1, стр. 939/
В средата на управлението на хунтата, през 1980 година Световната банка провежда подробно изследване на икономическата ситуация в Чили и на икономическите политики на правителството. Обобщен извод от проучването: „В изключително неблагоприятни условия, чилийските власти организират безпрецедентен в историята на Чили икономически завой. Когато през септември 1973 г. военните вземат властта, темповете на инфлацзия наближават 1000%, няма валутен резерв, обслужването на външния дълг е просрочено, а производството спада втора година поред. Дефицита на държавния бюджет превишава 20% от БВП-то, паричната емисия е извън контрол, финансовата система е в развалини, а валутния курс на ескудото е нереално завишен. Високите цени на медта и увеличените кредити от чужбина подпомагат за някакъв ръст през 1974 г., но и двата източника на капитал пресъхват през 1975, като общата загуба достига до 12.5 % от БВП-то. От този момент нататък цените на медта в реално изражение остават на най-ниските си нива за последните 20 години, като в същото време обслужването на външния дълг постоянно изтегля ресурси от икономиката на страната. Сблъсквайки се с тези факти правителството приема през 1975 година програма за строги икономии и дългосрочни реформи, която прави възможно съществено да се намали зависимостта на икономиката от износа на мед, чрез разширяване на износа на други стоки, намалява инфлацията до средни за чилийската история размери, възстановява системата на ценообразуването и създава условия за бъдещ ръст на икономиката...“ /11, стр. 164/
За това, за чия сметка са се решавали проблемите с изхода от икономическата криза 1975 година, експертите от Световната банка имат следното мнение: „най-висока финансова тежест понасят средните и богатите слоеве на населението“ /11, стр. 154/. Най-бедните слоеве на населението, обратно подобряват своето положение през този период /11, стр. 157/.
Ясно е, че тези които са били състоятелни са могли по-леко да понесат кризата, но в крайна сметка горното дава представа за това до колко съотвестват на действителността популярните приказки за това как хунтата е решавала своите проблеми на „гърба на трудовия народ“.
Отделно трябва да се отбележи още един фактор, който не се отчита при сравненията на положението при Алиенде и при Пиночет: количеството на новосъздадените работни места. В годините на президенството на Алиенде новите работни места са съответно 12.7 /1971/; 15.6/1972/ и 11.5/1973/ хиляди работни места за година. А за периода 1974-1981 минималния прираст е бил 31.4 хиляди, а максималния 56.4 хиляди годишно. В резултат работните места в чилийската икономика нарастват от 1 милиона 1971 до 1.48 милиона 1981 година. /1, стр. 941/
За периада 1977 – 1981 чилийската икономика расте с темпове 2 до 2.8 пъти превишаващи средните за Латинска Америка. /1, стр. 943, табл 50/
През 1982-83 години в Латинска Америка се разразява нова криза. Икономиките на региона с лаг от година, година и половина реаггират на тежката рецесия в която попадат най-развитите страни в светът /за САЩ това е най-тежката рецесия след Голямата депресия/. Докато развитите страни се оправят със своите проблеми, търсенето на стоки от Латинска Америка спада, лихвите по кредитите скачат нагоре, а потока на чуждестранни инвестиции в Латинска Америка пресъхва. Повече от 30 милиона човека в региона остават без работа /1, стр. 945/ /5, стр. 4/. По оценки на експертите на Световната банка, цяла Латинска Америка с изключение на Бразилия и Колумбия е върната в развитието си повече десетилетие назад./5, стр. 6/ Кризата удря по Чили по-тежко, отколкото по която и да е друга страна в Латинска Америка, в голяма степен защото в отличие от другите страни в региона, Чили е разчитала дотогава предимно на кредити от частните банки, вместо на междуправителствени заеми или на МВФ и СБ. Влияние оказват и сериозни недостатъци в банковата система на Чили. Системата се реформира, държавата стъпва за кратко в собственост на банките и през 1987 г. с успокояването на положението в сектора и озцдравяването на банките, държавното участие в тях се прекратява. С ръстта на безработизата отново почва да расте и количеството на работещите по програмата за минимална трудова заетост./1, стр. 949/
Рязко скача и инфлацията, макар и да не достига висините при съседите от региона. Мексико, Перу, Бразилия, Аржентина имат нива на инфлация 2 до 20 пъти по-големи от чилийските през този период. /1, стр. 950/
Този път Чили успява да получи кредити от МВФ и СБ по антикризисна програма. От САЩ, както и през предишните години Чили не получава и цент. Вместо помощ за своя агент, САЩ през 1983 г. дори прекратяват доставките на продоволствия по програмата за хуманитарна помощ, като в същото време наливат милиони долари по същата програма в страни като Кампучия и Уганда/1, стр. 949/
1984 година растежа на икономиката се възобновява, в средата на 80-те плодове дават и инвестициите в проучване и развитие на скромните чилийски запаси от нефт – собствения добив достига количестводостатъчно в голяма степен да обезпечи вътрешното потребление, така че страната да не се опасява от бъдещи нефтени шокове /1, стр. 951/
От самото начало на управлението на хунтата, една от характерните черти на икономическата им политика става „антипазарната“ мярка – оказване на помощ на бедните. С възстановяването на икономиката правителството отделя за тази област все повече и повече средства и през 1986 г. експертите на СБ в своя отчет „Бедността в Латинска Америка“ пишат следното: „Особено интересен е чилийският случай, защото представлява успешен опит да се концентрират държавните социални разходи и усилия към бедните слоеве от населението. Урязвайки социалните разходи за групите с високи доходи и насочвайки разходите към най-бедните дава възможност да им се предоставят необходимите созциални услуги въпреки тежката криза в която изпада страната (кризата 1982-83)... Успехите на Чили в целевото разходване на средства по социални програми нямат равни на себе си в региона, а ефективността на социалните разходи е многа добра“. /5, стр. 20/
Съсредоточаването на социалните разходи към бедните слоеве от населението, в мчастност се изразявало в такива програми като безплатоното даване на мляко, безплатно медицинско обслужване на бременните жени и т.н. /10, стр. 123/
Американската банка за развитие в своя доклад от 1987 поставя Чили в числото на латиноамериканските държави успели трайно и систематично да снижат детската смъртност. В доклада специално се отбелязва успешната чилийска програма по раздаване на продоволствие на бедните. /1, стр. 951/
В отчета на СБ 1986 г. се отбелязва непрекъснато намаление на смъртността, детската смъртност, смъртността при раждане и също така намалянето на случаите на хронично гладуване – статистики в които Чили заема едни от първите места сред най-добрите развиващи се страни./5, стр. 21/
През периода 1980-85 години Чили ежегодно харчи за социални разходи и здравеопазване 2 до 3 пъти повемче като дял от БВП-то в сравнение с другите страни в Латинска Америка. /1, стр. 970 таблици/ Или ако вземем друг измерител – соцзиалните разходи съставят през този период 60% от държавния бюджет./1, стр. 971/
Най-доброто свидетелство за това как чилийците виждат икономическите реформи на хунтата е оценката дадена през 90-те от икономистите на новото демократично чилийско правителство: „Икономическите развитие на Чили през прехода към демокрация 90-те години е много успешно.... За този успех има много причини. Добрата стартова позиция на икономиката в края на 80-те, с нейната макроикономическа стабилност и завършени структурни преобразования, без съмнение е сред най-важните причини... В резултат ние имаме повече приемственост, вместо различия в иконономическите политики в сравнение с предното правителство.... Съхраняването на основната част на икономическите политики на предното правитество бе разумна стъпка“ /9, стр. 146/
В опитите си да намалят зависимостта на икономиката от износа на ресурси, правителствата на Чили, започвайки още от предвоенните, провеждат популярната в Южна Америка политака на „заместването на вносът с местно производство“. Както и в останалите страни от Южна Америка това се е правило, чрез пряко държавно финансиране и подпомагане на едни или други производства по определени позиции от вноса /1, стр. 78-79/. Практическия резултат е, че през 60-те години на миналия век държавния дял в икономиката на Чили е един от най-високите в Латинска Америка. В 1970 г., непосредствено преди идването на власт на Алиенде, държавна собственост са били черната металургия, нефтодобива и нефтопреработката, по-голямата част от ЖП линиите, националната авиокомпания и още много други. Държавна собственост са били около 40% от мощностите в промишлеността, още около 30% са били зависими от държавното финансиране и помощ и само за останалите 30% е можело без условности да се каже, че са частна собственост /1, стр. 341/. Държавата е контролирала също така и половината от чилийските банки /1, стр. 149/. Примерно само държавната банка на Били е имала актови колкото всички части банки взети заедно /1, стр. 341/. Така още до началото на реформите на Алиенде, Чили по равнище на държавно участие в икономиката в Латинска Америка отстъпва само на Куба на Фидел Кастро /1, стр. 341/.
Специално място в икономиката на Чили е имал добива на мед. Към началото на президенството на Алиенде, двете основни медодобивни компании – американските Кенекот и Анаконда са давали 20% от БВП-то на страната. При това те са се явявали източник на 40% от приходите от данъци в държавната хазна и на 80% от приходите в чуждестранна валута /1, стр. 16/ .
Национализацията на медодобива започва още при предшественика на Алиенде – християндемократа Едуардо Фрей Монталва. Към момента на идването на власт на Алиенде, американските компании не само не са еднолични, но дори не са мажоритарни собственици на зедните мини. Мажоритарен собственик е била чилийската държава. Тази национализация не среща никакви възражения от страна на САЩ, защото официалната позиция на американските власти винаги е блиа и е да признава правото на суверенните страни да национализират частна собственост, при условие, че се изплати компенсация на засегнатите собственици. Правителството на християндемократите получава 51% дял от медните рудници, като заплаща встъпителна вноска от предоставените му за тази цел заеми от страна на САЩ и обещава да изплати остатъка на няколко вноски през следващите няколко години/1, стр. 163-164/ /8, стр. 78-79/ .
Специално трябва да обърнем внимание на „свръхпечалбите“, които са изнасяли от Чили американските компании. На 4 декември 1972 г., президентът Алиенде в своя реч пред Генералната Асамблея на ООН, че за периода 1955-1970 години, ежегодните печалби на компанията „Анаконда“ са съставлявали 21,5% от балансовата и стойност. Само че Алиенде забравя да спомене, че това са печалбите преди плащането на данъци в чилийската хазна. В същата реч Алиенде твърди, че печалбите на „Кенекот“ за този период са средно 52,8%, като през 1967 те достигат 106%, 1968 – 113%, 1969 – 205%, докато през същото това време в останалите страни по света, къздето компанията оперира те не превишават 10%. Тук Алиенде пак е забравил да спомене, че това е печалба преди плащането на данъци, дължими към Чили. Данъците за „Кенекот“ и „Анаконда“ са били в размер на около 85% от реализираната печалба и след плащането на дължимите данъци към чилийската държава, се оказва, че „Кенекот“ е печелила 45% по-малко в Чили, отколкото от аналогични мини в щатите /1, стр. 31-32, бел. 50/
В началото на 60-те години американските медодобвни компании в Чили плащат 67-83% данък печалба. Това е бил към онзи момент най-високия данък в цул свят за рудодобивната промишленост. Но чилийското правителство решава, чце това е недостатъчно и към момента на встъпването на Алиенде на власт данъка вече достига 81-87% /1, стр. 146/.
Но дори това на чилийското правителство му се вижда малко и след национализацията на 51% от собствеността в медодобивната индустрия края на 60-те, то прокарва закон с който си дава правото да установява „продажна цена“ на медта. Т.е. компаниите получават приходи по посочена от правителството цена, суровината се продава по борсови цени (по-високи от посочените от правителството продажни цени) и разликата се прибира директно от правителството. Забележителното е че тази промяна става след като американските компании правят обещаните от тях по договора за национализация инвестиции в разширение на добива и производство на мед ./1, стр. 167, стр. 210, бел. 130, стр. 212, бел. 137/
Така че тези 13-19% от брутната печалба, предварително орязана вече от чилийското правителство са „свръхпечалбите“ които според Алиенде реализират медодобивните компании /1, стр. 31-32, бел. 49-50, стр. 163-168/
11 юли 1971 г. Правителството на Алиенде прокарва през парламента закон за пълна национализация. Законът предвижда компенсация за американските собственици с отчитане на амортизацията и на „свръхпечалбите“ изнесени от компаниите от Чили /1, стр. 324/. Никога по-рано терминът „свръхпечалба“ не е бил дефениран в чилийското законодателство и размера на тази „свръхпечалба“ се определя от експерти от правителството на Алиенде със специалната помощ на поканените за това съветски специалисти /1, стр. 319, стр. 324, стр. 356, бел. 87/ по такъв начин, „свръхпечалбата“ превишава цялата полагаща се компенсация на минодобивните компании, както тази която трябва да им се изплати за оставащите 49%, така и договорената с предишното правителство при национализацията края на 60-те години. След така определената „компенсация“ на американските компании, Алиенде им представя сметка да платят за национализирането на собствеността им. Наистина впоследствие милостиво им опрощава този „дълг“ /1, стр. 324/. При това, в този процес на национализация правителството не се и опитва да вмени на компаниите каквото и да е нарушение на чилийските закони или договорите, които са сключвали с Чили. По такъв начин Алиенде със задна дата пресмята „свръхпечалби“ на едни вече силно регулирани и обложени с високи данъци от предишните чилийска правителства компании. Естествено за виновници са обявени чужденците, а по отношение на члийските чиновници няма никакви претенции. /1, стр. 324-327/
Най-яркото доказателство за това, че национализацията на Алиенде няма никакво отношение към „свръхпечалбите“ или „експлоатацията“ на Чили от страна на чуждестранните компании е национализацията на чилийския филиал на „Cerro” - Compania Minera Andina. Това е била третата по големина миннодобивна компания след Кенекот и Анаконда, като тази компания не успява да получи дори и един цент приход от инвестициите си. Мината в която тя инвестира по последна дума на техниката и технологиите, започва работа и дава първата продукция само 5 месеца преди национализацията. Така Алиенде прибира всичко без пари и буквално ограбва тази комапния, просто защото има какво да им се вземе. /1, стр. 324-325/
Не е учудващо, че след това ограбените фирми се обръщат към съдилищата в европейските държави вносителки на чилийска мед и завеждат дела /1, стр. 327-328/.
След падането на правителството на Алиенде, поканените от Пиночет „Момчета от Чикаго“ упорито му предлагат да анулира национализацията на рудниците, но Пиночет категорически отказва да стори това. В резултат национализираните тогава рудници и ден днешен /2012 г. бел. моя/ са държавна собственост. Вече след слизането на Пиночет от власт, Чили разрешава проучването и разработването на нови медни находища от частни фирми.
В сегашните руски дискусии на чилийска тема, редовно се среща и историята как САЩ са манипулирали борсовите цени на медта, като са продали стратегическия си запас по дъмпингови цени. Доколкото съм установил, източникаът на тази история са приказките на др. Тарасов. Официалната информация, която съм успял да намеря, не потвърждава тези твърдения. Продажба на мед от стратегическите запаси на САЩ има през 1965-66 г. /550000 т., най-голямата проаджба на мед от запаса/ и през 1974 г., когато е разпродаден остатъка от стратегическия запас /2, стр. 236/. А в годините на управлението на Алиенде никакви продажби не са отбелязани.
Все пак да допуснем, че продажби е имало и че 1974 са продадени последните трохи. Известно е количеството мед в стратегическия запас на САЩ към 1969 г. - 260834 къси тона равни на 236306 метрични тона /6, стр. 10/. Да напомня, че за периода 1971-1974 световния добив на мед е бил почти 29 милиона тона или 7,29 милиона тона средногодишно /1, стр. 18, табл. 4/. Та ни се предлага да вярваме, че пускането на световния пазар на 3% от годишния добив или за срока на управление на Алиенде 1% от добива /1971-1973/ може да срути цените на медта! Пък ако приложим логиката на др. Тарасов към известните ни дати за продажба на запасите на САЩ, излиза че американското правителство се е опитвало да срути икономиката на Чили при предшествениците на Алиенде и след това в първата година на управлението на Пиночет...
Още един момент, който е интересно да се разгледа – по какъв начин САЩ биха могли да си позоволяват да тръгнат срещу интересите на другите десетки страни производителки на мед, включително против собствените си интереси /в този период САЩ са най-големия производител на мед в светът/, само за да окажат натиск на една страна, чиято дял в световния добив тогава е бил 10,6% /1, стр. 18, табл.4/. Разбира се, в реалния живот, за разлика от подвизаващите се из рунета конспирологични теории, запасите се разпродават на пика на цените, за да се получи максимална печалба. Това се и потвърждава от документите за известните продажби на мед от запасите през 1965-1974 г.
Някои графика в подкрепа на гореизложеното:
Дял на износа на мед в общия износ на Чили /8, стр. 6/
Световни цени на медта, 1935-2004 /8, стр. 13/
Ръст на БВП-то и цените на медта, 1961-2005 /8, стр. 14/
Правителството на Алиенде не се ограничава само с медодобивната индустрия. То започва назионализация на едрите и средни предприятия, независимо дали собствениците им са чужденци или чилийци, като обявява за монополисти всички фирми с активи над 500000 /петстотин хиляди/ долара. /1, стр. 341-342/
През октомври 1971 г. правителството на Алиенде се опитва да прокара през парламентът законопроект за национализация на всички предприятия с активи над $1000000. В списъка сътавен от правителството има 253 фирми, 150 от които са производствени предприятия. Това би означавало национализация на над 90% от намиращите се в частна собственост активи. Парламентът не одобрява законопроекта. /1, стр. 340-342/
Тогава правителството изравя един древен закон, за който ще разкаж по-подробно. Законът е приет през 1932 г. от правителството на социалистите, дошли на власт след военен преврат и задържали се цели 103 дни. Един от 590-те законадателни акта, които те приемат е този закон, който дава право на правителството да конфискува частни предприятия в следните случаи 1 остър недостиг на стоките произвеждани от предприятието; 2 умишлени опити на ръководството на предприятието да саботира „пазарните механизми“ и 3 наличие в предприятието на неразрешим спор между собствениците и работниците /1, стр. 67, бел. 52/. Законът приет от незаконно правителство-еднодневка, разбира се никога не е бил прилаган след това, но Алиенде такива подробности не са го интересували.
Последвала вълна от национализации на основанията на този закон – от автозаводи до пивоварни, като Алиенде дори не се е стараел от кумова срама формално да докаже наличието на някое от трите основания, като причина за национализация на предприятието. /1, стр. 67, бел. 52/
Още един вариант на национализация практикуван от Алиенде е принуждаването на собствениците към „продажба“ на техния бизнес на държавата по установени от правителството цени. Този метод се е прилагал към фирми силно зависими от държавните регулации – банките например. Отделянето на бюджет за такова изкупаване е било в прерогативите на парламента, но правителството на Алиенде го заобикалял и само си гласувало сумите. Така или иначе пари в хазната нямало и тогава Алиенде нарежда на централната банка просто да му печата необходимите суми. Паричната емисия и нейния размер също е трябвало да се гласуват от парламента, но на Алиенда не му пукало за законите и тяхното спазване...
Паралелно подбудено от ултрасите в соцпартията на Алиенде, вървели и „спонтанни“ превземания на частни предприятия от страна на „трудещите“ се. Когато собствениците им се обръщали към съда, правителството блокирало изпълнението на съдебните решения, като нареждало на полицията да не съдейства за възстановяване на законността. На критиката по страниците на пресата, Алиенде отговаря с експроприация на вестниците и печатниците.
В резултат на тази благородна антимонополистична дейност към края на управлението – есента на 1973, Алиенде конфискува около 450 предприятия, представляващи над 80% от промишленото производство на страната. Повечето от тях са заграбени в нарушение дори на „правилата“ установени от правителството на Алиенде. Сред национализираните са всички банки, вкл. клоновете и офисите на чуждестранни банки, вследствие на което кредитите от чужбина за Чили някак си странно си спират, а Алиенде естествено обвинява за това САЩ.
Едновременно с масовата национализация, правителствот на Алиенде се захваща с „повишаване на материалното благосъстояние на трудещите се“. Действията в тази насока са най-елементарни и прости – с постановление на правителството през 1971 г. заплатите се пивашават с 35-40%, лихвите по кредитите се намаляват наполовина, а цените на стоките се замразяват. /1, стр. 305/ За частните банки това е удар от който те не може да се възстановят и те стават лесня плячка за правителството, а внезапно забогатялото население предизвиква истински потребителски бум.
Но този забележителен „успех“ трае няма и година, след като минават първите месеци се случва очакваното – почва дефицит на стоки, магазините се изпразват, разцъфтява черен пазар на дефицитните стоки. Към края на 1972 г. от 3000 основни стоки, повече от 500 трайно отсъстват от търговската мрежа./1, стр. 315/
Инфлацията експлоадира – в годините на управлението на предшественика на Алиенде инфлацията е 17 до 35% годишно, Алиенде достига висоти невиждани дотогава в Чили – 163% за 1972 г., 286% към момента на преврата септември 1973, като достига 500% края на годината./1, стр. 318/
В опитите да изпревари инфлацията и да поддържа илюзията за „процъфтяване“, Алиенде, в нарушение на законите, без съгласие на парламента, почва да печата все повече и повече пари. В резултат парите в обръщение за времето на управлението на Алиенде се увеличават десетократно. Проблемът е че парите вече дори не струват хартията на която са отпечатани. /1, стр. 305, стр. 354, бел. 60/
Реалните доходи на населението първоначално нараснали 1971 г. 19-20% спрямо предходната година, в края на управлението на Алиенде са между 30 до 52% от нивото през 1970г./11, стр. 149, табл. III.22/
Производителността на труда в национализираните предприятия се срутва. Даже в медодобивната промишленост – гордостта на управлението на Алиенде, положението стига дотам, че към края на управлението на Алиенде, Чили получава по-малко отколкото във времената на „бездушна експлоатация“ от страна на американските грабители.
