Българската армия - история
Публикувано на: 18 Яну 2018, 08:28
Тук да постваме материали от историята на нашата армия.
Първия ще е разказ на ветерана Венелин Атанасов Попов, служил като офицер в щурмовата артилерия("Ехо от Войната" -том 1):
https://edinzavet.wordpress.com/2011/05 ... v-spomwwi/
Спомени от войната на Венелин Попов (61в.)
Венелин Попов е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участва в първата фаза на Втората световна в Македония и Косово, като командир на щурмово оръдие. Два пъти кавалер на ордена „За храброст“. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
Малко от разказа:
"Днес се говори много срещу българския народ, скапан, недодялан, не знам какво. Какви ли не лошотии, без да се забравя това, че веднъж 200, веднъж 500 години е бил под робство и е запазил своето самосъзнание. Самосъзнание на българин. Аз ще ви говоря за един такъв случай. Това беше след 9-ти септември вече, в Хасково беше направен митинг на новата власт и се бяха отправили към казармите на армейския полк, където беше и Второ щурмово.[9] Фактически ние бяхме вече по селата, но имаше и една специална батарея, която си остана на място при полка. И което направи т.нар. побратимяване. Комунистите бяха определили кой да се убие. Тогава убиха командира на полка. И бяха се заканили, че ще дойдат да се разправят с щурмоваците в Узунджово. Вятър работа. Тях ги беше страх само като чуеха думата “щурмоваци”. Но ние бяхме изкарали всички оръдия около самото село. И така и аз с моята батарея, с взвода, който командвах – Първи взвод, три дена денонощно. Чакаме ги да дойдат, ама вятър работа, никой не дойде. Третата вечер, преуморен ли, какво ли, просто съм приклекнал до едното оръдие, съм паднал и съм заспал. Заспал. От преумора, от изтощение физическо и психическо, най-вече психическо. На сутринта се събуждам. Как? Върху един шинел и покрит с други два шинела. Разтърсвам глава и виждам трима войника зъзнат по летните ризи. Това е преди 15-ти септември, тогава се сменяше униформата. Такива бяха нарежданията едно време. До 15 септември с лятната униформа, лятната риза, върху нея през нощта можеш да облечеш шинела и да се запазиш, но върху лятната риза. Такива бяха нарежданията. Нищо не можах да кажа. Само станах бързо и казах: ”Обличайте се!”. Те зъзнеха момчетата. И това не бяха някакви специални, привилегировани или нещо на специална почва момчета. Не. Това бяха обикновени войници. Питам се аз – кое накара тези войници да си свалят шинелите или въобще да не ги обличат, а да ги постелят на своя подпоручик, взводния командир? Това какво е? Внимание, почит и не искам да кажа любов, но все пак. Какво внимание!
Това е първото, което аз видях в сърцето на българина – че има положително нещо. И второ нещо.
Вече съм на процеса в Борисовград, в Първомай. И вадят ни от полицейското и карат ни в читалището, където се води процесът. И минаваме по улицата. Процесът свършва, мен ме осъждат на доживот, закарват ни в Хасково, в затвора. И след една седмица близо, нямаше и една седмица, викачът вика моето име. Аз бързо ставам от наровете, нахлузвам налъмите и тичам: “Какво, бе?” “Имаш свиждане!” – а никакво свиждане не очаквам. И заведоха ме там, в стаята на свиждането. Една възрастна жена и някакъв пакет във вестник пред нея. И тя ми казва следното: “Сине, всяка сутрин те прекарваха под прозореца на моята къща. Аз те бях избрала тебе и се молих на Бога всяка вечер да те оставят жив! Много съм благодарна на Господа и за това дойдох да ти кажа!” И ми бута вестника. Във вестника едно сварено пиле. Тази жена! Нищо не можах да й кажа, името й не знам и никога не научих. Само притеглих съсухрената й ръка и я доближих до устните. Това беше всичко. Това все пак показва, че в душата на българина има нещо добро, има нещо велико.