Пиночет и колегите му в хунтата наследяват страна, където външния дълг на човек от населението е втори по големина в светът (почетоното първо място към този момент се заема от Израел).
В течение на месец новото правителство връща предприятията на тези от които са били незаконно отнети по инициативата „завладяване от работещите“. Също така обявяват планове да продадат на частни инвеститори още 260 „законно“ национализирани предприятия. /1, стр. 565/
Връщащите се в своите фирми собственици се оказват в незавидно положение, особено собствениците на „спонтанно завладяните“ фирми – посреща ги амортизирано и изпочупено оборудване резултат на некомпетентото управление, пълен финансов хаос, защото никой не се е грижил да води счетоводство, нито да контролира и развива дейността.
С повечето от бившите собственици на около 50 национализирани американски фирми, бързо е било постигнато съгласие за големината и сроковете на изплащане на компенсации.
Ескудото, напълно обезценено от правителството на Алиенде, било девалвирано и вместо десетките обменни курсове на предишната администрация се въвеждат 3 – за вноса, за износа на мед и за всички останали случаи. /1, стр. 565/
Първите стъпки на хунтата в борбата и с наследения външен дълг са били мерки за строги ограничения на държавните разходи: трудовите договори за всички правителствени длъжности, с изключение на съдиите и счметоводителите и контрольорите са незабавно обявени за временни – за да се облекчи последващото съкращаване на държавния апарат./1, стр. 565/
Провежда се данъчна реформа. Част от нея е въвеждането на еднократен данък върху стойността на активите на фирмите опериращи в Чили. Различните ставки на данък продажби са заменени с една единствена, вдигат се подоходните данъци и данъците върху имуществото и луксозните стоки. От данък продажби се освобождават само стоките от базовата потребителска кошноца – мляко, пшеница, хляб, плодове и зеленчуци, книги и вестници. /1, стр. 926/ По мнение на експерти от Световната банка, новата данъчна система била по справедлива (еднакви данъци за хора с еднакви доходи, независимо от източника на доходите им) и прогресивна (данъчното бреме е било по-високо за по богатите слоеве от населението) /11, стр. 160-161/
Провежда се реформа в митата. При Алиенде са съществували един куп митнически ставки върху вноса, като средното мито е било 94%, а за отделни стоки е стигало 500%. На няколко стъпки системата е коренно опростена и митата са смъкнати. Към август 1975 средното мито е 44%, максималното 90%; към март 1978 средното мито е 15%, максималното 20%; към юни 1979 е въведена единна митническа ставка от 10%, с изключение на малък брой стоки (например автомобилите) /1, стр. 934/.
Резултатите от реформите в данъчната и митническа политика: „Независимо от рецесията в световната икономика, износът бързо расте.... износът се удвоява в 1974 г. спрямо 1973 г. За периода 1974-77 износът на промишлени стоки се удвояваа още веднъж, износът на селскостопанска продукция се утроява... Към 1978 година дела на промишлените стоки в износа достига 31% спрямо 8% през 1973... В 1977 година Чили изнася в над 90 страни – два пъти повече на брой отколкото през 1973г./11, стр. 107/
За първи път в чилийската история износът, който (с изключение на износа на мед) никога не е бил повече от 10-13% от БВП-то, достигнал почти 30%. /1, стр. 936/
Военната хунта става първото чилийско правителство което постига успех в усилията за диверсификация на идзноса и снижаване на зависимостта на икономиката от износа на мед. Към 1987 година износа на мед дава само 41% от валутните постъпления в държавата – това е резултат на целенасочените усилия на правителството по стимулиране на нови експортноориентирани отрасли./1, стр. 20/ Паралелно с намаляване на относителния дял на медта в експорта, общия износ нараства от 1.2 милиарда долара през 1973 до 5 милиарда долара през 1987г., а списъка на стоките за износ се увеличава от 412 през 1973 до 1343 през 1987 г. /1, стр. 34, бел. 60/
На опитите за стабилизация на чилийската икономика отрицателно влияние оказва нефтената криза края на 1974 – 1975 година. Цените на нефта се утрояват, а цената на медта се свлича до нивата от началото на 60-те години. Запачналото възстановяване на производството отново поема надолу /10, стр. 116-117/. Само от падането на цените на медта бюджета на страната губи 826 милиона долара през 1975 г. /10, стр. 107/. Вносът на нефт през 1973 е на стойност 148 милиона долара, 1974 стойността нараства до 481 милиона долара, а 1975 е 257 милона долара, като спада 75 спрямо 74 се дължи на икономичедския спад и рязко намалялото следствие от това потребление на нефт и нефтопродукти. /1, стр. 924/ Растежа се възстановява през 1976 и продължва до 1981 година. 1982-83 години стават години на тежка икономическа криза предизвикана от рецесията в развитите икономики – пазари за чилийския износ, който се съкращава двойно за периода. 1984 година отнова започва икономически растеж, макар и със значително по-малки темпове от този края на 70-те. Таблици за ръст на БВП, инфлация, безработизца и реална заплата - /10, стр. 118/
За да може все пак все пак да помогнат на огромното количество хора останали без работа и препитание, правителството на Пиночет организира „програма за минимална заетост“, която се финансира от правителството и републиканския бюджет, но се прилага и управлява от местните власти. Към края на 1975 година по нея са заети 125000 чмовека, към края на 1976 вече са около 250000. В края на 1978 с оживлението на икономиката количеството заети по прогарамата се съкращава до 118000 /1, стр. 938-939/. Сред допълнителните мерки са например преференциални зени за обществения транспорт за всички малоимотни граждани./1, стр. 939/
В средата на управлението на хунтата, през 1980 година Световната банка провежда подробно изследване на икономическата ситуация в Чили и на икономическите политики на правителството. Обобщен извод от проучването: „В изключително неблагоприятни условия, чилийските власти организират безпрецедентен в историята на Чили икономически завой. Когато през септември 1973 г. военните вземат властта, темповете на инфлацзия наближават 1000%, няма валутен резерв, обслужването на външния дълг е просрочено, а производството спада втора година поред. Дефицита на държавния бюджет превишава 20% от БВП-то, паричната емисия е извън контрол, финансовата система е в развалини, а валутния курс на ескудото е нереално завишен. Високите цени на медта и увеличените кредити от чужбина подпомагат за някакъв ръст през 1974 г., но и двата източника на капитал пресъхват през 1975, като общата загуба достига до 12.5 % от БВП-то. От този момент нататък цените на медта в реално изражение остават на най-ниските си нива за последните 20 години, като в същото време обслужването на външния дълг постоянно изтегля ресурси от икономиката на страната. Сблъсквайки се с тези факти правителството приема през 1975 година програма за строги икономии и дългосрочни реформи, която прави възможно съществено да се намали зависимостта на икономиката от износа на мед, чрез разширяване на износа на други стоки, намалява инфлацията до средни за чилийската история размери, възстановява системата на ценообразуването и създава условия за бъдещ ръст на икономиката...“ /11, стр. 164/
За това, за чия сметка са се решавали проблемите с изхода от икономическата криза 1975 година, експертите от Световната банка имат следното мнение: „най-висока финансова тежест понасят средните и богатите слоеве на населението“ /11, стр. 154/. Най-бедните слоеве на населението, обратно подобряват своето положение през този период /11, стр. 157/.
Ясно е, че тези които са били състоятелни са могли по-леко да понесат кризата, но в крайна сметка горното дава представа за това до колко съотвестват на действителността популярните приказки за това как хунтата е решавала своите проблеми на „гърба на трудовия народ“.
Отделно трябва да се отбележи още един фактор, който не се отчита при сравненията на положението при Алиенде и при Пиночет: количеството на новосъздадените работни места. В годините на президенството на Алиенде новите работни места са съответно 12.7 /1971/; 15.6/1972/ и 11.5/1973/ хиляди работни места за година. А за периода 1974-1981 минималния прираст е бил 31.4 хиляди, а максималния 56.4 хиляди годишно. В резултат работните места в чилийската икономика нарастват от 1 милиона 1971 до 1.48 милиона 1981 година. /1, стр. 941/
За периада 1977 – 1981 чилийската икономика расте с темпове 2 до 2.8 пъти превишаващи средните за Латинска Америка. /1, стр. 943, табл 50/
През 1982-83 години в Латинска Америка се разразява нова криза. Икономиките на региона с лаг от година, година и половина реаггират на тежката рецесия в която попадат най-развитите страни в светът /за САЩ това е най-тежката рецесия след Голямата депресия/. Докато развитите страни се оправят със своите проблеми, търсенето на стоки от Латинска Америка спада, лихвите по кредитите скачат нагоре, а потока на чуждестранни инвестиции в Латинска Америка пресъхва. Повече от 30 милиона човека в региона остават без работа /1, стр. 945/ /5, стр. 4/. По оценки на експертите на Световната банка, цяла Латинска Америка с изключение на Бразилия и Колумбия е върната в развитието си повече десетилетие назад./5, стр. 6/ Кризата удря по Чили по-тежко, отколкото по която и да е друга страна в Латинска Америка, в голяма степен защото в отличие от другите страни в региона, Чили е разчитала дотогава предимно на кредити от частните банки, вместо на междуправителствени заеми или на МВФ и СБ. Влияние оказват и сериозни недостатъци в банковата система на Чили. Системата се реформира, държавата стъпва за кратко в собственост на банките и през 1987 г. с успокояването на положението в сектора и озцдравяването на банките, държавното участие в тях се прекратява. С ръстта на безработизата отново почва да расте и количеството на работещите по програмата за минимална трудова заетост./1, стр. 949/
Рязко скача и инфлацията, макар и да не достига висините при съседите от региона. Мексико, Перу, Бразилия, Аржентина имат нива на инфлация 2 до 20 пъти по-големи от чилийските през този период. /1, стр. 950/
Този път Чили успява да получи кредити от МВФ и СБ по антикризисна програма. От САЩ, както и през предишните години Чили не получава и цент. Вместо помощ за своя агент, САЩ през 1983 г. дори прекратяват доставките на продоволствия по програмата за хуманитарна помощ, като в същото време наливат милиони долари по същата програма в страни като Кампучия и Уганда/1, стр. 949/
1984 година растежа на икономиката се възобновява, в средата на 80-те плодове дават и инвестициите в проучване и развитие на скромните чилийски запаси от нефт – собствения добив достига количестводостатъчно в голяма степен да обезпечи вътрешното потребление, така че страната да не се опасява от бъдещи нефтени шокове /1, стр. 951/
От самото начало на управлението на хунтата, една от характерните черти на икономическата им политика става „антипазарната“ мярка – оказване на помощ на бедните. С възстановяването на икономиката правителството отделя за тази област все повече и повече средства и през 1986 г. експертите на СБ в своя отчет „Бедността в Латинска Америка“ пишат следното: „Особено интересен е чилийският случай, защото представлява успешен опит да се концентрират държавните социални разходи и усилия към бедните слоеве от населението. Урязвайки социалните разходи за групите с високи доходи и насочвайки разходите към най-бедните дава възможност да им се предоставят необходимите созциални услуги въпреки тежката криза в която изпада страната (кризата 1982-83)... Успехите на Чили в целевото разходване на средства по социални програми нямат равни на себе си в региона, а ефективността на социалните разходи е многа добра“. /5, стр. 20/
Съсредоточаването на социалните разходи към бедните слоеве от населението, в мчастност се изразявало в такива програми като безплатоното даване на мляко, безплатно медицинско обслужване на бременните жени и т.н. /10, стр. 123/
Американската банка за развитие в своя доклад от 1987 поставя Чили в числото на латиноамериканските държави успели трайно и систематично да снижат детската смъртност. В доклада специално се отбелязва успешната чилийска програма по раздаване на продоволствие на бедните. /1, стр. 951/
В отчета на СБ 1986 г. се отбелязва непрекъснато намаление на смъртността, детската смъртност, смъртността при раждане и също така намалянето на случаите на хронично гладуване – статистики в които Чили заема едни от първите места сред най-добрите развиващи се страни./5, стр. 21/
През периода 1980-85 години Чили ежегодно харчи за социални разходи и здравеопазване 2 до 3 пъти повемче като дял от БВП-то в сравнение с другите страни в Латинска Америка. /1, стр. 970 таблици/ Или ако вземем друг измерител – соцзиалните разходи съставят през този период 60% от държавния бюджет./1, стр. 971/
Най-доброто свидетелство за това как чилийците виждат икономическите реформи на хунтата е оценката дадена през 90-те от икономистите на новото демократично чилийско правителство: „Икономическите развитие на Чили през прехода към демокрация 90-те години е много успешно.... За този успех има много причини. Добрата стартова позиция на икономиката в края на 80-те, с нейната макроикономическа стабилност и завършени структурни преобразования, без съмнение е сред най-важните причини... В резултат ние имаме повече приемственост, вместо различия в иконономическите политики в сравнение с предното правителство.... Съхраняването на основната част на икономическите политики на предното правитество бе разумна стъпка“ /9, стр. 146/
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
2. СЕЛСКО СТОПАНСТВО
Още в 1942 година Чили от нето износител се превръща в нето вносител на селскостопанска продукция – страната престава да може сама да обезпечава себе си с храна. /1, стр.13/
Аграрната реформа в Чили е започната от „дясното“ правителство на Хорхе Алесандри дошло на власт 1958 г. В съотвествие с гласувания от парламента закон, Алесандри създава държавната корпорация КОРА - Corporacion de la Reforma Agraria, която започва да експроприира най-непроизводителните земи. 20% от стойността на земята се изплаща на собствениците веднага, а за останалата част се издават дългосрочни правителствени облигации. Реформата не напредва много, национализирани са само 60000 хектара, които са предоставени на разселените около 1000 селски семейства.
Дошлото на власт в 1964 г. „центристко“ правителство на Фрей продължава с аграрната реформа. От 1965 до 1970 г. са национализирани около 3.5 милиона хекатара земеделска земя. Реформата не създава нови собственици на тази земя -. правителството решава, че е правилно селяните да се обединяват в кооперативи и на кооперативите да се предостави държавната вече земя за ползване за пет години. След изтичането на този срок, селяните – членове на кооператива щели да имат правото да решат дали да напуснат и да придобият земята или да останат в кооператива. /1, стр.153-154/ /7, стр.5/. През 1967 година правителството на Фрей внася поправки в закона за аграната реформа. На национализация вече подлежали не само най-малко производителните земеделски земи, но и всички останали - поливни земеделски земи в размер над 80 хектара или неполивни, където размера подлежащ на национализация се е определял по специална формула. На собствениците се е зплащало 10% от стойността на отнетата земя, а остатъка са обещавали да изплатят в продължение на 15 години. /1, стр.149/ /7, стр.54/ /8 , стр.79/ Правителството също така активно се заема с кооперирането на селяните. Около 30 хиляди семейства /над 150000 човека/ са разселени по новосъздадените кооперативи. /1, стр.938/ /8, стр.80/
Един от отговарящите за аграрната реформа в правителството на Фрей е социалиста Жак Чончол, който впоследствие отговаря за нея и в правителството на Алиенде.
С напредването на аграрната реформа, производителността в селското стопанство на Чили пада, отначало по-бавно, а при правителството на Алиенде с катастрофични темпове /7, стр.24, графика 1 производителност на турда в селското стопанство 1965-1999/. В сравнение с 1960 г. производителността на зает в селското стонаство през 1973 г. е на ниво 83% /1, стр.40/
Следствие на реформите до Алиенде, общия обем на секостопанското производство расте макар и с темпове близки до нула. При непрестанния ръст на населението, страната всяка следваща се е налагало да внася все повече и повече храна. Ако в годините до управлението на Фрей вносът се е изчислявал в десетки милиони долари годишно, то към края на управлението му вносът достига 171 милиона долара годишно, а за трите години на управлението на Алиенде започват да пада и общия обем на производство, което води до скок във вноса – 1971 $310.9M; 1972 $447.5М; 1973 $549.9М /1, стр.13, табл. 1/
През 1973 година общия обем на селскостопанската продукция пада до нивата на 1936 година, когато населението на Чили е било два пъти по-малко. Ако в 1970- година селското стопанство е задоволявало 82% от потребностите от пешеница, то в 1973 то успява да задоволи само 45%, съответно за ориза 69% и 46%, царевица 46% и 29%, картофи 93% и 73%, 75% и 57%, овнешко 93% и 57%, млечни продукти 83% и 55% /1, стр.343/.
Правителството на Алиенде отначало въвежда „безмесни дни“, а след това за „социално близките“ слоеве от градското население се въвежда и купонна система.
През периода на управление на Алиенде, като минимум четвърт милион чилийци оцеляват, хранейки се с продукти доставени .... от САЩ по програмата за хуманитирна помощ. Тази помощ се е козвала на Чили и по-рано, но в годините на управление на Алиенде нараства и достига 16.8 милиона долара плюс още четвърт милион дора по целеви програми в помощ на жертвите от стихийни бедствия /1, стр.344/
Причината за това положение е достатъчно проста - популярния мит за латифундистите монополисти се оказва че е томно мит. Никакви аграрни монополи в Чили в селдвоенните години няма. През 1960 година 50% от заетото в селското стопанство население работи в своите семейни ферми. При това крупните стопанства произхождащи от „помешчиските“ стопанства края на 19, началото на 20-ти век са най-произцводителни, наситени с най-много техника и предоставят на наемните си работници най-добрите условия на пазара на работна ръка.
Това разбира и признава дори и отговорника за аграрната реформа при Фрей и Алиенде, Жак Чончол. Ето какво пише този борец с „латифундистите“ през 1972 година: „Експлоатацията на селяните...е по-честа в малките и средните стопанства, отколкото в големите. Макар малките и средните стопанства да са устроени по същия начин както големите, то тяхното икономическо положение е по-тежко и затова те често оцеляват за сметка по-голямата експолатация на селяните.“ /1, стр.37/ /1, стр.57/
Междувпрочем горното изказаване за Чончола, не е признание за вредата от борбата с латифундистите, а аргумент в полза на тезата му за поголовна национализация на всички частници, независимо от размера на стопанството им. Което в крайна сметка „реформаторите“ и постигат – ако през 1960 наемните работници във фармите и латифундиите заедно с малоимотните (до 5 хектара) съставят 70% от заетите в селското стопанство, то към 1972 техния дял нарства на 75% /1, стр.39-40/.
Работата е там, че реално проблемът на селското стопанство на Чили не са били латифундиите и монополизма им, а това, че в него са заети много повече хора, отколкото е нужно. И реформата раздробяваща най-производителните и модерни стопанства сабо влошава положението.
Към момента на идването на власт на Алиенде, аграрната реформа, която предишното правителство фактическа поверява на петата колона на социалистите, вече довежда до зачестяващи случаи на присвояване на земеделски земи. При Алиенде този процес придобива лавинообразен характер.
За трите години управление на Алиенде от 34 хиляди земевладелци са конфискувани 5.5 милиона хектара земи, общо от 1965 до 1973 са експроприирани близо 10 милиона хектара земеделски площи – почти половината от обработваемата земя в Чили. Почти нищо от тази земя не е дадена в собственост на малоимотнотие и безимотни селяни – на тези територии под държавен контрол се организират кооперативи. /1, стр.938/
Стига се дотам, че реформаторите почват да конфискуват обикновени семейни ферми с площ по-малка от 80 хектара, а понякога и под 10 хектара. Парламентът, в който мнозинство има опозицията, приема закон забраняващ конфискацията на ферми с площ по-малка от 40 хектара и предписва на правителството на Алиенде да започне да предава конфискуваните земи в собственост на селяните /1, стр.440, бел. 77/. Разбира се, правителстовто този закон просто го игнорира.
Нивото на държавна намеса и произтичащата от това нестабилност, демонстрирана от аграрната реформа на Алиенде има само два аналога в Латинска Америка – Куба на Кастро и сандинистка Никарагуа /7, стр.7/
В края на 1973 година, зца оценка на икономическата ситуация в страната, правителството на Пиночет кани международна група от експерти. Тяхното заключение: в най-критично положение се намират селското стопанство и енергетиката на страната. Въз основа на препоръките им правителството на Пиночет се обръща към Международната американска банка за развитие, с молба за кредит във връзка с преодоляване на бедствената ситуация в Чили. Въпреки отказа на САЩ, с мнозинстовото от гласовете на останалите акзионери на банката – латиноамериканските страни, кредита е одобрен и Чили получава 22 милиона долара за начмалото на земеделския сезон 1974 година.
След преврата, своята аграрна политика хунтата започва с това, че в максимано кратки срокове връща на бившите собственици тези ферми които са конфискувани от Алиенде в нарушение дори на неговите собствени закони и разпореждания. Следващата стъпка е разпускането на кооперативите. Земята се поделя между членовете на кооперативите и им се предава в собственост, заедно с правото на избор сами да решат дали пак да се обединят в кооперативи и ако да, то до каква степен да се кооперират. /7, стр.5/ В темение на броени месеци собственост над земята получават около 45000 фермери, а огромния държавен апарат контролиращ кооперативите е разпуснат. /1, стр.938/
В резултат на отказа от диктаторски държавен контрол над селското стопанство и селяните, следва бърз ръст на селскостопанската продукция – 16.7% през 1974/1, стр.923/. За годините 1974 -77 нараства в сравнение с 10973 на 41.9%/11 стр.95/ . След кризата в началото на 80—те ръста продължава, изпреварвайки останалите сектори в икономиката след 1983 и води до нарастване на дела на селскостопанския сектор в БВП-то на Чили /7, стр.7,18-19/
Втория етап от аграрната реформа 1984-1989 години и селдаващите след края на военната диктатура, ръста на производителността в селското стопанство .води до снижаване на потребителските цени./7, стр.9/
Хунтата отначало започва да орязва държавните инвестиции в селскостопанската наука (при Алиенде 98% от това финансиране идва по линя на държавата) и да стимулира частните инвестиции. В резулатат от 1973 до 1992 година общите разходи за тези проучвания нарастват няколко пъти, при все повече намаляващ дял на държавното финансиране в тях. /7, стр.9-10/
Още в 1942 година Чили от нето износител се превръща в нето вносител на селскостопанска продукция – страната престава да може сама да обезпечава себе си с храна. /1, стр.13/
Аграрната реформа в Чили е започната от „дясното“ правителство на Хорхе Алесандри дошло на власт 1958 г. В съотвествие с гласувания от парламента закон, Алесандри създава държавната корпорация КОРА - Corporacion de la Reforma Agraria, която започва да експроприира най-непроизводителните земи. 20% от стойността на земята се изплаща на собствениците веднага, а за останалата част се издават дългосрочни правителствени облигации. Реформата не напредва много, национализирани са само 60000 хектара, които са предоставени на разселените около 1000 селски семейства.
Дошлото на власт в 1964 г. „центристко“ правителство на Фрей продължава с аграрната реформа. От 1965 до 1970 г. са национализирани около 3.5 милиона хекатара земеделска земя. Реформата не създава нови собственици на тази земя -. правителството решава, че е правилно селяните да се обединяват в кооперативи и на кооперативите да се предостави държавната вече земя за ползване за пет години. След изтичането на този срок, селяните – членове на кооператива щели да имат правото да решат дали да напуснат и да придобият земята или да останат в кооператива. /1, стр.153-154/ /7, стр.5/. През 1967 година правителството на Фрей внася поправки в закона за аграната реформа. На национализация вече подлежали не само най-малко производителните земеделски земи, но и всички останали - поливни земеделски земи в размер над 80 хектара или неполивни, където размера подлежащ на национализация се е определял по специална формула. На собствениците се е зплащало 10% от стойността на отнетата земя, а остатъка са обещавали да изплатят в продължение на 15 години. /1, стр.149/ /7, стр.54/ /8 , стр.79/ Правителството също така активно се заема с кооперирането на селяните. Около 30 хиляди семейства /над 150000 човека/ са разселени по новосъздадените кооперативи. /1, стр.938/ /8, стр.80/
Един от отговарящите за аграрната реформа в правителството на Фрей е социалиста Жак Чончол, който впоследствие отговаря за нея и в правителството на Алиенде.
С напредването на аграрната реформа, производителността в селското стопанство на Чили пада, отначало по-бавно, а при правителството на Алиенде с катастрофични темпове /7, стр.24, графика 1 производителност на турда в селското стопанство 1965-1999/. В сравнение с 1960 г. производителността на зает в селското стонаство през 1973 г. е на ниво 83% /1, стр.40/
Следствие на реформите до Алиенде, общия обем на секостопанското производство расте макар и с темпове близки до нула. При непрестанния ръст на населението, страната всяка следваща се е налагало да внася все повече и повече храна. Ако в годините до управлението на Фрей вносът се е изчислявал в десетки милиони долари годишно, то към края на управлението му вносът достига 171 милиона долара годишно, а за трите години на управлението на Алиенде започват да пада и общия обем на производство, което води до скок във вноса – 1971 $310.9M; 1972 $447.5М; 1973 $549.9М /1, стр.13, табл. 1/
През 1973 година общия обем на селскостопанската продукция пада до нивата на 1936 година, когато населението на Чили е било два пъти по-малко. Ако в 1970- година селското стопанство е задоволявало 82% от потребностите от пешеница, то в 1973 то успява да задоволи само 45%, съответно за ориза 69% и 46%, царевица 46% и 29%, картофи 93% и 73%, 75% и 57%, овнешко 93% и 57%, млечни продукти 83% и 55% /1, стр.343/.
Правителството на Алиенде отначало въвежда „безмесни дни“, а след това за „социално близките“ слоеве от градското население се въвежда и купонна система.
През периода на управление на Алиенде, като минимум четвърт милион чилийци оцеляват, хранейки се с продукти доставени .... от САЩ по програмата за хуманитирна помощ. Тази помощ се е козвала на Чили и по-рано, но в годините на управление на Алиенде нараства и достига 16.8 милиона долара плюс още четвърт милион дора по целеви програми в помощ на жертвите от стихийни бедствия /1, стр.344/
Причината за това положение е достатъчно проста - популярния мит за латифундистите монополисти се оказва че е томно мит. Никакви аграрни монополи в Чили в селдвоенните години няма. През 1960 година 50% от заетото в селското стопанство население работи в своите семейни ферми. При това крупните стопанства произхождащи от „помешчиските“ стопанства края на 19, началото на 20-ти век са най-произцводителни, наситени с най-много техника и предоставят на наемните си работници най-добрите условия на пазара на работна ръка.
Това разбира и признава дори и отговорника за аграрната реформа при Фрей и Алиенде, Жак Чончол. Ето какво пише този борец с „латифундистите“ през 1972 година: „Експлоатацията на селяните...е по-честа в малките и средните стопанства, отколкото в големите. Макар малките и средните стопанства да са устроени по същия начин както големите, то тяхното икономическо положение е по-тежко и затова те често оцеляват за сметка по-голямата експолатация на селяните.“ /1, стр.37/ /1, стр.57/
Междувпрочем горното изказаване за Чончола, не е признание за вредата от борбата с латифундистите, а аргумент в полза на тезата му за поголовна национализация на всички частници, независимо от размера на стопанството им. Което в крайна сметка „реформаторите“ и постигат – ако през 1960 наемните работници във фармите и латифундиите заедно с малоимотните (до 5 хектара) съставят 70% от заетите в селското стопанство, то към 1972 техния дял нарства на 75% /1, стр.39-40/.
Работата е там, че реално проблемът на селското стопанство на Чили не са били латифундиите и монополизма им, а това, че в него са заети много повече хора, отколкото е нужно. И реформата раздробяваща най-производителните и модерни стопанства сабо влошава положението.
Към момента на идването на власт на Алиенде, аграрната реформа, която предишното правителство фактическа поверява на петата колона на социалистите, вече довежда до зачестяващи случаи на присвояване на земеделски земи. При Алиенде този процес придобива лавинообразен характер.
За трите години управление на Алиенде от 34 хиляди земевладелци са конфискувани 5.5 милиона хектара земи, общо от 1965 до 1973 са експроприирани близо 10 милиона хектара земеделски площи – почти половината от обработваемата земя в Чили. Почти нищо от тази земя не е дадена в собственост на малоимотнотие и безимотни селяни – на тези територии под държавен контрол се организират кооперативи. /1, стр.938/
Стига се дотам, че реформаторите почват да конфискуват обикновени семейни ферми с площ по-малка от 80 хектара, а понякога и под 10 хектара. Парламентът, в който мнозинство има опозицията, приема закон забраняващ конфискацията на ферми с площ по-малка от 40 хектара и предписва на правителството на Алиенде да започне да предава конфискуваните земи в собственост на селяните /1, стр.440, бел. 77/. Разбира се, правителстовто този закон просто го игнорира.
Нивото на държавна намеса и произтичащата от това нестабилност, демонстрирана от аграрната реформа на Алиенде има само два аналога в Латинска Америка – Куба на Кастро и сандинистка Никарагуа /7, стр.7/
В края на 1973 година, зца оценка на икономическата ситуация в страната, правителството на Пиночет кани международна група от експерти. Тяхното заключение: в най-критично положение се намират селското стопанство и енергетиката на страната. Въз основа на препоръките им правителството на Пиночет се обръща към Международната американска банка за развитие, с молба за кредит във връзка с преодоляване на бедствената ситуация в Чили. Въпреки отказа на САЩ, с мнозинстовото от гласовете на останалите акзионери на банката – латиноамериканските страни, кредита е одобрен и Чили получава 22 милиона долара за начмалото на земеделския сезон 1974 година.
След преврата, своята аграрна политика хунтата започва с това, че в максимано кратки срокове връща на бившите собственици тези ферми които са конфискувани от Алиенде в нарушение дори на неговите собствени закони и разпореждания. Следващата стъпка е разпускането на кооперативите. Земята се поделя между членовете на кооперативите и им се предава в собственост, заедно с правото на избор сами да решат дали пак да се обединят в кооперативи и ако да, то до каква степен да се кооперират. /7, стр.5/ В темение на броени месеци собственост над земята получават около 45000 фермери, а огромния държавен апарат контролиращ кооперативите е разпуснат. /1, стр.938/
В резултат на отказа от диктаторски държавен контрол над селското стопанство и селяните, следва бърз ръст на селскостопанската продукция – 16.7% през 1974/1, стр.923/. За годините 1974 -77 нараства в сравнение с 10973 на 41.9%/11 стр.95/ . След кризата в началото на 80—те ръста продължава, изпреварвайки останалите сектори в икономиката след 1983 и води до нарастване на дела на селскостопанския сектор в БВП-то на Чили /7, стр.7,18-19/
Втория етап от аграрната реформа 1984-1989 години и селдаващите след края на военната диктатура, ръста на производителността в селското стопанство .води до снижаване на потребителските цени./7, стр.9/
Хунтата отначало започва да орязва държавните инвестиции в селскостопанската наука (при Алиенде 98% от това финансиране идва по линя на държавата) и да стимулира частните инвестиции. В резулатат от 1973 до 1992 година общите разходи за тези проучвания нарастват няколко пъти, при все повече намаляващ дял на държавното финансиране в тях. /7, стр.9-10/
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
3. ФИНАНСИ
Една от любимите пропагандистки дъвки на Алиенде е т.нар. „финансова блокада на Чили“, предполагаемо въведена от САЩ след неговото избиране за президент.
В качеството на доказетелство за горното твърдение се привежда фактът, че заемите от страна на международните и американските банки в годините на управление на Алиенде рязко са съкратили.
При това странно защо никой не споменава, че отказът от взимане на заеми от МВФ, а също така отказът от обслужване на вече получените международни кредити е била една от точките в предизборната програма на Алиенде. В крайна сметка МВФ не е бил длъжен да дава заеми на Чили, просто защото правителството на Алиенде в съответствие със своята програма се е отказало от сътрудничество с фонда /1, стр. 316-317/. В тази ситуация никаква намеса от страна не била нужна – всеки един банкер, който все още не е полудял, няма да тръгне да предлага заеми на някой, който не само не ги иска, но дори отказва да обслужва вече отпуснатите му кредити. Но това се отнася за нормалните банкери. А банкерите от МВФ, независимо от отказа на Чили да обслужва старите си заеми, независимо от гръмогласните заявления на Алиенде, че Чили няма нужда от нови кредити от МВФ, все пак се изхитряват да предоставят над 80 милиона долара нови заеми на правителството в периода ноември 1970- септември 1973 г. /1, стр. 339/.
През септември 1971 г. СБ изпраща в Чили група експерти за оценка на финансовото състояние на страната. Комисията заключила, че икономическата политика на правителството е несъвместима с използването на заеми, дори и ако страната успее по някакъв начин да ги обслужва /1, стр. 338/. През 1972 в отговор на постоянните обвинения във финансова блокада от страна на чилийските официални лица, президентът на СБ заявява: няма никаква блокада, проблемът е там, че икономиката на Чили се намира в такова състояние, че нито може да се говори за ефективно използване на кредитите, нито може да се предполага, че те ще бъдат върнати. В отговор на това Чили отказва да плаща по всички отпуснати и до момента кредити от СБ /1, стр. 338/
Още един от традиционните кредитодатели за латиноамериканските страни – Международната американска банка за развитие – дава на правителството на Алиенде, по одобрени от по-ранио кредитни линии рекордните за тази банка 33.8 милиона долара през 1971 г., 21.7 милиона долара през 1972 г. и още 14.5 милиона долара през 1973 г. до деня на преврата. Много е писано за „мълчаливия саботаж“ от страна на тези банки на правителството на Алиенде, но при подробно разглеждане на ситуацията не може да се намери никаква разлика от стандартните практики и правила за работа на въпросните институции /1, стр. 336-338, стр. 592/.
Още един интересен факт - „финансовата блокада“ на Чили от страна на САЩ – САЩ продължават редовно, като швейцарски часовник да отпускат заемите на Чили, които са одобрени до отказа на Алиенде да обслужва кредитите. За 1971-72 година правителството на Алиенде получава 200 милиона долара от САЩ, въпреки че вече заявява, че ще откаже да ги връща! Освен това падежите по заемите, които Чили отказва да изплати през 1972 г. са в размер на 243 милиона долара. Отказът от плащане на тези пари де факто се явява грубо казано кредитиране на чилийската икономика с еквивалента на 243 милиона долара.
В допълнение към горното правителството на Чили продължава да получава заеми от Западна Европа, а също така от СССР и Китай и постига не лоши резултати в тази своя дейност през 1972 г. от тези страни се одобряват заеми в общ размер 600 до 950 милиона долара. Но както е обичайно за такива големи междуправиетлствени кредити, има време между одобрението и получаването на парите, така че до преврата Алиенде успява да усвои само малка част от одобрените кредити. След преврата естествено СССР и Китай анулират отпуснатите кредити, защото не са глупаци като САЩ да продължат да дават пари на враговете си. Точното количество заеми от страна на соц-страните, които Алиенде успява да получи е неизвестно, като оценките варират от 30 до 90 милиона долара /1, стр. 339/.
Най-главното – не подлежи на съмнение фактът, че за трите години пребиваване във властта правителството на Алиенде успява да вземе нови заеми в размер на 600 милиона долара. Ако това постижение се сравни с управлението на предходното правителство, то за 6 години при правителството на Фрей, чилийския държавен дълг се увеличава с 1.2 милиарда долара или намиращото се във „финансова блокада“ правителство на Алиенде практически взима нови заеми със същото темпо с което взима и предходното му правителство, за което не е имало никаква „финансова блокада“ /1, стр. 339/.
Не лошо постижение за някой намиращ се във „финансова блокада“, нали?!
А сега да сравним това с щедрото финансиране, което получава Пиночет.
Първият американски кредит получен от Пиночет е целеви – 24 милиона долара за закупуване на храни от САЩ (26 септември 1973 г.). Кредитът е отпуснат за да се заместят доставките на продоволствия от СССР и източноевропейските страни. Съветските и източноевропейски кораби с доставки на храни, намиращи се на път към Чили в течение на едно денонощие след преврата 11 септември, обръщат и поемат назад /1, стр. 528,593/, а нуждата от храна е изключително остра – както бе отбелязано по-рано, реформите на Алиенде докарват общата продукцзия в селското стопанство до нивата от 1936 г., при двойно по-голямо от тогава население.
Паралелно с този първи кредит, започват и преговорите по изплащане на просрочените от Чили заеми /124 милиона долара са просрочените падежи само към американските заемодатели за периода от отказа на Алиенде да връща заемите номеври 1971 до края на 1972 г./ /1, стр. 593/, преговори за изплащане на компенсация на ограбените от Алиенде чуждестранни компании, за получаване на заем от МВФ, с които Алиенде също къса връзки. В замяна на програма за строга финансова и фискална дисциплина, МВФ предоставя първи заем в размер на 95 милиона долара. Благодарение на отпускането на този заем, представителите на Чили на преговорите с Парижкия клуб успяват да се договорят за преструктуризация на милиардния дълг останл в наследство от правителството на Алиенде. /1, стр. 593/. Когато правителството на Пиночет се съгласява да плати старите заеми на СБ, става възможно да се водят и преговори с нея за отпускане на нови кредити. Но най-важното – вследствие на предприетите стъпки, частните чуждестранни банки отново започват да отпускат кредити на Чили и чилийски компании, практика спряла след като Алиенде масово експроприира частните банки. /1, стр. 593/
През 1976 г. за първи път след 1970, Чили изплаща в срок всички свои задължения по обслужването на държавния дълг. /1, стр. 931/. За периода 1975-1977 Чили върща повече пари, отколкото получава нови заеми – такава е била реалността, за разлика от приказките за „масивната помощ“ от САЩ за техния „кучи син“. /11, стр. 110, табл. III.10/
През 1977 г. частните банки са източник на 86% от пердоставените на Чили заеми, зда раздлика от предходните десетилетия, когато частните заеми са били само 20% от държавния дълг./11, стр. 110/
Що се касае до предоставянето на кредити специално от САЩ – през октомври 1973 г. в Сената е внесен законопроект за прекратяване на каквато и да е помощ за Чили, с изключение на хуманитарната /1, стр. 570, 594/. През 1976 г. вече са прекратени всички програми за оказване помощ на Чили, включителното и военната помощ /1, стр. 594-595/. Това е интересно, особено в светлината на фактът, че през всичките години на управлението на Алиенде американската военна помощ си върви за Чили. Благодарение на нея правителството на Алиенде увеличава армията на Чили от 12000 човека през 1970 до 32000 към края на управлението си през 1973. Флотът остава на едно и също ниво през този период – около 18000 човека. С други думи за военните разходи на Алиенде САЩ са отделяли пари, докато за военните разходи на хунтата са отказали.
Пълното отсъствие на американски правителствени кредити продължава ча до падането на Пиночет от власт.
Освен това през периода 1974-77 години държавния дълг на Чили съставляващ тогава около 3.5 милиарда долара /2.566 милиарда до Алиенде плюс дълговете на правителството на Алиенде, плюс признаните от Пиночет компенсации за конфискуваната от Алиенде собственост на чужздестранни компании/, не само не нараства, но дори и леко намалява./1, стр. 149, стр. 800-801/. Т. е., признавайки всички задължения от кизпълнението на които Алиенде се отказва, хунтата съумява едновременно да възстанови икономиката и да започне да връща старите заеми, като при това практически не увеличава държавния дълг. Чак към края на 70-те, когато възстановяването на икономиката става очевидно и се връща доверието в Чили, в страната потичат преки чуждестранни инвестиции, което намалява зависимостта на Чили от междуправителствени заеми и програмите на МВФ и СБ. Такава са били финансовата блокада срещу правителството на Алиенде и огромните американски заеми за правителството на Пиночет.
И последно във финансовия раздел. Критиците на чилийските икономически реформи обичат да споменават огромния държавен дълг, с който приключва управлението на Пиночет. Както често един мой любим автор, всичко се познава при сравненията – за периода 1970-87 от 19 страни в латинска Америка, Чили е на предпоследно 18-то място по темпове на нарастване на държавния дълг. /1, стр. 953/. Изглежда и самите чилиуциш не са споделяли страховете от размера на държавния дълг. Стандартен проблем на страните длъжници е изтичането на капитали. През 1986 г. в латинска Америка от всеки зает долар, 70 цента скоростно се изнася в чужбина. Единственото изключение е Чили, в която вместо това през същото време има репатрация на чилийски капитали от чужбина. Т.е. Чилийците не само не изнасят парите си от страната, но дори изкарват капиталите си от чуждите икономики и ги внасят в страната. /1, стр. 956/
Една от любимите пропагандистки дъвки на Алиенде е т.нар. „финансова блокада на Чили“, предполагаемо въведена от САЩ след неговото избиране за президент.
В качеството на доказетелство за горното твърдение се привежда фактът, че заемите от страна на международните и американските банки в годините на управление на Алиенде рязко са съкратили.
При това странно защо никой не споменава, че отказът от взимане на заеми от МВФ, а също така отказът от обслужване на вече получените международни кредити е била една от точките в предизборната програма на Алиенде. В крайна сметка МВФ не е бил длъжен да дава заеми на Чили, просто защото правителството на Алиенде в съответствие със своята програма се е отказало от сътрудничество с фонда /1, стр. 316-317/. В тази ситуация никаква намеса от страна не била нужна – всеки един банкер, който все още не е полудял, няма да тръгне да предлага заеми на някой, който не само не ги иска, но дори отказва да обслужва вече отпуснатите му кредити. Но това се отнася за нормалните банкери. А банкерите от МВФ, независимо от отказа на Чили да обслужва старите си заеми, независимо от гръмогласните заявления на Алиенде, че Чили няма нужда от нови кредити от МВФ, все пак се изхитряват да предоставят над 80 милиона долара нови заеми на правителството в периода ноември 1970- септември 1973 г. /1, стр. 339/.
През септември 1971 г. СБ изпраща в Чили група експерти за оценка на финансовото състояние на страната. Комисията заключила, че икономическата политика на правителството е несъвместима с използването на заеми, дори и ако страната успее по някакъв начин да ги обслужва /1, стр. 338/. През 1972 в отговор на постоянните обвинения във финансова блокада от страна на чилийските официални лица, президентът на СБ заявява: няма никаква блокада, проблемът е там, че икономиката на Чили се намира в такова състояние, че нито може да се говори за ефективно използване на кредитите, нито може да се предполага, че те ще бъдат върнати. В отговор на това Чили отказва да плаща по всички отпуснати и до момента кредити от СБ /1, стр. 338/
Още един от традиционните кредитодатели за латиноамериканските страни – Международната американска банка за развитие – дава на правителството на Алиенде, по одобрени от по-ранио кредитни линии рекордните за тази банка 33.8 милиона долара през 1971 г., 21.7 милиона долара през 1972 г. и още 14.5 милиона долара през 1973 г. до деня на преврата. Много е писано за „мълчаливия саботаж“ от страна на тези банки на правителството на Алиенде, но при подробно разглеждане на ситуацията не може да се намери никаква разлика от стандартните практики и правила за работа на въпросните институции /1, стр. 336-338, стр. 592/.
Още един интересен факт - „финансовата блокада“ на Чили от страна на САЩ – САЩ продължават редовно, като швейцарски часовник да отпускат заемите на Чили, които са одобрени до отказа на Алиенде да обслужва кредитите. За 1971-72 година правителството на Алиенде получава 200 милиона долара от САЩ, въпреки че вече заявява, че ще откаже да ги връща! Освен това падежите по заемите, които Чили отказва да изплати през 1972 г. са в размер на 243 милиона долара. Отказът от плащане на тези пари де факто се явява грубо казано кредитиране на чилийската икономика с еквивалента на 243 милиона долара.