И трети случай. Пак това време беше – началото на закарването ми в хасковския затвор. Моят баща беше дошъл на свиждане, защото два дена преди четене на присъдите бяха изгонили от града всички близки, които имат някакви в процеса. И това е било вероятно след като се е видял с мене, е излезнал от затвора и наблизко имало нещо градинка ли, пейка ли, и той седнал там. Както седнал му потекли сълзите по очите. Минала една жена и го попитала: “Господине, ама защо плачете?” И той казал “Абе, по-малкият ми син е осъден тук на доживотен затвор, аз съм от Оряхово и дойдох да го видя!”. “Е – казала – затова не се плаче, затова се радва само! Това са политически присъди, вие знаете ще мине месец-два, година-две, всички ще излязат. Няма защо. А къде сте се настанили?”. Той й казал: “Ами никъде още, сега ще си търся хотел.” “Ами аз мога да ви поканя вкъщи, ние имаме голяма къща, елате тука, голямо семейство сме.” И той се съгласил и отишъл. Действително, приели го много внимателно, настанили го вкъщи и се уговорили – тя вземала моето име да идва всяка седмица в деня на свиждане и да ми носи новини. А всички колети, които баща ми праща от Оряхово, ги праща не до затвора, а до нея и тя да ми ги носи. И тази жена се казва Велика. Нейното име съм запомнил и никога няма да го забравя, защото беше един велик човек. Обръща се към един непознат човек, приютява го, взима го вкъщи, свързва се с мен дълго време. Тя, веднъж или два пъти, идва и до София, идва ми вкъщи и така до края на живота си имаме връзка. Ето какви българи има и как в сърцето на всеки един от тия българи има доброта, има обич, има любов."
"Моят първи бой всъщност беше боят за Крива паланка. Тази година ние посетихме Крива паланка, аз можах някои работи да си възстановя. Един от недъзите на новото воюване беше разузнаването. Ние фактически почти нямахме никакво разузнаване или имахме погрешно разузнаване – както и за Крива паланка. Например, дават ми задача с една батарея, с моите оръдия – даже не бях пълна батарея – да влезем в Крива паланка. И в края на града имало изостанали немци, просто да прочистим къщите, и да освободим Крива паланка. Какво се оказва обаче фактически? Първо, оказа се съвсем друго. Ние пак влязохме с т.нар. придружаваща пехота. Всяко оръдие имаше по 7-8 пехотинци, които бяха прикрепени към оръдието отвън, да не допуснат никой да се доближи до оръдието. Защо? Защото германците бяха въоръжени с танкови юмруци, имаха и магнитни мини, ще ви кажа после богато какво представлява тази магнитна мина, защото беше залепена и на моето оръдие, вече при сражението за Стражин."
Първия ще е разказ на ветерана Венелин Атанасов Попов, служил като офицер в щурмовата артилерия("Ехо от Войната" -том 1):
https://edinzavet.wordpress.com/2011/05 ... v-spomwwi/
Спомени от войната на Венелин Попов (61в.)
Венелин Попов е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участва в първата фаза на Втората световна в Македония и Косово, като командир на щурмово оръдие. Два пъти кавалер на ордена „За храброст“. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
Малко от разказа:
"Днес се говори много срещу българския народ, скапан, недодялан, не знам какво. Какви ли не лошотии, без да се забравя това, че веднъж 200, веднъж 500 години е бил под робство и е запазил своето самосъзнание. Самосъзнание на българин. Аз ще ви говоря за един такъв случай. Това беше след 9-ти септември вече, в Хасково беше направен митинг на новата власт и се бяха отправили към казармите на армейския полк, където беше и Второ щурмово.[9] Фактически ние бяхме вече по селата, но имаше и една специална батарея, която си остана на място при полка. И което направи т.нар. побратимяване. Комунистите бяха определили кой да се убие. Тогава убиха командира на полка. И бяха се заканили, че ще дойдат да се разправят с щурмоваците в Узунджово. Вятър работа. Тях ги беше страх само като чуеха думата “щурмоваци”. Но ние бяхме изкарали всички оръдия около самото село. И така и аз с моята батарея, с взвода, който командвах – Първи взвод, три дена денонощно. Чакаме ги да дойдат, ама вятър работа, никой не дойде. Третата вечер, преуморен ли, какво ли, просто съм приклекнал до едното оръдие, съм паднал и съм заспал. Заспал. От преумора, от изтощение физическо и психическо, най-вече психическо. На сутринта се събуждам. Как? Върху един шинел и покрит с други два шинела. Разтърсвам глава и виждам трима войника зъзнат по летните ризи. Това е преди 15-ти септември, тогава се сменяше униформата. Такива бяха нарежданията едно време. До 15 септември с лятната униформа, лятната риза, върху нея през нощта можеш да облечеш шинела и да се запазиш, но върху лятната риза. Такива бяха нарежданията. Нищо не можах да кажа. Само станах бързо и казах: ”Обличайте се!”. Те зъзнеха момчетата. И това не бяха някакви специални, привилегировани или нещо на специална почва момчета. Не. Това бяха обикновени войници. Питам се аз – кое накара тези войници да си свалят шинелите или въобще да не ги обличат, а да ги постелят на своя подпоручик, взводния командир? Това какво е? Внимание, почит и не искам да кажа любов, но все пак. Какво внимание!