В допълнение към горното правителството на Чили продължава да получава заеми от Западна Европа, а също така от СССР и Китай и постига не лоши резултати в тази своя дейност през 1972 г. от тези страни се одобряват заеми в общ размер 600 до 950 милиона долара. Но както е обичайно за такива големи междуправиетлствени кредити, има време между одобрението и получаването на парите, така че до преврата Алиенде успява да усвои само малка част от одобрените кредити. След преврата естествено СССР и Китай анулират отпуснатите кредити, защото не са глупаци като САЩ да продължат да дават пари на враговете си. Точното количество заеми от страна на соц-страните, които Алиенде успява да получи е неизвестно, като оценките варират от 30 до 90 милиона долара /1, стр. 339/.
Най-главното – не подлежи на съмнение фактът, че за трите години пребиваване във властта правителството на Алиенде успява да вземе нови заеми в размер на 600 милиона долара. Ако това постижение се сравни с управлението на предходното правителство, то за 6 години при правителството на Фрей, чилийския държавен дълг се увеличава с 1.2 милиарда долара или намиращото се във „финансова блокада“ правителство на Алиенде практически взима нови заеми със същото темпо с което взима и предходното му правителство, за което не е имало никаква „финансова блокада“ /1, стр. 339/.
Не лошо постижение за някой намиращ се във „финансова блокада“, нали?!
А сега да сравним това с щедрото финансиране, което получава Пиночет.
Първият американски кредит получен от Пиночет е целеви – 24 милиона долара за закупуване на храни от САЩ (26 септември 1973 г.). Кредитът е отпуснат за да се заместят доставките на продоволствия от СССР и източноевропейските страни. Съветските и източноевропейски кораби с доставки на храни, намиращи се на път към Чили в течение на едно денонощие след преврата 11 септември, обръщат и поемат назад /1, стр. 528,593/, а нуждата от храна е изключително остра – както бе отбелязано по-рано, реформите на Алиенде докарват общата продукцзия в селското стопанство до нивата от 1936 г., при двойно по-голямо от тогава население.
Паралелно с този първи кредит, започват и преговорите по изплащане на просрочените от Чили заеми /124 милиона долара са просрочените падежи само към американските заемодатели за периода от отказа на Алиенде да връща заемите номеври 1971 до края на 1972 г./ /1, стр. 593/, преговори за изплащане на компенсация на ограбените от Алиенде чуждестранни компании, за получаване на заем от МВФ, с които Алиенде също къса връзки. В замяна на програма за строга финансова и фискална дисциплина, МВФ предоставя първи заем в размер на 95 милиона долара. Благодарение на отпускането на този заем, представителите на Чили на преговорите с Парижкия клуб успяват да се договорят за преструктуризация на милиардния дълг останл в наследство от правителството на Алиенде. /1, стр. 593/. Когато правителството на Пиночет се съгласява да плати старите заеми на СБ, става възможно да се водят и преговори с нея за отпускане на нови кредити. Но най-важното – вследствие на предприетите стъпки, частните чуждестранни банки отново започват да отпускат кредити на Чили и чилийски компании, практика спряла след като Алиенде масово експроприира частните банки. /1, стр. 593/
През 1976 г. за първи път след 1970, Чили изплаща в срок всички свои задължения по обслужването на държавния дълг. /1, стр. 931/. За периода 1975-1977 Чили върща повече пари, отколкото получава нови заеми – такава е била реалността, за разлика от приказките за „масивната помощ“ от САЩ за техния „кучи син“. /11, стр. 110, табл. III.10/
През 1977 г. частните банки са източник на 86% от пердоставените на Чили заеми, зда раздлика от предходните десетилетия, когато частните заеми са били само 20% от държавния дълг./11, стр. 110/
Що се касае до предоставянето на кредити специално от САЩ – през октомври 1973 г. в Сената е внесен законопроект за прекратяване на каквато и да е помощ за Чили, с изключение на хуманитарната /1, стр. 570, 594/. През 1976 г. вече са прекратени всички програми за оказване помощ на Чили, включителното и военната помощ /1, стр. 594-595/. Това е интересно, особено в светлината на фактът, че през всичките години на управлението на Алиенде американската военна помощ си върви за Чили. Благодарение на нея правителството на Алиенде увеличава армията на Чили от 12000 човека през 1970 до 32000 към края на управлението си през 1973. Флотът остава на едно и също ниво през този период – около 18000 човека. С други думи за военните разходи на Алиенде САЩ са отделяли пари, докато за военните разходи на хунтата са отказали.
Пълното отсъствие на американски правителствени кредити продължава ча до падането на Пиночет от власт.
Освен това през периода 1974-77 години държавния дълг на Чили съставляващ тогава около 3.5 милиарда долара /2.566 милиарда до Алиенде плюс дълговете на правителството на Алиенде, плюс признаните от Пиночет компенсации за конфискуваната от Алиенде собственост на чужздестранни компании/, не само не нараства, но дори и леко намалява./1, стр. 149, стр. 800-801/. Т. е., признавайки всички задължения от кизпълнението на които Алиенде се отказва, хунтата съумява едновременно да възстанови икономиката и да започне да връща старите заеми, като при това практически не увеличава държавния дълг. Чак към края на 70-те, когато възстановяването на икономиката става очевидно и се връща доверието в Чили, в страната потичат преки чуждестранни инвестиции, което намалява зависимостта на Чили от междуправителствени заеми и програмите на МВФ и СБ. Такава са били финансовата блокада срещу правителството на Алиенде и огромните американски заеми за правителството на Пиночет.
И последно във финансовия раздел. Критиците на чилийските икономически реформи обичат да споменават огромния държавен дълг, с който приключва управлението на Пиночет. Както често един мой любим автор, всичко се познава при сравненията – за периода 1970-87 от 19 страни в латинска Америка, Чили е на предпоследно 18-то място по темпове на нарастване на държавния дълг. /1, стр. 953/. Изглежда и самите чилиуциш не са споделяли страховете от размера на държавния дълг. Стандартен проблем на страните длъжници е изтичането на капитали. През 1986 г. в латинска Америка от всеки зает долар, 70 цента скоростно се изнася в чужбина. Единственото изключение е Чили, в която вместо това през същото време има репатрация на чилийски капитали от чужбина. Т.е. Чилийците не само не изнасят парите си от страната, но дори изкарват капиталите си от чуждите икономики и ги внасят в страната. /1, стр. 956/
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
4.1. ПОЛИТИЧЕСКА СИТУАЦИЯ
Струва ми се , че описанието на политическата ситуация в Чили трябва да започне с уточнението, какво в действителност е представлявала чилийската Социалистическа партия.В своите устави и програмни документи, тя се именува не как да е, а като марксистко-ленинска партия /8, стр. 82/
Ето какво например се говори в резолюция от 22 конгрес на Социалистическата партия на Чили през ноември 1967 г.: „Революционното насилие е неизбежно и законно. То се явява неизбежен резултат от реакционния и въоръжен характер на класовата държава. /Насилието/ представлява само по себе си единствения метод, водещ до взимането на политическата и икономическа власт и нейната последваща защита и укрепване. Само по пътя на унищожаването на бюрократичния и военен апарат на буржуазната държава е възможна социалистическата революция. Мирните и законни форми на борба /профсъюзна, идеологическа, изборна и т.н./ сами по себе си не водят до вземането на властта. Социалистическата партия ги счита за инструменти с ограничено влияние, вградени в политическия процес, който ни води по пътя на въоръжената борба.“ /1, стр. 59, отм. 17; 1 стр. 249; 8, стр.82/.
Или за вземем 23 конгрес на Соцпартията – резобюцията на конгреса призовава към „активно съпротивление на съществуващия икономически и обществен порядък, след това към въоръжена борба и накрая въстание“/1, стр. 228/.
Струва ми се, че на основание на програмните документи на Социалистическата партия на Чили, е правилно да я считаме за още една чилийска комунистическа партия, при това много по-радикална и ленинистка, отколкото партията носеща официално името „Комунистическа партия на Чили“.
Междувпрочем – ето какво е писал сам Алиенде относно защо не е член на комунистическата партия и защо на Чили и е нужна Социалистическа партия подобна комунистическа идеология : „Ние анализирахме ситуацията в Чили и сме уверени, че в страната има място за партия, която поддържайки сходни гледища относно философията и доктрината – марксисткия подход към интерпретацията на историята – би била свободна от международни връзки /с другите комунистически партии б.моя/. Това разбира се не означава, че сме се разделили с пролетарския интернационализъм“ /1, стр. 223/. Накратко соцпартията е още една комунистическа партия, но явявяща се не така очевидно марионетка на Кремъл. При това заемаща по-левичарски позиции от официалните комунистически по тактически въпроси.
Алиенде получава 36.2% от гласовете на изборите. Десния кандидат – бившия президент на Чили Хорхе Алесандри, чиято предизборна кампания е проведена почти без средства, събира само 39000 гласа по-малко. След тях с 27.8% от гласовете е представящата се за центристка, де факто намираща се малко по-вдясно от „Народно единство“ на Алиенде, коалиция начело с Християн-демократите. При тази ситуация, когато нито един от кандидатите не е спечелил 50%+1 гласа, по закон парламентът трябва да реши дали да избере за президент един от двамата набрали най-много гласове на изборите или да назначи нови президентски избори. Алесандри заявява, че дори парламентът да го избере, той веднага ще си подаде оставката, тъй като според него президентът трябва да е избарн от мнозинството от гражданите на Чили и затова трябва да се проведе балотаж между двамата кандидати с най-много гласове. /1, стр. 287/. Реакцията на Алиенде? - Опитайте се само да не ме изберете и моята коалиция ще потопи страната в хаос! /1, стр. 287/ Прекрасно разбирайки с кого и какво си има работа, парламента избира Алиенде за президент, като му поставя условие да подпише т.нар. „седем гаранции“. Грубо казано от Алиенде се е поискало да обещае под клетва че ще съблюдава законите и конституцията на страната. Алиенде се съгласява и подписва „гаранциите“.
И четири месеца след инагурацията му като президент той дава следното интервю на френския журналист Дебре:
Дебре: „Беше ли абсолютно необходимо? Нужно ли бе да се съгласите и подпишете „Закона за демократичните гаранции“?“
Алиенде: „Да , затова и го направихме.... Поставете се на мое място в тази ситуация, когато създадоха този закон и вие ще видите, че (подписването му б.моя) бе тактически ход.“
Своето отношение към поетите писмено задължения, като към тактически ход, необвързващи го с нищо в действителност, бързо е демонстрирано от Алиенде.
Ноември 1970, Алиенде още не е навършил една седмица като президент. Неговото правителство почва да оказва натиск на съдът, като се опитва да прекрати процесите против арестуваните при предишното правителство терористи от маостката организация MIR. След като не успява да прекрати делата, на 4 януари 1971 година, Алиенде издава указ с който помилва 43 терористи от MIR и сродната им организация „Народен авангард“ VOP. Това е бомба със закъснител, която буквално ще взриви цялата страна само след половин година. /1, стр. 307/
Едно от първите действия на Алиенде като президент е да се заселили /разбира се на държавна сметка/ в имение в един от най-скъпите квартали на Сантяго. Заедно в имението се настаняват 70+ човека, въоръжена до зъби охрана /1, стр. 306/ - и не това не са правителствени бодигардове от някоя държавна организация /такива по това време в Чили не съществуват/, а личната преторианска гвардия на Алиенде – от обученото от кубинците по време на предизборната кампания военно крило на „Народно единство“. Обяснението на Алиенде, който току що е обещал на избирателите да бъде неотклонен и последователен по отношението на морала в правителството е, че стария му дом вече не отговаря на изискванията за безопасност на президент, който се готви да „национализира медодобива, банките, латифундиите и монополите“ /1, стр. 306/. За сравнение Едуардо Фрей – предшественика на Алиенде, целия срок като президент живее в своя доста скромен дом. „Десния“ хорхе Алесандро (предшественика на Фреи) и двата мандата като президент, а и въобще целия си живот прекарва м малък апартамент в центъра на Сантяго, откъде ходи пеша на работа всеки божи ден в президентския дворец Ла Монед./1, стр. 306/ . Един вид за Фреи който национализира 51% от медодобива безопоснастто е достатъчна, а за Алиенде канещ се да национализира останалите 49% вече не е.
Следващите още по-големи придобивки на Алиенде за сметка на държавната хазна, включващи имението Ел Канаверал – за него и любовницата му – намиращо се в покрайнините на Сантяго и също така охранявано от десетки въоръжени до зъби пазванти, избранника на народа вече дори не се напъва да обясни. /1, стр. 306/
Своите охранители, Алиенде представя на изумените зрители още преди окончателната победа на изборите. Grupo de Amigos Personales, „отряд лични приятели“ представлява самоорганизирана, вън от всякакви закони военизирана групировка, с чиято подготовка се занимават кубински експерти. „Личните приятели“, ходещи навсякъде въоръжени, стават постоянни спътници пна президента и останалите високопоставени членове на правителството. Численността на тази групировка бързо нарства до няколкостотин човека. /1, стр. 381/
Покрай кубинците, с подготовката на „личните приятели“ и някои други въоръжени групировки се занимават и съветските, чешските, севернокорейските и изгочногермански „специалисти“. /1, стр. 381-382/. Ръководител на личната охрана на Олиенде е кубинския гражданин Хосе Риверо. След военния преврат полицията и екстрадира от страната над 14000 човека намиращи се в нея нелегално. 973 от тях са кубинци и това е без да се броят хилядите кубинци намиращи се в страната официално, под прикритието на туристически и дипломатически визи. /1, стр. 348/. Ловът е бил значително облегчен от намирането на списъците с тези войни-интернационалисти в сейфа на зам.министъра на вътрешните работи от правителството на Алиенде. /1, стр. 573/. Група от 12 съветски офицери и 12 „технически“ специалисти в цивилно облекло е арестувано в деня на преврата на място наречено Ел Белото, близо до Валпараисо, където те от началото на 1972 работят под прикритието „монтиране на оборудване за домостроителен комбинат“, а де факто са заети с „обучение на революционерите в ползване на оръжие, бой в градски условия и партизанска дейност“ /1, стр. 526/.
От януари 1971 до септември 1973 година кубинската авиокомпания „Кубана де Авиасион“ превозва около 10 тона поща от Чили за Куба. А от Куба за Чили същата тази авиокомпания превозва почти 71 тона „поща“. Впоследствие от прехванатите документи и от самите пратки се разбира, че кубинските пощенски пратки са част от логистична верига, прехвърлила в Чили въоръжение за една пълна пехотна дивизия в размер на 15000 човека: това са 9+хулиди пушки, около 7 хиляди пистолети и автомати, 120 единици тежко въоръжение /миномети, противотанково оръжие и т.н./, патрони и снаряди, гранати, 118 тона взрив /1, стр. 382-383/. Документ намерен след преврата в сейфа на президентския дворец Ла Монедапоказва, че между ръководството на Соцпартията и формално независимата маоистка терористична групировка MIR е съществувала много по-тясна връзка от тази която са представяли социалистите. Назначения за командир на личната охрана на Алиенде, кубинеца Хосе Риверо в доклад до другаря Алиенде съобщава за предаването на MIR на две 57 мм оръдия, четири картечници 30-ти калибър, 31 винтовки Гарланд и други по-дребни неща /1, стр. 384/. Покрай доставките на оръжие от чужбина има и местно производство. В национализирания завод за производство на хладилници, са организирани нощни смени, по време накоито се правят т.нар. „народни танкове“ – камиони се оборудват с брони и едрокалибрени картечници. /1, стр. 384-385/
В опит някак си да забави плъзването на странта в гражданска война, парламентът на 21 октомври 1972 година приема закон, забраняващ притежанието на автоматично оръжие от всички с изключение на армията и карабинерите и обявява за незаконни всякакви опити да се организират и обучават частни въоенни форморивания./1, стр. 385/. Разбира се, Народно единство не се счита подвластно на този закон „личните приятели“ на Алиенде и прочие въоръжени формирования на социалистическата и комунистическата пратии продължават демонстративно да се разхождат по улиците в Чили с автомати в ръка. Някакво количество оръжие все пак е иззето при акции на военните, но на фона на това, което се намира след преврата, то се оказва капка в морето.
9 април 1971 година. В реч пред „Първия национален конгрес на левите журналисти“ Алиенде казва: „В журналистиката не може да има обективност. Левите журналисти са длъжни да вземат активно участие в борбата и да станат авангард на революционните идеи“ /1, стр. 398/
В същата 1971 година, партията на Алиенде излага своето мнение зца държавата, президент на която нейния лидер току що е станал: „Буржуазната държява в Чили не може да бъде опора за строителството на социализма и е необходимо да се унищожи“ /3, стр. 59/
Към юли 1971 година, за броени месеци на управлението на Алиенде, полицията регистрира 658 незаконни превземания на ферми, 339 незаконни превземания на компании, 218 незаконни превземания на земя в чертите на градовете и 154 превземания на училища от левите банди. /4, стр. 198/
Ето как описва тези превземания на ферми един очевидец – френската журналистка Лабин, член на френската соцпартия: „Група въоръжена с бухалки и оръжия нахлува във фермата; заповдява на собственика и неговото семейство да си опаковат багажа, изхвърля ги на пътя и събира всички наемни работници; на събранието се заявява, че от тук нататък тази ферма принадлежи на тях (работниците) и вдига знаме над фермата с надпис „Тази собственост е превзета от народът““ /4, стр. 198/
Докато публично се дистанцират от тази вакханалия на насилието, Алиенде и неговия министър на вътрешните работи напълно блокират работатавсякакви опити на полицията да направи нещо повече от простата регистрация на тези грабежи. Министъра, занимаващ се с аграрната реформа в правиотелството на Алиенде – Жак Чончол, разсказва на журналистите, че никакви въоръжени банди не съществуват, въпреки че журналистите за да се доберат на пресконференциите трябва да минават през блок-постовете устроени от същите тези „несъществуващи“ банди. /1, стр. 354/
26 ноември 1970 г. - броени дни слезд инагурацията на Алиенде, патрул на полиц.ията пристигайки на мястото на такова незаконно въоръжено превземане на ферма, попада под огъня на терористите и командира на полицаите дава разпореждане да се отвърне на стрелбата. Познайте от три пъти, кой бива разследван? Правилно – командира на полицейския отряд. Заповедта за разследването я издава лично министъра на вътрешните работи – Хосе Тоа, който малко преди преди това е уверявал чилийския парламент, че „правителството никога няма да позволи, където и да е било, при каквито и да е обстоятелства, съществуването на въоръжени групи организирани в противоречие със законите“/1, стр. 308/.
8 юни 1971 година – група терористи от MIR – номинално независимото „въоръжено крило“ на Соцпартията – разстрелва пред очите на дъщеря му и минувачи бившия министър на вътрешните работи /в предходното правителство на Фрей/. Убиеца, Ривера Калдерон, е един от онези 43-ма леви терористи, помилвани с указ на Салвадор Алиенде на 4 януари 1971 г. Бомбата заложена от Алиенде под политическата сцена на страната избухва.
Успяват да намерят мерзавците, само защото дъщерята на убития ги разпознава и защото в гонитбата им се включва армията. Ривера Калдерон загива в престрелка, докато се опитва да избяга по покривите на домовете, неговия брат Артуро, организатор на убийството се застрелва, когато е обграден, след три дни третия участник в атентата – ръководителя на братската на MIR организация VOP – Ериберто Салазар Бейо, опасан с експлозиви се врзривява в полицейски участък в Сантяго, убивайки заедно със себе си двама полицаи и ранявайки трети /1, стр. 310/
Само два месеца след избирането си Алиенде вече широко обсъжда приемането на нова конституция, в която ще бъде премахната независимостта на съдебната система и силно ще бъдат ограничени правомощията на парламента.
21 май 1971 година – Първият доклад на Алиенде пред парламента за състоянието на страната /State of the Union е стандартен ежегоден доклад на президента/. Алиенде: „нашата система на правораздаване трябва да бъде изменена. От това следва огромната отговорност на двете камари на парламента да помагат, а не да премат на промяната на съдебната система. От това дали парламента ще заема позицията на реализма, в огромна степен зависи ще бъде ли сменена къпиталистическата със социалистическа законност, в съответствие с тези икономически и социални реформи, които ние провеждаме, без да се налага насилствена промяна в правораздаването, която би отворила вратите за произвол и ексцесии, които ние, като отговорни хора желаем да избегнем.“ /1, стр. 314/. Не само в мен тази реч предизвиква асоциации с диалог между ресторантьор и мафиот рекетьор – „Хубаво заведение имаш, Жалко ще бъде, ако поради липса на разум, пожар възникне. Та нали с теб сме отговорни хора и искаме да избегнам това?“ - чилийския парламент възприема речта на Алиенде по аналогичен начин.
Своя проект за реформа на съдебната система, Алиенде подписва и внася в парламента на 10 ноември 1971 г., същия ден когато в Чили пристига на посещение най-добрият приятел на латиноамериканските демокрации – Фидел Кастро. Все пак визитата на Кастро не минава без последствия – парламентът, заедно с останалите чилийци наблюдава посрещането и награждаването от Алиенде на Кастро с личмно оръжие, АК-47 с позлатена гравировка „На моят приятел и другар по оръжие, Фидел Кастро“. Парламентът схваща посланието и дружно отхвърля внесената от Алиенде съдебна реформа. /1, стр. 314/
Август 1971 година. Членът на Соцпартията на Чили и главен редактор на официоза им „La Nacion”, Оскар Вайс пише: „В това време на промени, ние, чилийските социалисти не желаем да се ограничаваме само с преброяването на колко са депутатите християн-демократи, а колко са с нас под нашите знамена. Ние виждаме изборите само като приблизителна картина на господстващото развитие /в обществото/, но в никакъв случай не считаме резултатите от тях като математически израз на съотношенията на социалните сили в нашя конфликт. Боржуазната демокрация по своята същност е ограничена, произволна, изкривена и несправедлива.“ /1, стр. 59, бел. 17/
1 декември 1971 година – на протестна демонстрация против политикита на правителството на Алиенде излизат жените. На главната улица на Сантяго, демонстрантите са нападнати от бойците от бригадите на компартията на Чили „Рамон Пара“ и на соцпартията „Елмо Каталан“. Помощ на бойците оказват и терористите от братската им MIR. Върху жените се посипват павета и картофи с втъкнати в тях остриета от бръснарски ножчета. След това безстрашните революционери влизат в ръкопашен бой с демонстрантките налагайки ги с бухалки. По заповед на алиендовското МВР, карабинерите разгонват биещите се със сълзотворен газ. Около стотина от протестиращите жени са приети в болниците с различни наранявания, включително и от огнестрелно оръжие. На следващия ден Алиенде обявява извънредно положение, въвежда комендантски час, цензура на печатните издания, забраняват се всякакви демонстрации, започват арести без съдебна заповед. Заедно с това са закрити и две опозиционни радиостанции. /1, стр. 315/
В отговор на това, парламента започва процедура по импийчмънт на министъра на вътрешните работи в правителството на Алиенде – Хосе Тоа, като го обвинява в непредприемането на каквито и да е действия за ограничаване и преследване на незаконните въоръжени групи от типа на MIR, “Елмо Каталан“ и др. Без да дочака очертаващия се изход от парламентарната процедура, Алиенде предприема промени в правителството си, като назначава Хосе Тоа за министър на отбраната. Този похват в следващите две години ще бъде използван многократно от Алиенде – общо за близо трите години в които е на власт, той предприема 28 подобни промени в правителството си./1, стр. 315-316/
8 декември 1971 година. Правителството на Алиенде обявява, че напълно е взело „под революционен контрол“ цялата верига за снабдяване с хранителни продукти. Започва организирането на „комитети по бдителността“ за борба със спекулантите /1, стр. 316/.
9 ноември 1971 година, Алиенде обявява, че неговото правителство прекратява обслужването на външния дълг на Чили. Постъпката не е учудваща, тъй като един от пунктовете в предизборната програма на „Народно единство“ /т.нар. Първи четиридесет мерки/ е отказ от обслужването на заемите взети от МВФ. Страната посреща встъпването в длъжност на Алиенде с рекордни за своята история валутни резерви в размер на 394 милиона долара, но само за година те спадат до 163 милиона /1, стр. 315-316/.
1972 година. Провежда се Пленум на Соцпартията, чието ръководство след избирането на Алиенде за президент преминава към неговия добър приятел Карлос Алтамирано. Пленума постановява, че „боржуазната държава“ трямва да бъде унищожена. „За социалистите, всяка малка победа води до до следваща схватка на ново ниво, докато накрая не се стигне до неизбежния момент, когато трябва да се реши на кого ще принадлежи властта в Чили“.
Февруари 1972 година. В декларация на ръководството на Соцпартията се казва, че „истинските революционни преобразувания“ ще бъдат невъзможни, докато правителството продължава да спазва „боржуазните демократични правила“. Извод – Соцпартията ще поддържа всякакви изави на „стихийно възникващо народовластие“.
19 февруари 1972 година. Чилийския парламент със 100 гласа против 33 приема поредица поправки в конституцията, изискващи одобрението на парламента за национализацията на което и да е предприятие. Поправките влизат в сила със задна дата от 14 октомври 1971 г., това е непосредствено след национализацията на меднодобивната промишленост. На 6 април Алиенде налага вето на поправките и заплашва да разпусне парламента /на което по закон няма право/ или да насрочи референдум, ако парламента продължава със своето „препятстване на дейността на изпълнителната власт“ /което по конституция Алиенде е бил длъжен да направи/. Алиенде заплашва с референдум нееднократно, но нито един път не насрочва такъв. Той дори отказва да насрочми референдум, когато това от негоакъв се поисква от опозицията в парламента /1, стр. 340, 394/
1 август 1972 година. „Ние приветстваме работниците, които отказвата да се подчинят на решенията основани на вредните правни интерпретации от върховния Съд и парламента.... Волята на нашия народ е над тълкуванията на закона“ - изказване на генсек-а на чилийската соцпартия Карлос Алтамирано относно незаконните завземания на частни предприятия /1, стр. 375/.
15 септември 1972 година. Ернан де Канто, Генерален секретар на правителството на Алиенде предупреждава чуждестранните журналисти, че ако репортажите им бъдат признати от правителството за „тенденциозни“, то те ще бъдат екстрадирани от страната. Каква е причината за загрижеността на др. де Канто? Международната американска асоциация на журналистите току що е официално е протестирала срещу държавния натиск върху свободната преса. Международния институт по журналистика протестира против „продължаващата кампания по заплашване и икономическо унищожаване“ изразяващо се в заплахи към журналистите, арести без съдебна заповед, замерването на редакцията на вестник Correo de Valdivia с коктейли Молотов, биенето на журналисти и огнестрелната стрелба по тях./1, стр. 398/. След падането на правителството на Алиенде ще излезат наяве документи за това, че Алиенде е купил от предишните собственици левия вестник Clarin за 1.5 милиона долара, преведени по сметки в чешски, кубински и швейцарски банки. А дотогава да отразяват чилийските новини във вестниците Clarin и друга ляв вестник Punto Final помагат журналисти от кубинската информационна агенция Presna Latina. Естествено към тях никакви забележки за тенденциозност. /1, стр. 399/
Октомври 1972 година – в Чили започва стачка на профсъюза на шофьорите на товарни автомобили, членовете на който в мнозинството си са собственици на един два камиона. Те протестират против плановете на правителството да национализира изцяло транспорта. Стачката започва от местния клон на профсъюза в провинция Аисен, в най-южния край на страната. В кратки срокове към нея се присъединяват, освен останалите клонове на профсъюза на шофьорите, още 45 други профсъюзи – работници, селяни, пилоти, студенти, собственици на малки магазини. Отговорът на „правителството на народното единство“? Арести на стотици шофьори и ръководството на профсъюза. Конфискуване на имущедството им. Превземането на няколкото радиостанции осмелили се да отразяват стачката. Обявяване на „военно положение“ в Сантяго и „извънредно положение“ в 12 от 25-те провинции на Чили, поставяки във вонно положение практически цялото население на страната. Лично лидерът на трудовия народ – др. Алиенде – публично, пред цялата страна, заплашва всеки един собственик на магазин с изселване от Чили, ако посмее да се присъедини към стачката. Друг член на правителството на Алиенде, патрисио Палма, лично командва полицейските отряди, които разбиват затворените врати на частните магазини. След почти цул месец на безрезултатни заплахи и насилие от страна на „Народно единство“, Алиенде накрая отстъпва и се среща с ръководителите на стачката за да изслуша исканита им./1, стр. 368/ . В края на краищата Алиенде се принуждава да предприеме безпрецедентна мярка – назначава военни в правитеството си, защото само висшите офицери от чилийската армия успяват да убедят стачниците да се върнат на работа, като в замяна им гарантират връщане на конфискуванат собственост, отказ от национализацията на транспорта и прекратяване на преследванията на участниците в стачката. Все пак основното искане на стачниците – общонационален референдум за бъдещето на икономическото развитие на страната е категорично отхвърлено от Алиенде. /1, стр. 369-370/
Декември 1972 година. Нашият герой е в Москва, където констатира „пълно съвпадение на възгледите“ със съветското ръководство и гордо назовава СССР „по-големия брат“ на Чили. Заедно с това светът научава, че в Чили вече работят около потстотин съветски „технически специалисти“ /1, стр. 370/.
Към 1973 година неосъзнатите работници, не желаещи да гладуват заради обещаното светло бъдеще, довеждат Алиенде до следното дълбоко умозаключение: „в работниците няма нито революционно съзнание, нито морал“ /1, стр. 366/. Този бисер на Алиенде го дължим на чилийските профсъюзи. През 1973 година кандидатите на социалистите и комунистите, традиционно заемащи преди това ръководните постове в профсъюзите масово губят на изборите – 80% от избраните не са от соц и комунистичмеските среди. Даже в миньорските профсъюзи, където комунистите доминират повече от 30 години, свалят предишното ръководство. По странен начин това съвпада с единствената година в историята, в която ръководената от „слугите на народа“ медодобивна индустрия не само не дава печалба, но и причинява голяма загуба на чилийската хазна. /1, стр. 367/
10 януари 1973 година. Ситуацията с продоволствието деградира до такава степен, че за първи път в историята на Чили правителството на Алиенде въвежда купонна система. Към правителството се създава нов „Секретатриат по разпределението“. Търговията даже и бартера на „основните продукти“ се забранява, от тук нататък те ще се разпределят централно. Определя се „потребителска кошница“ от около 30 продекта, като масло, захар, ориз, кафе, месо. Нормите на потребление за всяко отделно чилийско семейство вече се определят от „комитети по цените и снабдяването“ - Juntas de Abastecimiento y Precios, съкратено — JAP. На руски тази абревиатура звучи много правилно ХАП /предполагам, че има предвид хапать – вземам, присвоявам, открадвам б.моя/. Селяните от тук нататък са длъжни да получават своите продуктите чрез селските ХАП-ове, които отначало я вземат от същите тези селяни по установени от правителството цени, а след това им дават обратно толкова, колкото по мнението на ХАП-овете им се полага. /1, стр. 372-373/ . Излишно е да споменава, че от страна на неосъзнатото население по адрес на комунистите и социалистите, поставени от правителството на „Народно единство“ да управляват ХАП-овете, се посипват обвинения, че те на първо място използват ръководните си постове в ХАП-овете за собствена облага. /1, стр. 373/
Най-вече, главно следствие от това начинание на правителството на „Народно единство“ става не е незабавната реакция на населението, а това че то кара малкоизвестния към този момент дори в Чили, адмирал от флота Хосе Мерино да предприеме действия. Мерино се свързва с група млади университетски икономисти и им предлага да разработят план зда хипотетични икономически реформи в едно бъдещо хипотетично правителство на Чили. Заедно с това Мерино обсъжда с генерал Аугусто Пиночет подготовката на наглед безобиден план за подавяна не хипотетичен антиправителствен метеж. /1, стр. 374, стр. 564/
30 януари 1973 година. Министъра на образованието на Чили, в изказване по националната телевизия, излага план зца реформа на образователната система. Планът включва създаване на единна унифицирана програма за обучение, със задължително изучаване на „основите на социализма“. Целите на реформите – да възпитат в младото поколение „социалистическия хуманизъм“. За образец който ще се реформира системата трябва да послужи образователната система на Източна Германия. /1, стр. 395-396/
И двете ключови фигури в последващия военен преврат – Мерино и Пиночет – твърдят след това, че именно този проект за реформа на образованието ги кара да решат, че въпросът вече не е „дали“, а „кога“. /1, стр. 437, бел. 63/
Струва ми се , че описанието на политическата ситуация в Чили трябва да започне с уточнението, какво в действителност е представлявала чилийската Социалистическа партия.В своите устави и програмни документи, тя се именува не как да е, а като марксистко-ленинска партия /8, стр. 82/
Ето какво например се говори в резолюция от 22 конгрес на Социалистическата партия на Чили през ноември 1967 г.: „Революционното насилие е неизбежно и законно. То се явява неизбежен резултат от реакционния и въоръжен характер на класовата държава. /Насилието/ представлява само по себе си единствения метод, водещ до взимането на политическата и икономическа власт и нейната последваща защита и укрепване. Само по пътя на унищожаването на бюрократичния и военен апарат на буржуазната държава е възможна социалистическата революция. Мирните и законни форми на борба /профсъюзна, идеологическа, изборна и т.н./ сами по себе си не водят до вземането на властта. Социалистическата партия ги счита за инструменти с ограничено влияние, вградени в политическия процес, който ни води по пътя на въоръжената борба.“ /1, стр. 59, отм. 17; 1 стр. 249; 8, стр.82/.
Или за вземем 23 конгрес на Соцпартията – резобюцията на конгреса призовава към „активно съпротивление на съществуващия икономически и обществен порядък, след това към въоръжена борба и накрая въстание“/1, стр. 228/.
Струва ми се, че на основание на програмните документи на Социалистическата партия на Чили, е правилно да я считаме за още една чилийска комунистическа партия, при това много по-радикална и ленинистка, отколкото партията носеща официално името „Комунистическа партия на Чили“.
Междувпрочем – ето какво е писал сам Алиенде относно защо не е член на комунистическата партия и защо на Чили и е нужна Социалистическа партия подобна комунистическа идеология : „Ние анализирахме ситуацията в Чили и сме уверени, че в страната има място за партия, която поддържайки сходни гледища относно философията и доктрината – марксисткия подход към интерпретацията на историята – би била свободна от международни връзки /с другите комунистически партии б.моя/. Това разбира се не означава, че сме се разделили с пролетарския интернационализъм“ /1, стр. 223/. Накратко соцпартията е още една комунистическа партия, но явявяща се не така очевидно марионетка на Кремъл. При това заемаща по-левичарски позиции от официалните комунистически по тактически въпроси.
Алиенде получава 36.2% от гласовете на изборите. Десния кандидат – бившия президент на Чили Хорхе Алесандри, чиято предизборна кампания е проведена почти без средства, събира само 39000 гласа по-малко. След тях с 27.8% от гласовете е представящата се за центристка, де факто намираща се малко по-вдясно от „Народно единство“ на Алиенде, коалиция начело с Християн-демократите. При тази ситуация, когато нито един от кандидатите не е спечелил 50%+1 гласа, по закон парламентът трябва да реши дали да избере за президент един от двамата набрали най-много гласове на изборите или да назначи нови президентски избори. Алесандри заявява, че дори парламентът да го избере, той веднага ще си подаде оставката, тъй като според него президентът трябва да е избарн от мнозинството от гражданите на Чили и затова трябва да се проведе балотаж между двамата кандидати с най-много гласове. /1, стр. 287/. Реакцията на Алиенде? - Опитайте се само да не ме изберете и моята коалиция ще потопи страната в хаос! /1, стр. 287/ Прекрасно разбирайки с кого и какво си има работа, парламента избира Алиенде за президент, като му поставя условие да подпише т.нар. „седем гаранции“. Грубо казано от Алиенде се е поискало да обещае под клетва че ще съблюдава законите и конституцията на страната. Алиенде се съгласява и подписва „гаранциите“.
И четири месеца след инагурацията му като президент той дава следното интервю на френския журналист Дебре:
Дебре: „Беше ли абсолютно необходимо? Нужно ли бе да се съгласите и подпишете „Закона за демократичните гаранции“?“
Алиенде: „Да , затова и го направихме.... Поставете се на мое място в тази ситуация, когато създадоха този закон и вие ще видите, че (подписването му б.моя) бе тактически ход.“
Своето отношение към поетите писмено задължения, като към тактически ход, необвързващи го с нищо в действителност, бързо е демонстрирано от Алиенде.
Ноември 1970, Алиенде още не е навършил една седмица като президент. Неговото правителство почва да оказва натиск на съдът, като се опитва да прекрати процесите против арестуваните при предишното правителство терористи от маостката организация MIR. След като не успява да прекрати делата, на 4 януари 1971 година, Алиенде издава указ с който помилва 43 терористи от MIR и сродната им организация „Народен авангард“ VOP. Това е бомба със закъснител, която буквално ще взриви цялата страна само след половин година. /1, стр. 307/
Едно от първите действия на Алиенде като президент е да се заселили /разбира се на държавна сметка/ в имение в един от най-скъпите квартали на Сантяго. Заедно в имението се настаняват 70+ човека, въоръжена до зъби охрана /1, стр. 306/ - и не това не са правителствени бодигардове от някоя държавна организация /такива по това време в Чили не съществуват/, а личната преторианска гвардия на Алиенде – от обученото от кубинците по време на предизборната кампания военно крило на „Народно единство“. Обяснението на Алиенде, който току що е обещал на избирателите да бъде неотклонен и последователен по отношението на морала в правителството е, че стария му дом вече не отговаря на изискванията за безопасност на президент, който се готви да „национализира медодобива, банките, латифундиите и монополите“ /1, стр. 306/. За сравнение Едуардо Фрей – предшественика на Алиенде, целия срок като президент живее в своя доста скромен дом. „Десния“ хорхе Алесандро (предшественика на Фреи) и двата мандата като президент, а и въобще целия си живот прекарва м малък апартамент в центъра на Сантяго, откъде ходи пеша на работа всеки божи ден в президентския дворец Ла Монед./1, стр. 306/ . Един вид за Фреи който национализира 51% от медодобива безопоснастто е достатъчна, а за Алиенде канещ се да национализира останалите 49% вече не е.
Следващите още по-големи придобивки на Алиенде за сметка на държавната хазна, включващи имението Ел Канаверал – за него и любовницата му – намиращо се в покрайнините на Сантяго и също така охранявано от десетки въоръжени до зъби пазванти, избранника на народа вече дори не се напъва да обясни. /1, стр. 306/
Своите охранители, Алиенде представя на изумените зрители още преди окончателната победа на изборите. Grupo de Amigos Personales, „отряд лични приятели“ представлява самоорганизирана, вън от всякакви закони военизирана групировка, с чиято подготовка се занимават кубински експерти. „Личните приятели“, ходещи навсякъде въоръжени, стават постоянни спътници пна президента и останалите високопоставени членове на правителството. Численността на тази групировка бързо нарства до няколкостотин човека. /1, стр. 381/
Покрай кубинците, с подготовката на „личните приятели“ и някои други въоръжени групировки се занимават и съветските, чешските, севернокорейските и изгочногермански „специалисти“. /1, стр. 381-382/. Ръководител на личната охрана на Олиенде е кубинския гражданин Хосе Риверо. След военния преврат полицията и екстрадира от страната над 14000 човека намиращи се в нея нелегално. 973 от тях са кубинци и това е без да се броят хилядите кубинци намиращи се в страната официално, под прикритието на туристически и дипломатически визи. /1, стр. 348/. Ловът е бил значително облегчен от намирането на списъците с тези войни-интернационалисти в сейфа на зам.министъра на вътрешните работи от правителството на Алиенде. /1, стр. 573/. Група от 12 съветски офицери и 12 „технически“ специалисти в цивилно облекло е арестувано в деня на преврата на място наречено Ел Белото, близо до Валпараисо, където те от началото на 1972 работят под прикритието „монтиране на оборудване за домостроителен комбинат“, а де факто са заети с „обучение на революционерите в ползване на оръжие, бой в градски условия и партизанска дейност“ /1, стр. 526/.
От януари 1971 до септември 1973 година кубинската авиокомпания „Кубана де Авиасион“ превозва около 10 тона поща от Чили за Куба. А от Куба за Чили същата тази авиокомпания превозва почти 71 тона „поща“. Впоследствие от прехванатите документи и от самите пратки се разбира, че кубинските пощенски пратки са част от логистична верига, прехвърлила в Чили въоръжение за една пълна пехотна дивизия в размер на 15000 човека: това са 9+хулиди пушки, около 7 хиляди пистолети и автомати, 120 единици тежко въоръжение /миномети, противотанково оръжие и т.н./, патрони и снаряди, гранати, 118 тона взрив /1, стр. 382-383/. Документ намерен след преврата в сейфа на президентския дворец Ла Монедапоказва, че между ръководството на Соцпартията и формално независимата маоистка терористична групировка MIR е съществувала много по-тясна връзка от тази която са представяли социалистите. Назначения за командир на личната охрана на Алиенде, кубинеца Хосе Риверо в доклад до другаря Алиенде съобщава за предаването на MIR на две 57 мм оръдия, четири картечници 30-ти калибър, 31 винтовки Гарланд и други по-дребни неща /1, стр. 384/. Покрай доставките на оръжие от чужбина има и местно производство. В национализирания завод за производство на хладилници, са организирани нощни смени, по време накоито се правят т.нар. „народни танкове“ – камиони се оборудват с брони и едрокалибрени картечници. /1, стр. 384-385/
В опит някак си да забави плъзването на странта в гражданска война, парламентът на 21 октомври 1972 година приема закон, забраняващ притежанието на автоматично оръжие от всички с изключение на армията и карабинерите и обявява за незаконни всякакви опити да се организират и обучават частни въоенни форморивания./1, стр. 385/. Разбира се, Народно единство не се счита подвластно на този закон „личните приятели“ на Алиенде и прочие въоръжени формирования на социалистическата и комунистическата пратии продължават демонстративно да се разхождат по улиците в Чили с автомати в ръка. Някакво количество оръжие все пак е иззето при акции на военните, но на фона на това, което се намира след преврата, то се оказва капка в морето.
9 април 1971 година. В реч пред „Първия национален конгрес на левите журналисти“ Алиенде казва: „В журналистиката не може да има обективност. Левите журналисти са длъжни да вземат активно участие в борбата и да станат авангард на революционните идеи“ /1, стр. 398/
В същата 1971 година, партията на Алиенде излага своето мнение зца държавата, президент на която нейния лидер току що е станал: „Буржуазната държява в Чили не може да бъде опора за строителството на социализма и е необходимо да се унищожи“ /3, стр. 59/
Към юли 1971 година, за броени месеци на управлението на Алиенде, полицията регистрира 658 незаконни превземания на ферми, 339 незаконни превземания на компании, 218 незаконни превземания на земя в чертите на градовете и 154 превземания на училища от левите банди. /4, стр. 198/
Ето как описва тези превземания на ферми един очевидец – френската журналистка Лабин, член на френската соцпартия: „Група въоръжена с бухалки и оръжия нахлува във фермата; заповдява на собственика и неговото семейство да си опаковат багажа, изхвърля ги на пътя и събира всички наемни работници; на събранието се заявява, че от тук нататък тази ферма принадлежи на тях (работниците) и вдига знаме над фермата с надпис „Тази собственост е превзета от народът““ /4, стр. 198/
Докато публично се дистанцират от тази вакханалия на насилието, Алиенде и неговия министър на вътрешните работи напълно блокират работатавсякакви опити на полицията да направи нещо повече от простата регистрация на тези грабежи. Министъра, занимаващ се с аграрната реформа в правиотелството на Алиенде – Жак Чончол, разсказва на журналистите, че никакви въоръжени банди не съществуват, въпреки че журналистите за да се доберат на пресконференциите трябва да минават през блок-постовете устроени от същите тези „несъществуващи“ банди. /1, стр. 354/
26 ноември 1970 г. - броени дни слезд инагурацията на Алиенде, патрул на полиц.ията пристигайки на мястото на такова незаконно въоръжено превземане на ферма, попада под огъня на терористите и командира на полицаите дава разпореждане да се отвърне на стрелбата. Познайте от три пъти, кой бива разследван? Правилно – командира на полицейския отряд. Заповедта за разследването я издава лично министъра на вътрешните работи – Хосе Тоа, който малко преди преди това е уверявал чилийския парламент, че „правителството никога няма да позволи, където и да е било, при каквито и да е обстоятелства, съществуването на въоръжени групи организирани в противоречие със законите“/1, стр. 308/.