Това е първото, което аз видях в сърцето на българина – че има положително нещо. И второ нещо.
Вече съм на процеса в Борисовград, в Първомай. И вадят ни от полицейското и карат ни в читалището, където се води процесът. И минаваме по улицата. Процесът свършва, мен ме осъждат на доживот, закарват ни в Хасково, в затвора. И след една седмица близо, нямаше и една седмица, викачът вика моето име. Аз бързо ставам от наровете, нахлузвам налъмите и тичам: “Какво, бе?” “Имаш свиждане!” – а никакво свиждане не очаквам. И заведоха ме там, в стаята на свиждането. Една възрастна жена и някакъв пакет във вестник пред нея. И тя ми казва следното: “Сине, всяка сутрин те прекарваха под прозореца на моята къща. Аз те бях избрала тебе и се молих на Бога всяка вечер да те оставят жив! Много съм благодарна на Господа и за това дойдох да ти кажа!” И ми бута вестника. Във вестника едно сварено пиле. Тази жена! Нищо не можах да й кажа, името й не знам и никога не научих. Само притеглих съсухрената й ръка и я доближих до устните. Това беше всичко. Това все пак показва, че в душата на българина има нещо добро, има нещо велико.
И трети случай. Пак това време беше – началото на закарването ми в хасковския затвор. Моят баща беше дошъл на свиждане, защото два дена преди четене на присъдите бяха изгонили от града всички близки, които имат някакви в процеса. И това е било вероятно след като се е видял с мене, е излезнал от затвора и наблизко имало нещо градинка ли, пейка ли, и той седнал там. Както седнал му потекли сълзите по очите. Минала една жена и го попитала: “Господине, ама защо плачете?” И той казал “Абе, по-малкият ми син е осъден тук на доживотен затвор, аз съм от Оряхово и дойдох да го видя!”. “Е – казала – затова не се плаче, затова се радва само! Това са политически присъди, вие знаете ще мине месец-два, година-две, всички ще излязат. Няма защо. А къде сте се настанили?”. Той й казал: “Ами никъде още, сега ще си търся хотел.” “Ами аз мога да ви поканя вкъщи, ние имаме голяма къща, елате тука, голямо семейство сме.” И той се съгласил и отишъл. Действително, приели го много внимателно, настанили го вкъщи и се уговорили – тя вземала моето име да идва всяка седмица в деня на свиждане и да ми носи новини. А всички колети, които баща ми праща от Оряхово, ги праща не до затвора, а до нея и тя да ми ги носи. И тази жена се казва Велика. Нейното име съм запомнил и никога няма да го забравя, защото беше един велик човек. Обръща се към един непознат човек, приютява го, взима го вкъщи, свързва се с мен дълго време. Тя, веднъж или два пъти, идва и до София, идва ми вкъщи и така до края на живота си имаме връзка. Ето какви българи има и как в сърцето на всеки един от тия българи има доброта, има обич, има любов."
"Моят първи бой всъщност беше боят за Крива паланка. Тази година ние посетихме Крива паланка, аз можах някои работи да си възстановя. Един от недъзите на новото воюване беше разузнаването. Ние фактически почти нямахме никакво разузнаване или имахме погрешно разузнаване – както и за Крива паланка. Например, дават ми задача с една батарея, с моите оръдия – даже не бях пълна батарея – да влезем в Крива паланка. И в края на града имало изостанали немци, просто да прочистим къщите, и да освободим Крива паланка. Какво се оказва обаче фактически? Първо, оказа се съвсем друго. Ние пак влязохме с т.нар. придружаваща пехота. Всяко оръдие имаше по 7-8 пехотинци, които бяха прикрепени към оръдието отвън, да не допуснат никой да се доближи до оръдието. Защо? Защото германците бяха въоръжени с танкови юмруци, имаха и магнитни мини, ще ви кажа после богато какво представлява тази магнитна мина, защото беше залепена и на моето оръдие, вече при сражението за Стражин."