8 юни 1971 година – група терористи от MIR – номинално независимото „въоръжено крило“ на Соцпартията – разстрелва пред очите на дъщеря му и минувачи бившия министър на вътрешните работи /в предходното правителство на Фрей/. Убиеца, Ривера Калдерон, е един от онези 43-ма леви терористи, помилвани с указ на Салвадор Алиенде на 4 януари 1971 г. Бомбата заложена от Алиенде под политическата сцена на страната избухва.
Успяват да намерят мерзавците, само защото дъщерята на убития ги разпознава и защото в гонитбата им се включва армията. Ривера Калдерон загива в престрелка, докато се опитва да избяга по покривите на домовете, неговия брат Артуро, организатор на убийството се застрелва, когато е обграден, след три дни третия участник в атентата – ръководителя на братската на MIR организация VOP – Ериберто Салазар Бейо, опасан с експлозиви се врзривява в полицейски участък в Сантяго, убивайки заедно със себе си двама полицаи и ранявайки трети /1, стр. 310/
Само два месеца след избирането си Алиенде вече широко обсъжда приемането на нова конституция, в която ще бъде премахната независимостта на съдебната система и силно ще бъдат ограничени правомощията на парламента.
21 май 1971 година – Първият доклад на Алиенде пред парламента за състоянието на страната /State of the Union е стандартен ежегоден доклад на президента/. Алиенде: „нашата система на правораздаване трябва да бъде изменена. От това следва огромната отговорност на двете камари на парламента да помагат, а не да премат на промяната на съдебната система. От това дали парламента ще заема позицията на реализма, в огромна степен зависи ще бъде ли сменена къпиталистическата със социалистическа законност, в съответствие с тези икономически и социални реформи, които ние провеждаме, без да се налага насилствена промяна в правораздаването, която би отворила вратите за произвол и ексцесии, които ние, като отговорни хора желаем да избегнем.“ /1, стр. 314/. Не само в мен тази реч предизвиква асоциации с диалог между ресторантьор и мафиот рекетьор – „Хубаво заведение имаш, Жалко ще бъде, ако поради липса на разум, пожар възникне. Та нали с теб сме отговорни хора и искаме да избегнам това?“ - чилийския парламент възприема речта на Алиенде по аналогичен начин.
Своя проект за реформа на съдебната система, Алиенде подписва и внася в парламента на 10 ноември 1971 г., същия ден когато в Чили пристига на посещение най-добрият приятел на латиноамериканските демокрации – Фидел Кастро. Все пак визитата на Кастро не минава без последствия – парламентът, заедно с останалите чилийци наблюдава посрещането и награждаването от Алиенде на Кастро с личмно оръжие, АК-47 с позлатена гравировка „На моят приятел и другар по оръжие, Фидел Кастро“. Парламентът схваща посланието и дружно отхвърля внесената от Алиенде съдебна реформа. /1, стр. 314/
Август 1971 година. Членът на Соцпартията на Чили и главен редактор на официоза им „La Nacion”, Оскар Вайс пише: „В това време на промени, ние, чилийските социалисти не желаем да се ограничаваме само с преброяването на колко са депутатите християн-демократи, а колко са с нас под нашите знамена. Ние виждаме изборите само като приблизителна картина на господстващото развитие /в обществото/, но в никакъв случай не считаме резултатите от тях като математически израз на съотношенията на социалните сили в нашя конфликт. Боржуазната демокрация по своята същност е ограничена, произволна, изкривена и несправедлива.“ /1, стр. 59, бел. 17/
1 декември 1971 година – на протестна демонстрация против политикита на правителството на Алиенде излизат жените. На главната улица на Сантяго, демонстрантите са нападнати от бойците от бригадите на компартията на Чили „Рамон Пара“ и на соцпартията „Елмо Каталан“. Помощ на бойците оказват и терористите от братската им MIR. Върху жените се посипват павета и картофи с втъкнати в тях остриета от бръснарски ножчета. След това безстрашните революционери влизат в ръкопашен бой с демонстрантките налагайки ги с бухалки. По заповед на алиендовското МВР, карабинерите разгонват биещите се със сълзотворен газ. Около стотина от протестиращите жени са приети в болниците с различни наранявания, включително и от огнестрелно оръжие. На следващия ден Алиенде обявява извънредно положение, въвежда комендантски час, цензура на печатните издания, забраняват се всякакви демонстрации, започват арести без съдебна заповед. Заедно с това са закрити и две опозиционни радиостанции. /1, стр. 315/
В отговор на това, парламента започва процедура по импийчмънт на министъра на вътрешните работи в правителството на Алиенде – Хосе Тоа, като го обвинява в непредприемането на каквито и да е действия за ограничаване и преследване на незаконните въоръжени групи от типа на MIR, “Елмо Каталан“ и др. Без да дочака очертаващия се изход от парламентарната процедура, Алиенде предприема промени в правителството си, като назначава Хосе Тоа за министър на отбраната. Този похват в следващите две години ще бъде използван многократно от Алиенде – общо за близо трите години в които е на власт, той предприема 28 подобни промени в правителството си./1, стр. 315-316/
8 декември 1971 година. Правителството на Алиенде обявява, че напълно е взело „под революционен контрол“ цялата верига за снабдяване с хранителни продукти. Започва организирането на „комитети по бдителността“ за борба със спекулантите /1, стр. 316/.
9 ноември 1971 година, Алиенде обявява, че неговото правителство прекратява обслужването на външния дълг на Чили. Постъпката не е учудваща, тъй като един от пунктовете в предизборната програма на „Народно единство“ /т.нар. Първи четиридесет мерки/ е отказ от обслужването на заемите взети от МВФ. Страната посреща встъпването в длъжност на Алиенде с рекордни за своята история валутни резерви в размер на 394 милиона долара, но само за година те спадат до 163 милиона /1, стр. 315-316/.
1972 година. Провежда се Пленум на Соцпартията, чието ръководство след избирането на Алиенде за президент преминава към неговия добър приятел Карлос Алтамирано. Пленума постановява, че „боржуазната държава“ трямва да бъде унищожена. „За социалистите, всяка малка победа води до до следваща схватка на ново ниво, докато накрая не се стигне до неизбежния момент, когато трябва да се реши на кого ще принадлежи властта в Чили“.
Февруари 1972 година. В декларация на ръководството на Соцпартията се казва, че „истинските революционни преобразувания“ ще бъдат невъзможни, докато правителството продължава да спазва „боржуазните демократични правила“. Извод – Соцпартията ще поддържа всякакви изави на „стихийно възникващо народовластие“.
19 февруари 1972 година. Чилийския парламент със 100 гласа против 33 приема поредица поправки в конституцията, изискващи одобрението на парламента за национализацията на което и да е предприятие. Поправките влизат в сила със задна дата от 14 октомври 1971 г., това е непосредствено след национализацията на меднодобивната промишленост. На 6 април Алиенде налага вето на поправките и заплашва да разпусне парламента /на което по закон няма право/ или да насрочи референдум, ако парламента продължава със своето „препятстване на дейността на изпълнителната власт“ /което по конституция Алиенде е бил длъжен да направи/. Алиенде заплашва с референдум нееднократно, но нито един път не насрочва такъв. Той дори отказва да насрочми референдум, когато това от негоакъв се поисква от опозицията в парламента /1, стр. 340, 394/
1 август 1972 година. „Ние приветстваме работниците, които отказвата да се подчинят на решенията основани на вредните правни интерпретации от върховния Съд и парламента.... Волята на нашия народ е над тълкуванията на закона“ - изказване на генсек-а на чилийската соцпартия Карлос Алтамирано относно незаконните завземания на частни предприятия /1, стр. 375/.
15 септември 1972 година. Ернан де Канто, Генерален секретар на правителството на Алиенде предупреждава чуждестранните журналисти, че ако репортажите им бъдат признати от правителството за „тенденциозни“, то те ще бъдат екстрадирани от страната. Каква е причината за загрижеността на др. де Канто? Международната американска асоциация на журналистите току що е официално е протестирала срещу държавния натиск върху свободната преса. Международния институт по журналистика протестира против „продължаващата кампания по заплашване и икономическо унищожаване“ изразяващо се в заплахи към журналистите, арести без съдебна заповед, замерването на редакцията на вестник Correo de Valdivia с коктейли Молотов, биенето на журналисти и огнестрелната стрелба по тях./1, стр. 398/. След падането на правителството на Алиенде ще излезат наяве документи за това, че Алиенде е купил от предишните собственици левия вестник Clarin за 1.5 милиона долара, преведени по сметки в чешски, кубински и швейцарски банки. А дотогава да отразяват чилийските новини във вестниците Clarin и друга ляв вестник Punto Final помагат журналисти от кубинската информационна агенция Presna Latina. Естествено към тях никакви забележки за тенденциозност. /1, стр. 399/
Октомври 1972 година – в Чили започва стачка на профсъюза на шофьорите на товарни автомобили, членовете на който в мнозинството си са собственици на един два камиона. Те протестират против плановете на правителството да национализира изцяло транспорта. Стачката започва от местния клон на профсъюза в провинция Аисен, в най-южния край на страната. В кратки срокове към нея се присъединяват, освен останалите клонове на профсъюза на шофьорите, още 45 други профсъюзи – работници, селяни, пилоти, студенти, собственици на малки магазини. Отговорът на „правителството на народното единство“? Арести на стотици шофьори и ръководството на профсъюза. Конфискуване на имущедството им. Превземането на няколкото радиостанции осмелили се да отразяват стачката. Обявяване на „военно положение“ в Сантяго и „извънредно положение“ в 12 от 25-те провинции на Чили, поставяки във вонно положение практически цялото население на страната. Лично лидерът на трудовия народ – др. Алиенде – публично, пред цялата страна, заплашва всеки един собственик на магазин с изселване от Чили, ако посмее да се присъедини към стачката. Друг член на правителството на Алиенде, патрисио Палма, лично командва полицейските отряди, които разбиват затворените врати на частните магазини. След почти цул месец на безрезултатни заплахи и насилие от страна на „Народно единство“, Алиенде накрая отстъпва и се среща с ръководителите на стачката за да изслуша исканита им./1, стр. 368/ . В края на краищата Алиенде се принуждава да предприеме безпрецедентна мярка – назначава военни в правитеството си, защото само висшите офицери от чилийската армия успяват да убедят стачниците да се върнат на работа, като в замяна им гарантират връщане на конфискуванат собственост, отказ от национализацията на транспорта и прекратяване на преследванията на участниците в стачката. Все пак основното искане на стачниците – общонационален референдум за бъдещето на икономическото развитие на страната е категорично отхвърлено от Алиенде. /1, стр. 369-370/
Декември 1972 година. Нашият герой е в Москва, където констатира „пълно съвпадение на възгледите“ със съветското ръководство и гордо назовава СССР „по-големия брат“ на Чили. Заедно с това светът научава, че в Чили вече работят около потстотин съветски „технически специалисти“ /1, стр. 370/.
Към 1973 година неосъзнатите работници, не желаещи да гладуват заради обещаното светло бъдеще, довеждат Алиенде до следното дълбоко умозаключение: „в работниците няма нито революционно съзнание, нито морал“ /1, стр. 366/. Този бисер на Алиенде го дължим на чилийските профсъюзи. През 1973 година кандидатите на социалистите и комунистите, традиционно заемащи преди това ръководните постове в профсъюзите масово губят на изборите – 80% от избраните не са от соц и комунистичмеските среди. Даже в миньорските профсъюзи, където комунистите доминират повече от 30 години, свалят предишното ръководство. По странен начин това съвпада с единствената година в историята, в която ръководената от „слугите на народа“ медодобивна индустрия не само не дава печалба, но и причинява голяма загуба на чилийската хазна. /1, стр. 367/
10 януари 1973 година. Ситуацията с продоволствието деградира до такава степен, че за първи път в историята на Чили правителството на Алиенде въвежда купонна система. Към правителството се създава нов „Секретатриат по разпределението“. Търговията даже и бартера на „основните продукти“ се забранява, от тук нататък те ще се разпределят централно. Определя се „потребителска кошница“ от около 30 продекта, като масло, захар, ориз, кафе, месо. Нормите на потребление за всяко отделно чилийско семейство вече се определят от „комитети по цените и снабдяването“ - Juntas de Abastecimiento y Precios, съкратено — JAP. На руски тази абревиатура звучи много правилно ХАП /предполагам, че има предвид хапать – вземам, присвоявам, открадвам б.моя/. Селяните от тук нататък са длъжни да получават своите продуктите чрез селските ХАП-ове, които отначало я вземат от същите тези селяни по установени от правителството цени, а след това им дават обратно толкова, колкото по мнението на ХАП-овете им се полага. /1, стр. 372-373/ . Излишно е да споменава, че от страна на неосъзнатото население по адрес на комунистите и социалистите, поставени от правителството на „Народно единство“ да управляват ХАП-овете, се посипват обвинения, че те на първо място използват ръководните си постове в ХАП-овете за собствена облага. /1, стр. 373/
Най-вече, главно следствие от това начинание на правителството на „Народно единство“ става не е незабавната реакция на населението, а това че то кара малкоизвестния към този момент дори в Чили, адмирал от флота Хосе Мерино да предприеме действия. Мерино се свързва с група млади университетски икономисти и им предлага да разработят план зда хипотетични икономически реформи в едно бъдещо хипотетично правителство на Чили. Заедно с това Мерино обсъжда с генерал Аугусто Пиночет подготовката на наглед безобиден план за подавяна не хипотетичен антиправителствен метеж. /1, стр. 374, стр. 564/
30 януари 1973 година. Министъра на образованието на Чили, в изказване по националната телевизия, излага план зца реформа на образователната система. Планът включва създаване на единна унифицирана програма за обучение, със задължително изучаване на „основите на социализма“. Целите на реформите – да възпитат в младото поколение „социалистическия хуманизъм“. За образец който ще се реформира системата трябва да послужи образователната система на Източна Германия. /1, стр. 395-396/
И двете ключови фигури в последващия военен преврат – Мерино и Пиночет – твърдят след това, че именно този проект за реформа на образованието ги кара да решат, че въпросът вече не е „дали“, а „кога“. /1, стр. 437, бел. 63/
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
4.2 ПОЛИТИЧЕСКА СИТУАЦИЯ
5 февруари 1973 година. Алиенде представя платформата на „Народно единство“ за предстоящите парламентарни избори. Набелязаните цели са: конституционна реформа, концентрираща властта в ръцете на президента, замяната на двукамарния парламент с еднокамарен, който ще е по-лесно манипулируем, ликвидация на независимостта на съда.
Доколкото социализмът в Чили вече е неизбежен, предупреждава Алиенде, опитите на „десните сили“ да възпрепятстват революцията ще доведат само до избухване на насилие, но нищо друго няма да изменят. /1, стр. 380/
4 март 1973 година. На изборите за парламент, най-масовите в в цялата история на Чили, „Народно единство“ получава 43.4% от гласовете, а опозицията 54.7%.
В светлината на продължаващото въоръжаване на левите, армията зачестява акциите срещу нелегалните складове с оръжие. За периода април-юни 1973 година всяка седмица се провеждат средно по три такива операции. /1, стр. 403/
25 април 1973 година. Парламентът гласува отмяна на президентското вето, наложено на поправките в конституцията от февруари 1972 година и дава на Алиенде 30 дневен срок да подпише подправките или да сезира Конституционния трибунал /тези действия са право на парламента по конституция/. На 11 май Алиенде внася делото в Конституционния трибунал, който излиза с решение, че дадения спор е извън неговата юрисдикция. Пред Алиенде остават две законни възможности – да подпише конституционните поправки или да ги предложи за приемане или отхвърляне на референдум. Алиенде избира трети път – просто игнорира законите. /1, стр. 394-395/
26 май 1973 година. Върховния съд на Чили, в становище подписано от всичките му 14 членове, обвинява правителството на Алиенде в открито и умишлено нарушение на законите и конституцията на страната, водещи до разпад на съдебната система.
28 юни 1973 година. Група офицери от танковия полк вдигат метеж. Метежа е потушен още същия ден, но поддръжниците на Алиенде по негов призив заемат подготвените отрано позиции в назионализираните предприятия в промишлената зона на Сантяго и обкръжаващите града „бидонвили“ и започват открито въоръжено патрулиране. Ставащото вничмателно се следи от Пиночет и съратниците му – набелязват се всички възможни огнища на съпротива срещу подготвяния от тях военен преврат. Сред всичко друго се обръща внимание и на фактът, че готовите да излезнат на улиците поддръжници на Алиенде се оказват катастрофически малко. Масите не реагират на призива да излезнат в негова поддръжка. На 11 септември поддръжниците на Алиенде ще повторят всички тези свои действия до най-малкия детайл. /1, стр. 404-405/
7 август 1973 година. Командването на ВМФ обявява за разкриването на военен заговор във морските бази Талкауано и Валпараисо. Група поддръжници на Соцпартията решили да дадат формален повод на Алиенде да обяви военно положение и да разпусне парламента. Планът се е заключавал в следното – да се вдигне въстание на два кораба, да се елеминират старшите офицери, да се обстрелят морските бази, а след това всичко това да се представи като „потушаване от страна на революционни матроси на фашистки офицерски метеж против законното правителство“ /1, стр. 417-418/. На 30 август се установява, че следите водят към лидера на Соцпартията Алтамирано, лидера на въоръженото крило на социалистите, т.нар. Партия MIR, Мигел Енрикес и бившия замминистър на икономиката в правителството на Алиенде Оскар Гаретон. Флотът се обръща към съда с молба да лиши горните другари от депутатски имунитет. /1, стр. 418/.
На девети септември, в реч пред огромна тълпа на стадиона в Сантяго Алтамирано признава, че се е срещал със заговорниците, но само за да изслуша техните обвинения по отношение на офицерите им. /1, стр. 418/. След това той заявява: „Десните може да бъдат съкрушени само от непобедимата мощ на народа, войниците и сержантите, офицерите верни на съществуващото правителство... Промените ще завършат само когато народът вземе властта. Чили ще се превърне в още един героичен Виетнам, ако реакционните сили се опитат да управляват страната“. Алтамарино отделно уточнява, че парламента и въоръжените сили на страната са „незаконна власт“ и че в случай на снемане на имунитета на депутатите замесени във флотския заговор, страната я чака „революционно насилие“ /1, стр. 423-424/.
22 август 1973 година. Чилийския парламент с 81 гласа за срещу 47 против, приема резолюция обвиняваща правителството на Алиенде в систематическо нарушаване на законите и конституцията, водещо до крах на правовото и конституционно устройство на републиката. Резолюцията съдържа дълъг списък на конкретни закононарушения и призовава военните да възстановят конституционния порядък в страната./1, стр. 413/
30 август 1973 година. В хода на военна акция против тренировъчна база на MIR е открито производство и запаси на самоделни гранати и взривни вещества, в количество надвишаващо съответните запаси на близката база на ВВС /1, стр. 416/.
11 септември 1973 година. Правителството на Алиенде е свалено, Алиенде завършва живота си със самоубийство – независимо от дългите преговори да се предаде и гаранциите, които му се дават, че ще може безпрепятствено да напусне страната.
Гръмогласния проповедник на „революционното насилие“, Карлос Алтамарино, само няколко дни преди това заклеймяващ „десните страхливци“ бягащи от страната, вместо като мъже да отговарят за постъпките, след като разбира от Алиенде за започналия преврат, моментално изчезва в неизвестна посока. По-късно се появява в чужбина. /1, стр. 462, 575/. Идеолога на чилийската компартия Володя Тейтелбойм, който два месеца и половина по-рано се кълне, че никога и при никакви обстоятелства няма да побегне и ще защитава делото на революцията до последния си дъх, също впоследствие изплува като гост на чуждестранно посолство. По време на преврата Володя не е забелязан да защитава нищо друго освен собствената си кожа./1, стр. 465, 576/
Всички призиви към трудещите се за ваоръжена съпротива завършват с едно голямо нищо. Самите военни се подготвят предварително за поне тридневни боеве и загуби от порядъка на 5000 човека – нали Алиенде заплашва, че ще започне гражданска война и тя ще причини смъртта на милиони. Но когато се стига до действия, от няколко десетки хиляди човека на които разчитат социалистите и комунистите, реално да воюват за светлото бъдеще излизат само 3-4 хиляди, от тях в Сантяго около 1500-2000 човека. /1, стр. 514-516/. Армията пленява хиляди единици леко оръжие, десетки базуки, противотанкови оръдия, крупнокалибрени картечници, тонове взривни вещества. /1, стр. 572-573/
Интересно е, че от многобройните оценки за количеството загинали по време на преврата, най-точната, добре съвпадаща с разследването на комисията на Ретиг и по-късно на междинародната комисия, се оказва че е оценката дадена няколко месеца след преврата от самия Пиночет – 1600 загинали, включително 200 човека от страна на превратаджиите. /1, стр. 515/
Има свидетелства на очевидци – журналисти намиращи се в Чили по време на преврата, за това че значителна маст от населението на страната посреща преврата като освобождение. В това няма нищо учудващо, като се отчете фактът, че на изборите 1970 г. блокът на Алиенде получава само 36% от гласовете и впоследствие никога не успява да получи поддръжка от мнозинството население. От друга страна като минимум 20% от населението продължават да бъдат подръжници на Алиенде до край и преврата по същество само демонстрира пред светът една започнала вече гражданска война, война която тепърва ще трябва да се спечели. /1, стр. 557-558/
Двама от бившите президенти на Чили – Фреи и президента от левия блок управлявал 1947-52 години Габриел Гонзалес Видел, след преврата изказват публична благодарност на военните. /1, стр. 532, 557/
Един от първите декрети на хунтата е късането на дипломатическите отношения с Куба и Северна Корея. Сътрудниците на кубинското посолство, от което в деня на преврата откриват автоматичен огън по чилийските военни, са обявени за персона нон грата и им се дава 24 часа да напуснат страната. /1, стр. 502-503, стр. 561/
12 септември 1973 година с единодушна декларация в подкрепа на военните се обявява чилийския Върховен съд /едно от първите заявления на военната хунта е, че ще уважава независимостта на съда/ /1, стр. 560/. В същия ден са обявени имената на 15 военни, от които хунтата формира правителство. По своите политически възгледи всичките тези хора са или центристи или стоят вляво от центъра, което съотвества на тази част от политическия спектър заеман от Християн- Демократическата партия на Чили./1, стр. 562-563/
18 септември 1973 година се възобновяват авиопревозите, граничните пунктове се отварят и се възстановява работата на радиостанциите, с изключение на тези принадлежащи на комунистите и социалистите. /1, стр. 558/
21 септември 1973 година за незаконни са обявени комунистическата и социалистическата партия на Чили, както и четирите псевдо партии, служещи на социалистите в качеството на въоръжено крило на партията. /1, стр. 567/
25 септември 1973 година се забранява дейността на Централната конфедерация на трудещите се – това е най-крупното профсъюзно обединение намиращо се под контрола на комунистите. При това дейността на отделните профсъюзи, членове на Централната конфедерация не се забранява и те продължават своята дейност. Приемат се промени в трудовото законодателство – забраняват се стачките, които обхващат цели отрасли на промишлеността. /1, стр. 567/
В първите месеци след преврата са публикувани намерените сред книжата на Алиенде документи за подготовката от „Народно единство“ на държавен преврат – така наречения план Зета. Съгласно този план, по време на празнуването на Деня на независимостта на Чили – 18 септември, когато всички основни фигури на правителството и въоръжените сили традиционно са се събирали на празнично заседание, трябвало да се нанесе удар който да унищожи цзялата върхушка на армията и да обезглави въоръжените сили. След това се е планирало да се затворят или унищожат около 600 опозиционни политици и журналисти и да се установи в страната режим на „народна демокрация“ по източноевропейски образец. Някои вестници започнали да лансират тезата, че планът Зета е причината за военния преврат.
В отговор на тези спекулации, Пиночет дава интервю в което уточнява, аче военното контраразузнаване до края на преврата не е разполагало със сведения за наличието на такъв план. Някои слухове все пак са достигнали до военните, но не са успели да ги проверят и потвърдят. Като причина за преврата Пиночет изтъква тези неща, които са били известни на всички – предотвратения заговор във флота и лавинообразното плъзгане на страната към бездната на гражданската война, което за всеки един чилиец лятото-есента на 1973 г. било очевидно и не се нуждаело от никаква документална подкрепа. /1, стр. 574/
В годините след преврата много е писано за ужасите на стадиона в Сантяго /в качеството на типичен пример може да се прочетат лъжите на др. Тарасов/. В действителност на стадиона са се намирали не повече от 3500-4000 човека, до които постянен достъп са имали представителите на Червения Кръст. /1, стр. 574/. Двама от арестуваните, които са пуснати три седмици след ареста са американски граждани, които на пресконференция в Маями, а после на изслушвания в Конгреса разказват за ужасите на масовите изтезания, провеждани от режима на Пиночет.
Много по-късните им признания, че на нищо от това което са разказвали, те не са били очевидци и че само докато са били затворени са чували стрелба и затова са предположили, че това са наказателни взводове, които екзекутират арестуваните, така и остават практически неизвестни за масовата публика. /1, стр. 575/
Друга фантастика, обиколила целия свят и до днес редовно повтаряна /често без посочване на оригинала/ е статията на Джон Барнс в Нюзуик с характерното заглавие „Кланица в Сантяго“. От нея светът научава как озверелите войници горят книги по улиците на Сантяго, за 2796 трупа постъпили в моргите на Сантяго като резултат от преврата, за това как хунтата изхвърля на труповете от болниците директно в морето с помощта на хеликоптери. От целия репортаж на действителността съответства само числото 2796 трупа, с едно малко уточнение – това е количеството на телата минало през моргите на Сантяго за периода 1 януари 1973 г. - 25 септември 1973 г. /1, стр. 579-581/
Четири месеца след преврата още една история почва да обикаля по света – това е отчетът на делегациите на женските организации, които се връщат от Сантяго с вестта за 80 000 /осемдесет хиляди/ убити и 150000 останали без работа в резултат на преврата. Женските организации, източник на тази информация са „Women's International Democratic Federation”, създадена от СССР през 1946 г. организация за разпространението на пропаганда. /1, стр. 581/
Цитат от Кисинджра - „За броени седмици след свалянето на Алиенде, неговата некомпетентност, корупция и нарушения на демократичните принципи – широко известни докато е жив – изчезват от обсъжданията в публичното пространство“ /1, стр. 583/.
От 25 септември 1973 година, Червения Кръст получава достъп до местата за задържане в Чили и от този момент нататък в продължение на цулото управление на хунтата, представители на Червения кръст посещават всяко едно от тези места минимум един път на две седмици. Изпълнителния секретар на Международния американски комитет по правата на човека, един от първите представитело на правозащитните организации посетили Чили след преврата, заявява, че съобщенията за нарушенията на правата на човека в Чили са сериозно преувеличени, но това заявление се губи в потока сензационни „репортажи на ужасите“ /1, стр. 698-699/.
11 септември 1974 година, по случай първата годишнина от преврата, хунтата обявява че с изключение на много тесен кръг от лица, всички затворени опозиционери могжат по тяхно желание да сменят затвора в Чили с доброволна емиграция. Към 1977 година политзатворниците в Чили се броят на пръсти. /1, стр. 671/
През 1975 година Галъп провежда допитване до общественото мнение в Чили: 64% заявяват, че положението им след падането на Алиенде се е подобрило, 13% че се е влошило; 73% очакват по натътшно подобряване на положението, а 11% считат че ще става по-лошо. Допитване през 1976 година дава 76% подръжка за Пиночет и 20% за опозицията. През 1977 година резултатите са аналогични – 65% поддръжка, 12% искащи незабавно връщане на изборите и демокрацията и 71% които заявяват, че икономическата политика на хунтата е полезна за страната. /1, стр. 687/
В края на управлението на хунтата – 1988 година – представителите и лекарите на Червения Кръст извършват инспекции по чилийските затвори без каквото и да е предварително уведомление. Няма ограничения по място и по продължителност на инспекциите и те имат възомжност да беседват с вески един от затворниците.
В равносметка за целия период на диктатурата на Пиночет, неговия преврат и последващо управление се характеризират с най-малко жертви в сравнение с жертвите от останалите латиноамерикански диктатури и революции. Разследването на комисията назначена от демократичното правителство на Чили след слизането на Пиночет от власт /в нея влизат и бивши членове на правителството на Алиенде/ успява да установи, че общото количество убити и изчезнали без следа по време на 15 годишното управление на хунтата е по-малко от 3000 човека, като в това число влизат и всички тези, които са загинали воювайки с хунтата с оръжие в ръка.
Още в първите няколко седмици след преврата бива възстановен нормалния гранично-пропускателен режим. Опозиционно настроените чилийци започват да емигрират, а от чужбина почват да се връщат тези избягали от правителството на Алиенде. За първата година след преврата, числото на емигриралите е приблизително равно на числото на завърналите се обратно граждани – около 20 000 човека. /1, стр. 575/
С изключение на самоубилия се Алиенде, нито един член на правителството му не загива по време на преврата. На 14 септември на всички заловено членове на правителството на „Народното единство“ е предложено да напуснат страната. Всички отказват и настояват за съдебен процес. Съдът естествено е трябвало да го чакат намирайки се под арест, но за разлика от други десни /и всички леви!/ преврати, до тях имат достъп представители на Червения Кръст и те свободно общуват със своите роднини. В крайна сметка всички са рано или късно изселени от Чили под натиска на „световната общност“, най-вече на САЩ /1, стр. 576-578/.
През първата година на своето управление хунтата практически напълно унищожава многомилионния наркотрафик от Чили в САЩ. Както и навсякъде другаде в Латинска Америка, печалбите от наркотици са се деляли между мафията и чилийските ултралеви. И на едните и другите им се налага впоследствие да търсят други източници на доходи. /1, стр. 592/
Незабавно след преврата, американските университети прекъсват всякакви контакти с университетите в Чили, а много американски фондове, финансиращи научната дейност спират грантовете за чилийските адресати. /1, стр. 571/
По-малко от година след преврата, просъветската диктатура от съседно Перу концентрира две трети от върожените си сили на границата с Чили и се подготвя да отвоюва обратно земите, завладени от Чили след войната 1879-1883 години./1, стр. 673/. Въоръжаваните от СССР перуанци съсредоточават на границата 150 Т-54 и Т-55, на които чилийците могат да противопоставят само 76 броя Шърман наследство от ВСВ. /1, стр. 673-675/
Какво правят САЩ в момент, когато СССР и страните от източния блок изпращат в Перу 50 000 автомата, няколко зенитни батареи, 30 вертолета, 200 бр. 105 мм миномети, 122-мм оръдия и съветници които да помогнат с обучението и използването на всичката тази техника /1, стр. 675-676/ ? Навярно помогат на своя агент Пиночет? Аха, ей ся... САЩ въваждат ембарго за доставките на военна продукция за Чили /1, стр. 673/ и същевременно предоставят на Перу 20 милиона долара кредит за покупка на американско оръжие и още 900 000 долара за обучение /1, стр. 676/. Това е по същото време, когато перуанския диктатор се занимава с национализация на западните бизнеси в Перу и на първо място с американските такива /1, стр. 673/.
Обнадеждени от това развитие на събитията, перуанците съвместно с боливийската диктатура започват чрез Организацията на американските държави да искат от Чили още един къс чилийска земя – „понежещото бедна Боливия трябва дса има излаз на океана!“ И това е въпреки, че чилийците за своя сметка са построили жп линия от боливийската граница до най-близкото пристанище и са предоставили на Боливия правото на свободен транзит на товари през чилийска територия и то под боливийска въоръжена охрана! Каква позиция заемат САЩ в този териториален спор? Правилно, САЩ с всички сили оказват натиск на чилийското правителство да даде исканата земя на Боливия. /1, стр. 676-679/
Наистина Пиночет се оказва много твърдоглав и инатлив агент на ЦРУ и праща американците заедно с перуанците и боливийците на майната им отказвайки да даде дори къс земя. В това време в Перу свалят военния диктатор и „териториалния въпрос“ спихва от само себе си.
В подобен стил се развива и конфликта с Аржантина по повод на участък от южната граница – спор с корени в 19-ти век. Двете страни няколко пъти се съгласяват да поканят арбитър /отначало кралицата на ЮК, по-късно римския папа/ и всеки път Чили приема предложеното от арбитъра споразумение, а Аржентина го отхвърля.Накрая, след като се отчайват от безплодните опити да уплашат чилийците, аржентинското правителство се съгласява с предложените от папата условия и двете страни подписват споразумение за урегулиране на граничния спор /1, стр. 682-686/.
Междудругото следствие на американското военно ембарго, чилийската армия, въоръжена изцяло със старо американско оръжие скоро остава без резервни части и боеприпаси. За броени години чолийската промишленост усвоява производството на необходимите части и боеприсаи и скоро след това започва да ги изнася за всеки, който е готов да плати. През 1987 година Чили изнася въоръжение и боеприпаси на стойност 400 милиона долара. Американския държавен департамент постоянно протестира пред чилийското правителство с настояване да се спре това безобразие, но гнусните американски агенти – членове на хунтата, подхилквайки се пращат нотите в кръглата папка... /1, стр. 943/
Още един аспект от воненния преврат, за който в Русия са се изписали купища хартии – финансирането на опозицията по времето на Алиенде от ЦРУ със сумата от 6.5 милиона долара за три години. Много ли е това или малко? И за какво в действителност са били използвани тези пари?
На фана на това, че за три години правителството на Алиенде се изхитрява да вземе нови заеми в размер на 600 милиона долара /в условията на „финансова блокада“/, на фона на това че за тези три години Алиенде удвоява числеността на чилийската армия, заплащайки за това с безвъзмездната американска военна помощ в размер на няколко десетки милиона долара – 6.5 милиона долара за „дестабилизация на правителството“ не изглеждат особено впечатляващи. Ако при това се отчете, че и лъвския пай от тези пари отива при опозиционната преса /за която това е единствения източник на доходи, след като Алиенде им отрязва всички други/ и християн демократите, едниствените пари, които могат да се класифицират като отделени за „дестабилизация“, са тези похарчени за поддръжка на стачката на траснспортните работници – в умопомрачителния размер 25 000 долара и парите отделени за цялата дясна опозиция – в лицето на партията Patria Y Libertad, традиционно именувана от съветските и руски източници като фашистка – 7000 долара /1, стр. 999/.
И накрая отчитайки, че никакви връзки на заговорниците със ЦРУ не съществуват и че никакви пари не са им дадени, сериозността на разсъжденията за отделените пари за дестабилизация е меко казано под голям въпрос. И защо ли никой не си спомня за петте милиона долара похарчени от САЩ през 1987-88 години за поддръжка на демократичната опозиция в Чили, т.е. За дестабилизация на режима на Пиночет? /1, стр. 1002/ Само през 1988 година чилйската опозиция получава общо от чужбина финансиране в разре на 15 милиона долара/1, стр. 1003/ - явно това са пари за „правилната“ дестабилизация и за това не се говори за тях...
П.С. Що се касае до повода за дискусията и този текст – статията на Латинина – то уви, нейните претенции към резултатите от работата на „комисията по разследването“ са напълно основателни. Опитайте да намерите в отчета на комисията Ретиг, данни обобщени в единна и стройна статистика за това кои са били жертвите. Такава таблица там просто няма. Налага да се четат всичките хиляда и кусур страници на доклада и да се сортират описаните в него случаи един по един. И целия свят само повтаря крайната сума – 2279 загинали. И всичките загинали – и терористите от маоистката MIR и бригадите на компартията на Чили, убитите в престрелки, убитите от тях войници и полицаи, левите за чието изчезване са виновни чилийските спецслужби, войниците, полицаите и държавните служители загинали в атентатите организирани от левите по улиците на Чили и накрая и просто случайните жертви, оказали се на неправилното място в неправилното време – всички тези хора, благодарение на творческото мислене на комисията Ретиг се превръщат в „жертви на режима на Пиночет“. Но де са изразява недоволство от този нескопосан доклад, представян като независимо разследване, днес се счмита за вредно. Нито повече, нито по-малко – вредно за бъдещите демократични преобразования в Русия. Как го бе казал Оруел – ах, да – незнанието е сила....
5 февруари 1973 година. Алиенде представя платформата на „Народно единство“ за предстоящите парламентарни избори. Набелязаните цели са: конституционна реформа, концентрираща властта в ръцете на президента, замяната на двукамарния парламент с еднокамарен, който ще е по-лесно манипулируем, ликвидация на независимостта на съда.
Доколкото социализмът в Чили вече е неизбежен, предупреждава Алиенде, опитите на „десните сили“ да възпрепятстват революцията ще доведат само до избухване на насилие, но нищо друго няма да изменят. /1, стр. 380/
4 март 1973 година. На изборите за парламент, най-масовите в в цялата история на Чили, „Народно единство“ получава 43.4% от гласовете, а опозицията 54.7%.
В светлината на продължаващото въоръжаване на левите, армията зачестява акциите срещу нелегалните складове с оръжие. За периода април-юни 1973 година всяка седмица се провеждат средно по три такива операции. /1, стр. 403/
25 април 1973 година. Парламентът гласува отмяна на президентското вето, наложено на поправките в конституцията от февруари 1972 година и дава на Алиенде 30 дневен срок да подпише подправките или да сезира Конституционния трибунал /тези действия са право на парламента по конституция/. На 11 май Алиенде внася делото в Конституционния трибунал, който излиза с решение, че дадения спор е извън неговата юрисдикция. Пред Алиенде остават две законни възможности – да подпише конституционните поправки или да ги предложи за приемане или отхвърляне на референдум. Алиенде избира трети път – просто игнорира законите. /1, стр. 394-395/
26 май 1973 година. Върховния съд на Чили, в становище подписано от всичките му 14 членове, обвинява правителството на Алиенде в открито и умишлено нарушение на законите и конституцията на страната, водещи до разпад на съдебната система.
28 юни 1973 година. Група офицери от танковия полк вдигат метеж. Метежа е потушен още същия ден, но поддръжниците на Алиенде по негов призив заемат подготвените отрано позиции в назионализираните предприятия в промишлената зона на Сантяго и обкръжаващите града „бидонвили“ и започват открито въоръжено патрулиране. Ставащото вничмателно се следи от Пиночет и съратниците му – набелязват се всички възможни огнища на съпротива срещу подготвяния от тях военен преврат. Сред всичко друго се обръща внимание и на фактът, че готовите да излезнат на улиците поддръжници на Алиенде се оказват катастрофически малко. Масите не реагират на призива да излезнат в негова поддръжка. На 11 септември поддръжниците на Алиенде ще повторят всички тези свои действия до най-малкия детайл. /1, стр. 404-405/
7 август 1973 година. Командването на ВМФ обявява за разкриването на военен заговор във морските бази Талкауано и Валпараисо. Група поддръжници на Соцпартията решили да дадат формален повод на Алиенде да обяви военно положение и да разпусне парламента. Планът се е заключавал в следното – да се вдигне въстание на два кораба, да се елеминират старшите офицери, да се обстрелят морските бази, а след това всичко това да се представи като „потушаване от страна на революционни матроси на фашистки офицерски метеж против законното правителство“ /1, стр. 417-418/. На 30 август се установява, че следите водят към лидера на Соцпартията Алтамирано, лидера на въоръженото крило на социалистите, т.нар. Партия MIR, Мигел Енрикес и бившия замминистър на икономиката в правителството на Алиенде Оскар Гаретон. Флотът се обръща към съда с молба да лиши горните другари от депутатски имунитет. /1, стр. 418/.
На девети септември, в реч пред огромна тълпа на стадиона в Сантяго Алтамирано признава, че се е срещал със заговорниците, но само за да изслуша техните обвинения по отношение на офицерите им. /1, стр. 418/. След това той заявява: „Десните може да бъдат съкрушени само от непобедимата мощ на народа, войниците и сержантите, офицерите верни на съществуващото правителство... Промените ще завършат само когато народът вземе властта. Чили ще се превърне в още един героичен Виетнам, ако реакционните сили се опитат да управляват страната“. Алтамарино отделно уточнява, че парламента и въоръжените сили на страната са „незаконна власт“ и че в случай на снемане на имунитета на депутатите замесени във флотския заговор, страната я чака „революционно насилие“ /1, стр. 423-424/.
22 август 1973 година. Чилийския парламент с 81 гласа за срещу 47 против, приема резолюция обвиняваща правителството на Алиенде в систематическо нарушаване на законите и конституцията, водещо до крах на правовото и конституционно устройство на републиката. Резолюцията съдържа дълъг списък на конкретни закононарушения и призовава военните да възстановят конституционния порядък в страната./1, стр. 413/
30 август 1973 година. В хода на военна акция против тренировъчна база на MIR е открито производство и запаси на самоделни гранати и взривни вещества, в количество надвишаващо съответните запаси на близката база на ВВС /1, стр. 416/.
11 септември 1973 година. Правителството на Алиенде е свалено, Алиенде завършва живота си със самоубийство – независимо от дългите преговори да се предаде и гаранциите, които му се дават, че ще може безпрепятствено да напусне страната.
Гръмогласния проповедник на „революционното насилие“, Карлос Алтамарино, само няколко дни преди това заклеймяващ „десните страхливци“ бягащи от страната, вместо като мъже да отговарят за постъпките, след като разбира от Алиенде за започналия преврат, моментално изчезва в неизвестна посока. По-късно се появява в чужбина. /1, стр. 462, 575/. Идеолога на чилийската компартия Володя Тейтелбойм, който два месеца и половина по-рано се кълне, че никога и при никакви обстоятелства няма да побегне и ще защитава делото на революцията до последния си дъх, също впоследствие изплува като гост на чуждестранно посолство. По време на преврата Володя не е забелязан да защитава нищо друго освен собствената си кожа./1, стр. 465, 576/
Всички призиви към трудещите се за ваоръжена съпротива завършват с едно голямо нищо. Самите военни се подготвят предварително за поне тридневни боеве и загуби от порядъка на 5000 човека – нали Алиенде заплашва, че ще започне гражданска война и тя ще причини смъртта на милиони. Но когато се стига до действия, от няколко десетки хиляди човека на които разчитат социалистите и комунистите, реално да воюват за светлото бъдеще излизат само 3-4 хиляди, от тях в Сантяго около 1500-2000 човека. /1, стр. 514-516/. Армията пленява хиляди единици леко оръжие, десетки базуки, противотанкови оръдия, крупнокалибрени картечници, тонове взривни вещества. /1, стр. 572-573/
Интересно е, че от многобройните оценки за количеството загинали по време на преврата, най-точната, добре съвпадаща с разследването на комисията на Ретиг и по-късно на междинародната комисия, се оказва че е оценката дадена няколко месеца след преврата от самия Пиночет – 1600 загинали, включително 200 човека от страна на превратаджиите. /1, стр. 515/
Има свидетелства на очевидци – журналисти намиращи се в Чили по време на преврата, за това че значителна маст от населението на страната посреща преврата като освобождение. В това няма нищо учудващо, като се отчете фактът, че на изборите 1970 г. блокът на Алиенде получава само 36% от гласовете и впоследствие никога не успява да получи поддръжка от мнозинството население. От друга страна като минимум 20% от населението продължават да бъдат подръжници на Алиенде до край и преврата по същество само демонстрира пред светът една започнала вече гражданска война, война която тепърва ще трябва да се спечели. /1, стр. 557-558/
Двама от бившите президенти на Чили – Фреи и президента от левия блок управлявал 1947-52 години Габриел Гонзалес Видел, след преврата изказват публична благодарност на военните. /1, стр. 532, 557/
Един от първите декрети на хунтата е късането на дипломатическите отношения с Куба и Северна Корея. Сътрудниците на кубинското посолство, от което в деня на преврата откриват автоматичен огън по чилийските военни, са обявени за персона нон грата и им се дава 24 часа да напуснат страната. /1, стр. 502-503, стр. 561/
12 септември 1973 година с единодушна декларация в подкрепа на военните се обявява чилийския Върховен съд /едно от първите заявления на военната хунта е, че ще уважава независимостта на съда/ /1, стр. 560/. В същия ден са обявени имената на 15 военни, от които хунтата формира правителство. По своите политически възгледи всичките тези хора са или центристи или стоят вляво от центъра, което съотвества на тази част от политическия спектър заеман от Християн- Демократическата партия на Чили./1, стр. 562-563/
18 септември 1973 година се възобновяват авиопревозите, граничните пунктове се отварят и се възстановява работата на радиостанциите, с изключение на тези принадлежащи на комунистите и социалистите. /1, стр. 558/
21 септември 1973 година за незаконни са обявени комунистическата и социалистическата партия на Чили, както и четирите псевдо партии, служещи на социалистите в качеството на въоръжено крило на партията. /1, стр. 567/
25 септември 1973 година се забранява дейността на Централната конфедерация на трудещите се – това е най-крупното профсъюзно обединение намиращо се под контрола на комунистите. При това дейността на отделните профсъюзи, членове на Централната конфедерация не се забранява и те продължават своята дейност. Приемат се промени в трудовото законодателство – забраняват се стачките, които обхващат цели отрасли на промишлеността. /1, стр. 567/
В първите месеци след преврата са публикувани намерените сред книжата на Алиенде документи за подготовката от „Народно единство“ на държавен преврат – така наречения план Зета. Съгласно този план, по време на празнуването на Деня на независимостта на Чили – 18 септември, когато всички основни фигури на правителството и въоръжените сили традиционно са се събирали на празнично заседание, трябвало да се нанесе удар който да унищожи цзялата върхушка на армията и да обезглави въоръжените сили. След това се е планирало да се затворят или унищожат около 600 опозиционни политици и журналисти и да се установи в страната режим на „народна демокрация“ по източноевропейски образец. Някои вестници започнали да лансират тезата, че планът Зета е причината за военния преврат.
В отговор на тези спекулации, Пиночет дава интервю в което уточнява, аче военното контраразузнаване до края на преврата не е разполагало със сведения за наличието на такъв план. Някои слухове все пак са достигнали до военните, но не са успели да ги проверят и потвърдят. Като причина за преврата Пиночет изтъква тези неща, които са били известни на всички – предотвратения заговор във флота и лавинообразното плъзгане на страната към бездната на гражданската война, което за всеки един чилиец лятото-есента на 1973 г. било очевидно и не се нуждаело от никаква документална подкрепа. /1, стр. 574/
В годините след преврата много е писано за ужасите на стадиона в Сантяго /в качеството на типичен пример може да се прочетат лъжите на др. Тарасов/. В действителност на стадиона са се намирали не повече от 3500-4000 човека, до които постянен достъп са имали представителите на Червения Кръст. /1, стр. 574/. Двама от арестуваните, които са пуснати три седмици след ареста са американски граждани, които на пресконференция в Маями, а после на изслушвания в Конгреса разказват за ужасите на масовите изтезания, провеждани от режима на Пиночет.
Много по-късните им признания, че на нищо от това което са разказвали, те не са били очевидци и че само докато са били затворени са чували стрелба и затова са предположили, че това са наказателни взводове, които екзекутират арестуваните, така и остават практически неизвестни за масовата публика. /1, стр. 575/
Друга фантастика, обиколила целия свят и до днес редовно повтаряна /често без посочване на оригинала/ е статията на Джон Барнс в Нюзуик с характерното заглавие „Кланица в Сантяго“. От нея светът научава как озверелите войници горят книги по улиците на Сантяго, за 2796 трупа постъпили в моргите на Сантяго като резултат от преврата, за това как хунтата изхвърля на труповете от болниците директно в морето с помощта на хеликоптери. От целия репортаж на действителността съответства само числото 2796 трупа, с едно малко уточнение – това е количеството на телата минало през моргите на Сантяго за периода 1 януари 1973 г. - 25 септември 1973 г. /1, стр. 579-581/
Четири месеца след преврата още една история почва да обикаля по света – това е отчетът на делегациите на женските организации, които се връщат от Сантяго с вестта за 80 000 /осемдесет хиляди/ убити и 150000 останали без работа в резултат на преврата. Женските организации, източник на тази информация са „Women's International Democratic Federation”, създадена от СССР през 1946 г. организация за разпространението на пропаганда. /1, стр. 581/
Цитат от Кисинджра - „За броени седмици след свалянето на Алиенде, неговата некомпетентност, корупция и нарушения на демократичните принципи – широко известни докато е жив – изчезват от обсъжданията в публичното пространство“ /1, стр. 583/.
От 25 септември 1973 година, Червения Кръст получава достъп до местата за задържане в Чили и от този момент нататък в продължение на цулото управление на хунтата, представители на Червения кръст посещават всяко едно от тези места минимум един път на две седмици. Изпълнителния секретар на Международния американски комитет по правата на човека, един от първите представитело на правозащитните организации посетили Чили след преврата, заявява, че съобщенията за нарушенията на правата на човека в Чили са сериозно преувеличени, но това заявление се губи в потока сензационни „репортажи на ужасите“ /1, стр. 698-699/.
11 септември 1974 година, по случай първата годишнина от преврата, хунтата обявява че с изключение на много тесен кръг от лица, всички затворени опозиционери могжат по тяхно желание да сменят затвора в Чили с доброволна емиграция. Към 1977 година политзатворниците в Чили се броят на пръсти. /1, стр. 671/
През 1975 година Галъп провежда допитване до общественото мнение в Чили: 64% заявяват, че положението им след падането на Алиенде се е подобрило, 13% че се е влошило; 73% очакват по натътшно подобряване на положението, а 11% считат че ще става по-лошо. Допитване през 1976 година дава 76% подръжка за Пиночет и 20% за опозицията. През 1977 година резултатите са аналогични – 65% поддръжка, 12% искащи незабавно връщане на изборите и демокрацията и 71% които заявяват, че икономическата политика на хунтата е полезна за страната. /1, стр. 687/
В края на управлението на хунтата – 1988 година – представителите и лекарите на Червения Кръст извършват инспекции по чилийските затвори без каквото и да е предварително уведомление. Няма ограничения по място и по продължителност на инспекциите и те имат възомжност да беседват с вески един от затворниците.
В равносметка за целия период на диктатурата на Пиночет, неговия преврат и последващо управление се характеризират с най-малко жертви в сравнение с жертвите от останалите латиноамерикански диктатури и революции. Разследването на комисията назначена от демократичното правителство на Чили след слизането на Пиночет от власт /в нея влизат и бивши членове на правителството на Алиенде/ успява да установи, че общото количество убити и изчезнали без следа по време на 15 годишното управление на хунтата е по-малко от 3000 човека, като в това число влизат и всички тези, които са загинали воювайки с хунтата с оръжие в ръка.
Още в първите няколко седмици след преврата бива възстановен нормалния гранично-пропускателен режим. Опозиционно настроените чилийци започват да емигрират, а от чужбина почват да се връщат тези избягали от правителството на Алиенде. За първата година след преврата, числото на емигриралите е приблизително равно на числото на завърналите се обратно граждани – около 20 000 човека. /1, стр. 575/
С изключение на самоубилия се Алиенде, нито един член на правителството му не загива по време на преврата. На 14 септември на всички заловено членове на правителството на „Народното единство“ е предложено да напуснат страната. Всички отказват и настояват за съдебен процес. Съдът естествено е трябвало да го чакат намирайки се под арест, но за разлика от други десни /и всички леви!/ преврати, до тях имат достъп представители на Червения Кръст и те свободно общуват със своите роднини. В крайна сметка всички са рано или късно изселени от Чили под натиска на „световната общност“, най-вече на САЩ /1, стр. 576-578/.
През първата година на своето управление хунтата практически напълно унищожава многомилионния наркотрафик от Чили в САЩ. Както и навсякъде другаде в Латинска Америка, печалбите от наркотици са се деляли между мафията и чилийските ултралеви. И на едните и другите им се налага впоследствие да търсят други източници на доходи. /1, стр. 592/
Незабавно след преврата, американските университети прекъсват всякакви контакти с университетите в Чили, а много американски фондове, финансиращи научната дейност спират грантовете за чилийските адресати. /1, стр. 571/
По-малко от година след преврата, просъветската диктатура от съседно Перу концентрира две трети от върожените си сили на границата с Чили и се подготвя да отвоюва обратно земите, завладени от Чили след войната 1879-1883 години./1, стр. 673/. Въоръжаваните от СССР перуанци съсредоточават на границата 150 Т-54 и Т-55, на които чилийците могат да противопоставят само 76 броя Шърман наследство от ВСВ. /1, стр. 673-675/
Какво правят САЩ в момент, когато СССР и страните от източния блок изпращат в Перу 50 000 автомата, няколко зенитни батареи, 30 вертолета, 200 бр. 105 мм миномети, 122-мм оръдия и съветници които да помогнат с обучението и използването на всичката тази техника /1, стр. 675-676/ ? Навярно помогат на своя агент Пиночет? Аха, ей ся... САЩ въваждат ембарго за доставките на военна продукция за Чили /1, стр. 673/ и същевременно предоставят на Перу 20 милиона долара кредит за покупка на американско оръжие и още 900 000 долара за обучение /1, стр. 676/. Това е по същото време, когато перуанския диктатор се занимава с национализация на западните бизнеси в Перу и на първо място с американските такива /1, стр. 673/.
Обнадеждени от това развитие на събитията, перуанците съвместно с боливийската диктатура започват чрез Организацията на американските държави да искат от Чили още един къс чилийска земя – „понежещото бедна Боливия трябва дса има излаз на океана!“ И това е въпреки, че чилийците за своя сметка са построили жп линия от боливийската граница до най-близкото пристанище и са предоставили на Боливия правото на свободен транзит на товари през чилийска територия и то под боливийска въоръжена охрана! Каква позиция заемат САЩ в този териториален спор? Правилно, САЩ с всички сили оказват натиск на чилийското правителство да даде исканата земя на Боливия. /1, стр. 676-679/
Наистина Пиночет се оказва много твърдоглав и инатлив агент на ЦРУ и праща американците заедно с перуанците и боливийците на майната им отказвайки да даде дори къс земя. В това време в Перу свалят военния диктатор и „териториалния въпрос“ спихва от само себе си.
В подобен стил се развива и конфликта с Аржантина по повод на участък от южната граница – спор с корени в 19-ти век. Двете страни няколко пъти се съгласяват да поканят арбитър /отначало кралицата на ЮК, по-късно римския папа/ и всеки път Чили приема предложеното от арбитъра споразумение, а Аржентина го отхвърля.Накрая, след като се отчайват от безплодните опити да уплашат чилийците, аржентинското правителство се съгласява с предложените от папата условия и двете страни подписват споразумение за урегулиране на граничния спор /1, стр. 682-686/.
Междудругото следствие на американското военно ембарго, чилийската армия, въоръжена изцяло със старо американско оръжие скоро остава без резервни части и боеприпаси. За броени години чолийската промишленост усвоява производството на необходимите части и боеприсаи и скоро след това започва да ги изнася за всеки, който е готов да плати. През 1987 година Чили изнася въоръжение и боеприпаси на стойност 400 милиона долара. Американския държавен департамент постоянно протестира пред чилийското правителство с настояване да се спре това безобразие, но гнусните американски агенти – членове на хунтата, подхилквайки се пращат нотите в кръглата папка... /1, стр. 943/
Още един аспект от воненния преврат, за който в Русия са се изписали купища хартии – финансирането на опозицията по времето на Алиенде от ЦРУ със сумата от 6.5 милиона долара за три години. Много ли е това или малко? И за какво в действителност са били използвани тези пари?
На фана на това, че за три години правителството на Алиенде се изхитрява да вземе нови заеми в размер на 600 милиона долара /в условията на „финансова блокада“/, на фона на това че за тези три години Алиенде удвоява числеността на чилийската армия, заплащайки за това с безвъзмездната американска военна помощ в размер на няколко десетки милиона долара – 6.5 милиона долара за „дестабилизация на правителството“ не изглеждат особено впечатляващи. Ако при това се отчете, че и лъвския пай от тези пари отива при опозиционната преса /за която това е единствения източник на доходи, след като Алиенде им отрязва всички други/ и християн демократите, едниствените пари, които могат да се класифицират като отделени за „дестабилизация“, са тези похарчени за поддръжка на стачката на траснспортните работници – в умопомрачителния размер 25 000 долара и парите отделени за цялата дясна опозиция – в лицето на партията Patria Y Libertad, традиционно именувана от съветските и руски източници като фашистка – 7000 долара /1, стр. 999/.
И накрая отчитайки, че никакви връзки на заговорниците със ЦРУ не съществуват и че никакви пари не са им дадени, сериозността на разсъжденията за отделените пари за дестабилизация е меко казано под голям въпрос. И защо ли никой не си спомня за петте милиона долара похарчени от САЩ през 1987-88 години за поддръжка на демократичната опозиция в Чили, т.е. За дестабилизация на режима на Пиночет? /1, стр. 1002/ Само през 1988 година чилйската опозиция получава общо от чужбина финансиране в разре на 15 милиона долара/1, стр. 1003/ - явно това са пари за „правилната“ дестабилизация и за това не се говори за тях...
П.С. Що се касае до повода за дискусията и този текст – статията на Латинина – то уви, нейните претенции към резултатите от работата на „комисията по разследването“ са напълно основателни. Опитайте да намерите в отчета на комисията Ретиг, данни обобщени в единна и стройна статистика за това кои са били жертвите. Такава таблица там просто няма. Налага да се четат всичките хиляда и кусур страници на доклада и да се сортират описаните в него случаи един по един. И целия свят само повтаря крайната сума – 2279 загинали. И всичките загинали – и терористите от маоистката MIR и бригадите на компартията на Чили, убитите в престрелки, убитите от тях войници и полицаи, левите за чието изчезване са виновни чилийските спецслужби, войниците, полицаите и държавните служители загинали в атентатите организирани от левите по улиците на Чили и накрая и просто случайните жертви, оказали се на неправилното място в неправилното време – всички тези хора, благодарение на творческото мислене на комисията Ретиг се превръщат в „жертви на режима на Пиночет“. Но де са изразява недоволство от този нескопосан доклад, представян като независимо разследване, днес се счмита за вредно. Нито повече, нито по-малко – вредно за бъдещите демократични преобразования в Русия. Как го бе казал Оруел – ах, да – незнанието е сила....
Последна промяна 1 на rki, променена общо 11 пъти
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
rki
- Редовен потребител
- Мнения: 25694
- Регистриран на: 22 Мар 2017, 20:11
- Status: Offline
Re: Чили
СПИСЪК НА ИЗПОЛЗВАНАТА ЛИТЕРАТУРА
1.Out of the ashes. Life, death and transfiguration of democracy in Chile, 1833-1988, James R. Whelan, 1988. http://ia600300.us.archive.org/3/items/ ... s_text.pdf
2.Copper: Technology and competitiveness. US Congress Office of Technology Assessment Report, 1988 http://govinfo.library.unt.edu/ota/Ota_ ... 8/8808.PDF (в нумерации PDF- файла — стр. 235)
3.Chile's Marxist Experiment, Robert Moss, 1973.
3.Chile, the crime of resistance, Suzanne Labin, 1982.
4.Poverty in Latin America. The Impact of Depression
http://www-wds.worldbank.org/external/d ... i0page.pdf
5.Отчёт Конгрессу США о состоянии запасов стратегических материалов. Stockpile Report to the Congress, 1969 http://ia600304.us.archive.org/16/items ... 097mbp.pdf (стр. 10 по нумерации документа, 18 — по нумерации PDF-файла)
6.Доклад на организованной ООН международной конференции по аграрной политике:
Recent Economic and Agricultural Policy Developments Affecting the Roles of Chilean Agriculture ( ftp://ftp.fao.org/es/esa/roa/pdf/1_Poli ... _Chile.pdf )
7.News from the End of the Earth: a Portatrit of Chile, by John Hickman
http://books.google.com/books?id=ujix84 ... &q&f=false
8.Copper Price and the Chilean Economy
Jose De Gregorio
Central Bank of Chile, 2007 http://www.bcentral.cl/politicas/presen ... 032007.pdf
UPD 12 декабря 2015 года. Новое меторасположение документа: http://www.bcentral.cl/es/DownloadBinar ... 032007.pdf
UPD 18 декабря 2016 года. Документ опять переехал. http://www.bcentral.cl/es/DownloadBinar ... 032007.pdf
9.Чилийская реформа. Исследование National Bureau of Economic Research http://www.nber.org/chapters/c7653.pdf?new_window=1
10.Chile: an economy in transition (World Bank Study, 1980)
http://www-wds.worldbank.org/external/d ... i0page.pdf
11.Pinochet – good for Jews, tragedy for human rights
http://www.jewishworldreview.com/0798/pinochet1.asp
1.Out of the ashes. Life, death and transfiguration of democracy in Chile, 1833-1988, James R. Whelan, 1988. http://ia600300.us.archive.org/3/items/ ... s_text.pdf
2.Copper: Technology and competitiveness. US Congress Office of Technology Assessment Report, 1988 http://govinfo.library.unt.edu/ota/Ota_ ... 8/8808.PDF (в нумерации PDF- файла — стр. 235)
3.Chile's Marxist Experiment, Robert Moss, 1973.
3.Chile, the crime of resistance, Suzanne Labin, 1982.
4.Poverty in Latin America. The Impact of Depression
http://www-wds.worldbank.org/external/d ... i0page.pdf
5.Отчёт Конгрессу США о состоянии запасов стратегических материалов. Stockpile Report to the Congress, 1969 http://ia600304.us.archive.org/16/items ... 097mbp.pdf (стр. 10 по нумерации документа, 18 — по нумерации PDF-файла)
6.Доклад на организованной ООН международной конференции по аграрной политике:
Recent Economic and Agricultural Policy Developments Affecting the Roles of Chilean Agriculture ( ftp://ftp.fao.org/es/esa/roa/pdf/1_Poli ... _Chile.pdf )
7.News from the End of the Earth: a Portatrit of Chile, by John Hickman
http://books.google.com/books?id=ujix84 ... &q&f=false
8.Copper Price and the Chilean Economy
Jose De Gregorio
Central Bank of Chile, 2007 http://www.bcentral.cl/politicas/presen ... 032007.pdf
UPD 12 декабря 2015 года. Новое меторасположение документа: http://www.bcentral.cl/es/DownloadBinar ... 032007.pdf
UPD 18 декабря 2016 года. Документ опять переехал. http://www.bcentral.cl/es/DownloadBinar ... 032007.pdf
9.Чилийская реформа. Исследование National Bureau of Economic Research http://www.nber.org/chapters/c7653.pdf?new_window=1
10.Chile: an economy in transition (World Bank Study, 1980)
http://www-wds.worldbank.org/external/d ... i0page.pdf
11.Pinochet – good for Jews, tragedy for human rights
http://www.jewishworldreview.com/0798/pinochet1.asp
The USSR is still collapsing before our very eyes
Parasha delenda est
-
Almasy
- Редовен потребител
- Мнения: 8742
- Регистриран на: 29 Юли 2016, 15:08
- Местоположение: Бургас
- Контакт:
- Status: Offline
Re: Чили
rki, Благодаря.
Много изчерпателно и много полезно.
Понякога си мисля, че няма да е лошо накрая един Пиночет да се появи и в България.....
Торн имаше там някакъв лаф за "страничните жертви".....
Ми щом са простими на комунистите, значи са простими и на Пиночет
Много изчерпателно и много полезно.
Понякога си мисля, че няма да е лошо накрая един Пиночет да се появи и в България.....
Торн имаше там някакъв лаф за "страничните жертви".....
Ми щом са простими на комунистите, значи са простими и на Пиночет
Когато не могат да ограничат свободата на мисълта – ограничават свободата на тялото
Декомунизация. ДеКГБизация. Дерусификация.
Декомунизация. ДеКГБизация. Дерусификация.
-
Almasy
- Редовен потребител
- Мнения: 8742
- Регистриран на: 29 Юли 2016, 15:08
- Местоположение: Бургас
- Контакт:
- Status: Offline
Re: Чили
Ако ти вляза в тона, i,e. "нека" ще стане мазало.
Вярно, дори Холивуд е против Пиночет (The House of Spirits по Исабел Алиенде), но все пак идеше реч за мантрата "ела зло, че без теб по-зло".
Вярно, дори Холивуд е против Пиночет (The House of Spirits по Исабел Алиенде), но все пак идеше реч за мантрата "ела зло, че без теб по-зло".
Когато не могат да ограничат свободата на мисълта – ограничават свободата на тялото
Декомунизация. ДеКГБизация. Дерусификация.
Декомунизация. ДеКГБизация. Дерусификация.
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани