Много силен епизод от поредицата:

http://youtu.be/8xwS1g6NEVg

Този път малко близкоизточна екзотика

Беше средата на март 1985-та година, когато Операция Бадр (неуспешният опит на Иран да прекъсне магистралата към Басра) почти беше приключила и пилотите бяха започнали ротация обратно по постоянните си назначения. Наближаваше Персийската Нова година (20-ти март) и аз си помислих, че няма да е зле да прекарам малко време със семейството си, за пръв път откакто войната беше започнала. Някъде пет или шест дни преди Нова година иракският диктатор Садам Хюсеин започна отново да бомардира нашите градове. Веднага съобщение от Оперативното командване на военно въздушните сили беше изпратено до всички пилоти на Ф-14, които работеха в щаба на ВВС в Техеран (или както се наричахме по това време “старите и низшите”), с инструкции да заминем по спешност за 7-ма и 8-ма авиобаза. Преди няма и два дни, тъкмо се бях върнал от назначение в 6-та база, в Бушхер, но следвайки заповедта взех първия полет до 7-ма авиобаза в Шираз. Веднага щом се приземихме, се обадих на майор Масуми, оперативния офицер на базата, и му съобщих, че съм пристигнал. Той беше “достатъчно мил” да ме включи в полетите още същия ден и щях да изпълнявам CAP в южната половина на страната.
Придружиха ме до един от ВИП комплексите в Шираз, заедно с пилотите на танкери, които редовно летяха между Шираз и Техеран за да снабдяват с гориво изтребител-бомбардировачите патрулиращи района. Естествено горивото беше безплатно, без определени порциони или купони, каквото беше автомобилното гориво в онези дни. Отседнах в една близка вила, която принадлежеше на мой близък приятел и колега – майор Голам-Хосеин Хашемпор, брат на известен ирански актьор.
Два или три дни бяха изминали от пристигането ми в Шираз, когато ми съобщиха, че полковник Бабаей, заместник-командирът по оперативната дейност ме търси. Попитах дежурния за местоположението му, но той не успя да ми отговори и спомена, че полковник Бабаей е бил в Омидия, 5-та авиобаза, тази сутрин. Тъкмо се опитвах да го открия, когато телефонът иззвъня. Както винаги бях къщата на Шаголам, заедно с другите пилоти, които не бяха във въздуха и полковникът ме беше открил там. Вдигнах телефона и след обичайните поздрави казах:
- Абас, какво си ми измислил баш за Нова година? Искаш да ми подариш нещо?
Той отговори с мекия си акцент:
- Изглежда се забавлявате твърде много там с Шаголам, Ата, Кемал, Халил, Ираджи и останалите! Вземи един самолет и без ОВС (оператор на въоръжението и системите) отлети в Исфахан, тъй като нямаме достатъчно хора там.
Аз се пошегувах:
- Как така без ОВС? Притесняваш се, че ще му направя нещо?
- Не бе пич, просто един от самолетите от Есфашан е там, но тъй като в Шираз няма достатъчно ОВС-та, ще летиш сам и ще ги смениш. Освен това няма да си съвсем сам – всичките ти приятели също са там за да те занимават с глупости.
След като потвърдих заповедта продължихме да се шегуваме и аз попитах:
- Имаш ли нужда от купони за бензин или нещо друго?
Той се разсмя, но отговори сериозно:
- Не пич! И си дръж езика зад зъбите!
След като си взех довиждане се обадих в ескадрилата за да ги уведомя и да им кажа да подготвят самолета за полета до Исфахан. Починах си малко и отлетях.
След като пристигнах, директно се отправих към казармите и видях, че полковник Бабаей не ме беше излъгал. Всички бяха там! Полковник Афгантолу, полковник Пиращех, майор Мехнати, както и по-старите пилоти на Ф-5 като подполковник Афшар, майор Ашджезадех и други. Така че рапортувах на дежурния и прекарах вечерта със старите си приятели.
Рано сутринта на другия ден, полетът ми щеше да бъде в района на Хамадан и Дезфул. Щяхме да бъдем CAP в този западен сектор. Беше спокоен ден и освен няколко инструкции от Хамедан нищо заслужаващо отбелязване не се случи.
На следващия ден, сряда, трябваше за излетя преди обед и да се върна чак вечерта. През този ден иракчаните атакуваха района на Аваз с десетки самолети, но всеки път нашите изтребители успяваха да ги уплашат. Върнахме се в базата без плячка, но удовлетоврени, че сме попречили на иракските удари.
Седнах в столовата да вечерям и да гледам телевизия, когато телефонът иззвъня. Подполковник Афгантолу вдигна и ми каза:
- Фери, за теб е. От щаба.
Взех слушалката и един от свързочниците ме уведоми:
- Опитваха се да се свържат с Вас от Шираз, но неуспешно за това ме помолиха да Ви предам съобщението, че в никакъв случай не трябва да летите утре, четвъртък.
Това беше изключително странно и попитах кой е изпратил съобщението, но свързочника казваше само, че е получил съобщението официално от Шираз, или от майор Хашемпор или от майор Масуми. Попитах има ли конкретно причина, поради която да не летя, но бедният свързочник не знаеше нищо. Но ме помоли изрично да потвърдя, че съм получил съобщението. Прекъснах разговора и се обадих на майор Джавидния, който планираше мисиите на ескадрилата. Попитах го:
- Джавид, чул ли си някой да казва нещо за моя полет утре, например, че не трябва да летя?
Той също беше изненадан и отговори, че не е чувал нищо. Разказах му за съобщението от Шираз и той каза, че телефонните линии са прекъснати от сутринта и е връзможно при препредаването, част от съобщението да не е стигнала до мен. Но според него нещо чудно колегите от Шираз да се опитват да ми изиграят номер. Затворих телефона и разказах на другите какво е станало. Всеки изказа мнение и се посмяхме доста. След което легнахме да спим за да сме отпочинали за утре.
Полетния план за четвъртък , 21-ви март, 1985-та година предвиждаше да излетим в 09:30 часа, заедно с лейтенант Абас Санааткар като мой ОВС. За пръв път щях да летя с него на САР, в район от западно от Язвин до югоизток от Хамадан, в централен Иран. Приключихме с брифинга и се отправихме към самолета навреме. Щяхме да сме въоръжени с 4 ракети Феникс, 2 Спароу (Е2) и 2 Сайдуайндър (J), което беше страхотна комбинация. Всъщност, по време на войната ние рядко използвахме Спароу и Сайдуайндър, тъй като те също се носеха от Ф-4, а и на Ф-14 не бяха толкова точни. Доставките на по-нови модификации на ракетите бяха спрени поради заложническата криза. Бяхме се разбрали да изстрелваме Фениксите от 40-50 морски мили, за да повишим шансовете си за попадение, а от близо да използваме оръдието, за да пестим ракетите с малък и среден обсег.
След като излетях, се свързахме с радарните станции в Караж и Хамадан, и ги уведомихме за присъствието си. Обикновено поддържахме постоянна връзка с тях за да ни уведомяват за иракски самолети, които влизат в нашето въздушно пространство. Този път, с тяхна помощ, прехванахме няколко самолета, летящи близо до границата и в някои от случаите, само захват от радара ни беше достатъчен за да ги обърне в бягство.
Поради ембаргото бяхме много внимателни и се стремяхме да пестим Фениксите до последния момент. Нашата основна цел беше да попречим на вражеските самолети да навлизат в нашето въздушно пространство. Беше към 16:00 часа и тъкмо бях приключил с последното презареждане, когато получихме съобщение за два контакта, които приближават границата. Бях малко изтощен след дълите часове във въздуха и мудно вървящият ни ден. Така че този път пикирах рязко към земята, отворих газта до маскимал и помолих ОВС-то да изключи системата свой-чужд. Планът ми беше да изненадам вражеските самолети, като ги атакувам отдолу, без да ги захващам с радара, като използвах само мощния режим TWS. Операторът на радара ме беше загубил и постоянно питаше по радиото за позицията ми. Бях в планините и близо до земята, така че казах на оператора да не се тревожи за мен, а да ме държи в течение за местонахождението на иракчаните. Нормално комуникациите бяха задължение на ОВС-то. Тъй като на този полет летяхме за пръв път заедно и не се познавахме, лейтенанът изглежда се обиди от моето съобщение и ме помоли да го оставя да води комуникациите сам. Тъй като бях доста зает с летенето ниско над земята, веднага го отрязах:
- Аз ще ти кажа кога можеш да говориш, господинчо!
И той изведнъж млъкна. Продължих да летя и от радарната станция ме информираха за позицията и курса на иракчаните. Бяхме на около 30 мили от тях, когато завих на 280 градуса, докато иракчаните летяха с курс 060 градуса. По този начин бях на добра позиция да завия на дясно и да ги нападна над наша територия. Бях на 10 мили от границата, когато те завиха рязко на ляво и се обърнаха обратно към базата си. Явно техния наземен радар ги беше предупредил за нашето приближаване. Станцията в Хамадан вече ме виждаше на екрана и ни насочи към района на патрулиране. Бяхме летели близо седем часа и щяхме да се върнем в базата с празни ръце. Бях уморен и разочарован, и след спречкването ми с ОВС-то, определено нямах чувството, че денят ми е бил успешен.
Нямахме нужда от танкер, тъй като се завръщахме в базата. Въпреки, че бях настроил “бинго” на 8500 паунда гориво, останахме докато паднахме на 6000. Смяната ни, един Ф-4 беше пристигнал и след като той се свърза с Хамадан, ние казахме довиждане и се отправихме към Исфахан. Беше 16:30 часа когато пуснах колесника и задкрилките, направих проверката преди кацане и забелязах кола, чакаща ме в края на пистата. Явно беше на командира ни, полковник Атаей, защото чух гласът му и по радиото. Отговорих, че съм на финал и ще кацна след по-малко от минута. Той ме изненада, като ме попита за състоянието на самолета. Отново отговорих, че всичко е наред, но той продължи:
- Фери, имаме проблеми на юг и нещата не изглеждат добре. Техеран ни помоли да поркрием остров Харк, докато се организират.
- Във въздуха съм от седем часа и съм доста уморен, да не говорим, че нямам гориво – отговорих аз.
Полковникът каза, че там наистина се нуждаят от нас и ако отидем, определено ще помогнем. После с кодови думи ми съобщи, че голям брой заредени танкери чакат около нефтения терминал на Харк. Вдигнах колесника, прибрах задкрилките, завих наляво и се отправих на юг. Помолих полковник Атаей да предаде на танкера да обърне към нас, за да спестим време и гориво. Той потвърди и аз продължих към танкера.
Изкачих се на 24000 фута и поради сдърпването с ОВС-то, поех всички комуникации със земята и танкера. Казах му само да се оглежда за него, тъй като бяхме с много малко гориво и трябваше да реша дали да продължа или да се приземя за да презаредя. Още обмислях какво да предприема, когато чух танкера а нашата честота. След обмяната на любезности, пилота на танкера попита с леден тон:
- Какво правиш тук Фери?
В първия момент не познах гласа, но после се сетих:
- Защо, не трябваше ли да съм тук Мехди?
Пилотът беше майор Мехди Хемати, който бях срещнал по време на престоя си в Шираз. Той отново попита:
- Не получи ли съобщението да не летиш днес?
- Не знам кой идиот е казал, че днес не трябва да летя и определено никой не ми е казал защо! А и в такова положение, как мога да откажа?
Продължих:
- Мехди, нямам никакво гориво. На бинго сме, така че моля те завий към нас!
- Аз също нямам гориво, тъй като сме тук от 7 часа и трябва да се прибираме към Шираз. Мога да ти дам 1000 паунда от моето гориво.
- Колкото и да ми дадеш, ще е като благословия! Само побързай!
Докато приближавах танкера попитах Мехди, за какво е цялата история, с това че не трябва да летя днес. Той отвърна:
- Вчера, когато Мамиш (майор Реза Мохрами, един от топ пилотите на танкери) се върна от полет, хапна и заспа на канапето, тъй като беше много уморен. Събуди се с викове и когато го успокоихме каза, че е сънувал кошмар, в който Фери, в четвъртък, ще лети в друг район, но после ще го изпратят на юг. Там той ще нападне цяла група иракчани, ще свали двама от тях, но останалите ще контаатакуват и ще свалят него. Тъй като всички вярваме в сънищата на Мамиш, а и те често се сбъдват, си помислихме дали да не ти попречим да излетиш. Но ни казаха, че си заминал за Исфахан и не успяхме да се съвржем с теб там, така че помолихме Масуми и Хашемпор да изпратят съобщение.
Сега загадъчното събощение ми се изясни. Разсмях се:
- Мамиш да не е прекалил пак с яденето? Не се тревожи за мен и провери кога пристига следващия танкер. Трябва да стигна веднага до Харк, тъй като положението е критично.
Междувременно бях стигнал танкера и той ни зареди с обещаните 1000 паунда. По време на презареждането Мехди ми каза:
- Леле, знаеш ли кой ме сменя?
- Не, кой?
- Мамиш!
Казах:
- Още по-добре! Сега ще види съня си на обратно! (бел. - някаква персийска поговорка, превеждам го по смисъл).
Изчаках няколко минути докато другия танкер се появи. Чух гласа на Мамиш по радиото и след като чу моя, панически поиска смяна на честотите. Щом включихме на новата, започна да крещи, кълне и псува:
- Ти, кучи син такъв, маняк с маняк, не знаеш ли, че сънищата ми се събдват? Защо летиш днес? Не виждаш ли, че половината от това което съм сънувал се случва наистина?
И продължи така още доста време. След дълги дипломатически преговори с моя добър приятел Мамиш и след като обещах изрично да не правя глупости, го придружих в неговата зона, близо до Казерун, след което заредих и продължих към остров Харк. Свързах се със секторния диспечер в Бушхер и го уведомих за присъствието си. После се снижих на 100 фута над морето, в мъгливото време. Беше почти залез, когато навлязох в зоната на патрулиране, летеейки на запад. След като се бях свързал с Бушхер, чух как друг Ф-14 обяви че напуска зоната, тъй като е свършил горивото, заедно с един Ф-4Е, който пък щеше да се върне в Бушхер поради проблем с радара. Погледнах към Харк и видях повече от две дузини танкери, явно натоварени и чакащи разрешение за отплаване. Разбрах защо полковник Атаей толкова настояваше да ни изпрати тук – трябваше да пазим танкерите докато отплават.
Минаха около 50 минути и всичко беше тихо и спокойно. Проверих горивото си и пресметнах, че ще трябва да напусна зоната след последния си курс в нея. Бях потънал в мисли, когато Бушхер обяви: “Съседа е на червено”, което означаваше, че има вероятност Харк да бъде атакуван и ПВО-то там е получило заповед за стрелба. Продължих по курса си и от Бушхер отново се обадиха: “Ние също сме на червено, премини на курс 180 и продължи”. Това означаваше, че някой от постовете за електронно разузнаване беше подслушал иракските комуникации и имаше вероятност от въздушни атаки. Всъщност, щом Бушхер казваше, че са “На червено” значи атаката беше сигурна. ПВО-то на Бушхер и Харк щеше да стреля по всичко летящо и ние трябваше да внимаваме за да не попаднем под огъня им. Погледнах горивото – имах под 8000 паунда. Това беше много лошо! Но ако сега обявах, че свършвам горивото и напуснех зоната, всички щяха да си помислят, че съм се уплашил. Ако пък се отправех към танкера, вражеските самолети, които летяха някъде над Персийския залив можеше да се промъкнат и да атакуват корабите. Как беше най-добре да постъпя? Какво да реша? Определено бях поставен пред дилема.
Вече бях започнал да завивам на юг и бавно се отдалечавах от острова. Имах 7000 паунда гориво и реших да остана. Казах на ОВС-то, че имаме твърде малко гориво, но нямаме избор и трябваше да останем. Казах му да не катапултира, докато не дам изрична заповед.
Ф-14 имаше две възможни настройки за катапултиране – “ОВС” и “пилот”. В режим “ОВС”, ако той скочеше, това щеше да активира и моята катапултна седалка. В другия режим, ако ОВС-то скочеше, аз щях да остана в самолета. (бел. – всъщност режима на английски е MCO - Multiple Crew Order, т.е. всеки от екипажа може да задейства и двата катапулта, но го превеждам както е написано в разказа). Когато летях с оптитни хора на задната седалка, винаги бяхме на режим “ОВС”, но тъй като летях с младия лейтенант Санааткар, му казах да превключи на режим “пилот” и да не го променя докато не му кажа. Така щях да остана в самолета, дори и той да се уплашеше, и да скочеше.
След като решението беше взето, се свързах с диспечера и го попитах дали има цели за нас, и защо ни изпраща на юг. Но първо го помолих да ни разясни какво става. Той отговори:
- Според радара в Бандар Емам (мобилен радар, който работеше във взаимодействие с RC-130E, наричан “Прилепа”) има около 10 приближаващи се контакта, но още не ги виждаме на нашия радар. Обаче мислим, че са бандити.
- Тогава ме насочи на курс 300 и ще ги проверим! – отговорих.
Направихме рязък десен завой и казах на Санааткар да отклони антената напълно надолу, за да проверим какво има низко над водата. Почти веднага целите се появиха на екрана. Потвърдихме, че пред нас има само вражески самолети, които на нашия радар се виждаха като група от двама, следвани от три групи по трима и още двама накрая. Общо 13 самолета, на 500 фута, с курс 120 и на около 75 мили от Бушхер. Веднага дадохме информацията на диспечерите в Бушхер. Ситуацията беше станала сериозна, тъй като почти нямахме гориво, а трябваше да нападнем самолетите, които се приближаваха. Мамиш се беше върнал на честотата на Бушхер и непрестанно повтаряше:
- Майната ти Фери! Нямаш гориво! Защо си още там?
Тъй като бях прекалено зает с целите и намаляващото ни гориво, за да започна нови преговори с него, само казах: “Моля, не се намесвай в комуникациите!”, след което веднага предадох на Бушхер да внимават за цели по азимут 180-200, тъй като вече бях сигурен, че атаката ще дойде от юг. Казах им, да наблюдават внимателно и да следят някой да не се откъсне от формацията.
Цареше абсолютен хаос. Имаше много разговори и нетърпението ясно личеше в гласовете на радарните оператори. В същото време постовете на ПВО-то също се координираха. Съобщиха ми, че вражеските самолети са завили надясно и са с курс 170, на 55 мили. Предупреждението за минимален остатък гориво се включи, последвано от други предупреждения. Завих надясно и настроих радарния висотомер на 35 фута за да имам предупреждение ако съм твърде ниско по време на маневрирането. Попитах ОВС-то дали системите за контрамерки работят, а той отговори на английски само: “Yes Sir”.
Всичко беше готово за бой, освен горивото, но не можехме да направим нищо по този въпрос. Можехме само да вървим напред и да се надяваме, че ако ракетите не ни ударят, ще скочим навреме.
Вече бяхме само с 2500 паунда гориво и панела беше осветен от аларми като коледна елха. Радарният оператор ми съобщи, че целите завиват наляво към курс 020, на разстояние 35 мили и ние започнахме десен завой, спускайки се на 50 фута над водата. Казах на ОВС-то да търси целите визуално и да не ги захваща с радара. Ако захват беше необходим, щях да го направя сам.
Погледнах отново и горивото ни вече беше 2000 паунда. Оглеждах се и за ракети. На 20 мили от целта, всички системи за електронно противодействие се включиха и лейтенант Санааткар панически се опита да захване най-близката цел. Изкрещях му: “Прекрати! Прекрати! Не виждаш ли, че приближават ракети!”.
Виждайки всичките 13 иракски изтребителя плюс нас на радара и слушайки нашия разговор, операторът в Бушер рязко мълкна, все едно сърцето му беше спряло... Може би 20 “Червени шапчици” летяха към нас. Бяха Супер Матра 530 (много по-добри от това, което ние имахме) и тъй като имаха червени носови конуси, ги бяхме кръстили “Червените шапцици”. Аларми започнаха да звучат, още предупредителни светлини се включиха и нашия Ф-14 започна за истрелва контрамерки.
Единственият ни шанс беше за започнем бесен зиг-заг. Радиото мълчеше, докато отворих газта до максимал и преминавах на форсаж само за секунди. Използвах целия си опит и цялто си обучение за да избягвам ракетите една по една. Но продължавах да напредвам към вражеските самолети и осем иркакски МиГ-27 (бел. – вероятно МиГ-23), които използваха за бомбардировачи, се освободиха от товара си и обърнаха обратно към Ирак. Прикритието им, 5 изтребителя Мираж Ф-1Е, като пълни идиоти бяха изстреляли всичките си ракети наведнъж, запълвайки небето с огнени следи. Те панически се разпръснаха и започнаха да бягат от нас на пределно ниска височина, без да знаят, че сигурно щеше да ни се наложи да катапултираме, дори и без една тяхна ракета да ни е уцелила. Иракчаните действаха по съветската доктрина, според която самолетите се ръководеха от земята и от там се даваха команди за стрелба. Може би за това всичките Миражи бяха стреляли едновременно. Или просто това се дължеше на страха им от мощния Томкат.
Вече ставаше доста тъмно и мъгливо, но ясно виждах последните три Мираж Ф-1Е, в дясно от мен. Много от техните изстреляни на посоки ракети падаха във водата или самоликвидараха във въздуха. Направих десен завой с голямо претоварване за да ги нападна, но видях как включиха форсажа и се отправиха към границата на малка височина. Проверих горивото – имахме само 600 паунда и реших да не ги преследваме. Първото нещо което направих е да върна газта от максимал на 90% и да се огледам. Нямаше други самолети наоколо. Радиото също мълчеше от известно време. Попитах ОВС-то дали е почуваствал удари по самолета или нещо необичайно и той отговори, че не е. С облекчение започнах да се ориентирам за позицията ни, когато осъзнах, че сме между островите Фасри и Араби, на 50 мили на юг от Харг. Опитах се да се свържа с диспечера но неуспешно. Опитах отново, после още веднъж и накрая го чух как ме пита невярващо:
- Още ли сте в самолета?
- Ами къде да сме бе брат? – отговорих на шега.
Диспечерът явно повярва, че сме живи и започна възбудено да обяснява:
- Всички в близост съобщиха, че са видяли и чули цяла серия от експлозии над морето. Мислехме, че са Ви уцелили! Даже се обадихме в базата Ви за да им кажем, че сте свалени!
- Не братко, ние сме живи и здрави, но събощи в авиобаза Бушхер, че ще кацнем принудително, ако въбоще стигнем до там!
Диспечерът вече се беше успокоил и отговори:
- Но сър, ние все още сме “на червено”.
- Забравете за червеното, зеленото или бялото, кажете им че трябва да кацна веднага! – отговорих отново на майтап и в същия момент чух Мамиш на същата честота:
- Няма да има нужда принудително кацане, всеки момент ще ги презаредим.
Учудих се. Да не би Мамиш да е полудял? Веднага помолих ОВС-то да провери на радара дали имаме нещо пред нас. Според заповедите, танкерите трябваше да летят само дълбоко в приятелска територия, на височина от 22000 до 28000 фута. Как беше възможно да ни презареди “всеки момент”? Тъкмо се чудех какво става, гокато ОВС-то ми каза, че танкера е на 30 мили пред нас, на 5000 фута. Бях удивен как този абсолютен магьосник във въздуха се беше озовал тук! Той се беше свързал с диспечера в Бушхер, беше се престорил на двойка въоръжени Ф-4, като беше давал курсове, височини, разстояния и беше настоявал да оставят преследването на иракските самолети на него, за да заблуди и иракските станции за радио разузнаване!
Проверихме нашата и на танкера позиция по данните на радара в Бушхер. Докато летяхме към него, невярвайки на случващото се, чух как майор Джавидния на честотата на Бушхер, насочва полковник Атаей, командирът на 8-ма авиобаза и майор Мехреганфар, един от най – добрите пилоти на Ф-14. Двамата бяха разбрали, че съм свален и бяха отлетяли към Бушхер на един Бийч Бонанза. Те тъкмо питаха дали има нова информация и дали екипът за бойно спасяване беше стигнал до района на катастрофата ни. Веднага казах на майор Джавидния по радиото:
- Кого търсиш Джавид?
Той не ме позна и отговори със странния си акцент:
- Изглежда са свалили Фери. Не знам дали са успели да скочат или не!
Опитах се да наподобя акцента му и попитах:
- Сигурен ли си, че са катапултирали?
Изведнъж, той изглежда ме позна и попита:
- Къде си Фери?
- В самолета си, къде другаде? – отговорих аз.
Казах му да върне обратно Бонанзата преди да се стъмни и че аз ще я последвам ако успея да презаредя, а ако не успея, ще прекарам вечерта с морски деликатеси в Бушхер.
Бях се успокоил малко и продължих към танкера, като се закачих за него на 2000 фута. Но тъй като Мамиш не вярваше, че ако заредя няма да тръгна да преследвам иракчаните, беше наредил на екипажа си да ни зарежда само с по 100 паунда, докато не излезем от зоната на Бушхер и не се изкачим на 22000 фута. По същото време чухме как друг танкер излита от Шираз за да поеме нощната смяна.
Скоро си взехме довиждане с диспечерите в Бушхер и нашия смел пилот на танкер, който спаси и нас, и нашия Ф-14, в нарушение на всички правила. На връщане към авиобаза Исфахан, чухме съобщение, че според радио разузнаването ни и според “Прилепа”, от 13-те иракски самолета, два Миража и един МиГ-27 не са успели да се завърнат обратно в базите си. Това наистина ни зарадва, тъй като се оказа, че рискът си беше струвал. А, и това определено направи моят ОВС много разговорлив по пътя обратно към Исфахан.

Жестоко! Кефят местните специфики, като шуробаджанащина и излишни емоции. Както и странните за нас отношения между пилота и оръжейния оператор. То същото им е и в армията, за това са толкова тромави.

Между другото, във войната F-14 се представят изключително добре, въпреки че най опитните им пилоти са избити при смяната на управлението. Отделно е цяло чудо, че персите успяват да поддържат този самолет във въздуха. Нещо в което дори американците се провалят! Дори при огромните работилници на атомните самолетоносачи, обикновено под половината от котараците са били оперативни в даден момент. Подръжката им е била абсолютен кошмар за екипите. Отказите са били всекидневие. Не случайно флота пенсионира този забележителен самолет при първа възможност.

Amazon написа: ↑

15 Авг 2018, 05:17

...Както и странните за нас отношения между пилота и оръжейния оператор. То същото им е и в армията, за това са толкова тромави...

И аз винаги съм се чудил, как е възможно някои хора да не гледат на екипажа си като на свой екип, а като на сбирщина безправни орки, уви има и такива! Но в случая все пак са летели за пръв път задено и веднага са влезли в бой. Нормално да се случват търкания в такива ситуации, особено ако в обучението не е наблегнато на Crew resource management (ако в близкия изток въобще са чували за това ). Далеч не е най-лошия възможен случай - спомням си една катастрофа с пътнически самолет в Индия или Пакистан, в която се установило, че по време на полета капитана толкова критикувал и крещял на втория пилот, че той тотално се смъхмузил и дори не се опитал да попречи на капитана, да се *****.

Този път малко от Виетнамската война. Откъс от:
THUD RIDGE
COLONEL JACK BROUGHTON

След като се откачихме от танкерите и навлязохме в опасната зона, Дон, който летеше като КИНГПИН 3 и аз, като КИНГПИН 1 знаехме, че метеорологичните условия не бяха добри. Всъщност, бяха направо ужасни, но трябваше да стигнем до целта някак. Имахме малък проблем, докато се опитвахме да прехвърлим Дон на честотата за ударните самолети, докато подготвяхме бомбите, но това не беше нещо необичайно и след като в крайна сметка успя да се включи към нас, реших, че всичко е ОК и няма да имаме проблеми.
Когато прекосихме границата предупрежденията за активни радари започнаха да се чуват в слушалките. Чудех се дали всъщност не са по-скоро за момчетата от флота, тъй като бяхме първия ударен пакет от ВВС днес. Скоро се появиха и предупреждения за МиГ-ове, и се зачудих какъв ден щеше да бъде днес – ден на МиГ-ове или ден на ЗРК-та? Нямше какво да направя по повод това и се концентрирах върху воденето на пакета. Появи се и Thud Ridge, но едвам – само една част от най-северния връх се виждаше и дори той беше покрит на три четвърти с облаци. ЗРК-тата нямаше да са проблем днес, въпреки, че бяха активни. Днес щеше да има МиГ-ове и първите, които щяха да се уверят в това бяха нашите Невестулки, които се отклониха от групата и започнаха да търсят радари.
- Двама на един часа ФЛАМИНГО! – обяви един от техния полет.
- Ясно, виждам ги. – отговори водъчът.
Когато поведох останалите към северния край на Thud Ridge вече бях наясно, че гадното време ще ни победи отново и знаех, че поне част от самолетите ми вече трябваше да раздвояват вниманието си между основната работа и МиГ-овете.
- Имате още двама на девет часа, ниско!
Явно Фламинго щяха да се нуждаят от помощ, след като имаха самолети и от двете страни, но те вече бяха изчезнали в тъмните облаци под нас и ние нямаше как да направим нищо. Щяха да се обадят ако наистина загазеха.
Тъд-овете и от двете авиокрила щяха да летят до целта днес и това ме радваше, тъй като означавше двойно повече Невестулки. Явно моите нямаше да са твърде ефективни, при положение, че другарчетата им вече бяха излезли да си играят.
- Говори ЛАРЕДО, имаме слаб сигнал от радар по азимут 130.
Изглежда другите две Невестулки започваха работа. Тъй като крилата бяха близо едно до друго, всички бяха на добри позиции да се поддържат взаимно. В моя полет втората двойка водеше Дон, воден му беше Бинг. Моя воден беше Род, с който бяхме съседи в Япония и си спомням как до скоро се оплаквахме един на друг от ужасния трафик по Токийските улици, вървящ нон-стоп.
Вече бяхме почти по средата на Thud Ridge и все още облаците бяха плътни. Освен, че беше страхотен пилот, Род имаше и изключително зрение, което му позволяваше да виджа всичко преди другите.
- КИНГПИН, виждам четирима на пет часа. – моят всевиждащ воден ми помагаше.
После ХОТ ДОГ започнаха да говорят по радиото. Явно при тях имаше доста активни радари и техният водач реши да хвърлят допълнителните резервоари, но разарвоарът на воденият му не се беше откачил. Когато само един от самолетите влачеше седем метровия резервоар, това беше голям проблем. Ако се опиташе да остане във формация щеше да хаби много гориво. Ако останалите се забавеха за да останат с него, целия полет се подлагаше на опасност и въобще се губеше смисъла от хвърлянето на резервоарите. Много от аспектите на боя са подвластни на октазите на най-простите системи.
- ХОТ ДОГ водач, знаете ли някакъм начин да разкарам това нещо?
- Не.
- Разбрано.
Сега две ще трябваше да се оправя с проблема самичък. Водачът им имаше съвсем друг проблем:
- ХОТ ДОГ, имаме ракета във въздуха, ракета във въздуха! Дръжте си очите отворени!
Бяха точно над облаците и знаеха, че има поне една ракета насочваща се към тях изтодолу. Въпросите бяха ясни – къде ще изкочи над облаците и щяха ли да имат достатъчно време за да предприемат нещо, след като я видят?
- ФЛАМИНГО, оръдия на дванадесет часа! – сега имахме от всичко, след като и оръдията стреляха по нас.
- ФЛАМИНГО 3, виждам много оръдия!
- ХОТ ДОГ, още една ракета, на два часа.
Вече беше ясно, че ни очакваха и реших, че е време да се намеся:
- Говори КИНГПИН 1, на средата на Thud Ridge сме и не изглежда добре, но ще продължим.
Обикновено след такова събощение си представях как двадесет човека започват да мърморят по носа си “Естествено, че изглежда зле, тоя не може ли да реши вече какво ще правим...”.
- ХОТ ДОГ, слезте низко.
- КИНГПИН, как изглеждат нещата?
Някой пак не беше разбрал, но нямах време да повтарям, тъй като оглеждах небето и едниственото петно в облаците, което изглеждаше достатъчно тънко за да ни позволи да се спуснем през него, премина под мен, без да зърна земята. Летяхме доста бързо – колкото беше въобще възможно с толкова бомби под самолета.
- ФЛАМИНГО, имаме сигнал за ракета.
- МИГОВЕ!
- ФЛАМИНГО, завий на дясно, веднага!
МиГ-овете бяха навсякъде. Бяха подготвили перфектния капан, бяха слушали инструкциите на диспечерите си и бяха заели иделна позиция. Тъкмо когато приближавахме целта те изкочиха от облаците, с малките си маневрени машини, точно под нас. Трябваше да запазим скоростта си на всяка цена, тъй като можеха да ни настигнат във всеки завой. Ако запазехме скоростта си, можеха да ни изплашат здравата, но едва ли щяха да могат да ни достигнат. Бяха почти толкова бързи, колкото и ние, но освен ако имаха голям късмет, или тактката, или хората не сгрешаха, рядко можеха да ни атакуват както им се искаше. Сигурно се вбесяваха от това и веднъж един МиГ-21 толкова се беше съсредоточил в преследването, че се спусна с нас, когато пикирахме към целта. Чак когато зенитната артилерия започна здраво да стреля, той осъзна, че е в много глупава позиция и се оттегли. Приятелят ми, Джино, водеше четворката зад мен и МиГ-овете се издигнаха от облаците в идеална позиция за да го нападнат.
- МАГНУМ, МиГ-ове. Хвърлете резервоарите веднага!
Времето беше от голямо значение за Магнум. МиГ-овете бяха в ракетен обсег и трябваше да ускорят за да се измъкнат. Също беше важно да останат заедно за да могат да се поддържат.
- МАГНУМ, хвърлете резервоарите.
- КИНГПИН, два МиГ-а на седем..., поправка на пет часа. – Бинг беше видял втората двойка да излиза от облаците зад нас. Тези момчета явно започваха да си разбират от работата. А и защо не, след като имаха достатъчно възможности да се пробват върху нас. Просто бяха чакали за идеалната възможност и бяха използвали “План А”. Не ги видях веднага, а и грешното съобщение ме обърка, така че попитах:
- На пет часа ли бяха контактите за КИНГПИН?
Преди да отговори ги видях – бяха на пет часа и се приближаваха бързо към идеална позиция за стрелба.
- КИНГПИН 1, да хвърлим резервоарите.
Сега аз трябваше да бързам, но нямах намерение за хвърлям и бомбите. Не още. Бяхме ги мъкнали чак до тук и все още се надявах за успеем да бомбардираме нещо повече от кални ниви. С бръз поглед се уверих, че момчетата ми са добре и резервоарите летят към земята. Но МиГ-овете обще бяха на добра позиция и не исках някой да се откъсне от формацията.
- Внимавайте КИНГПИН, точно зад нас са.
Род летеше толкова точно до мен, че чак чувствах присъствието му.
- МАГНУМ 4, имаш МиГ-21 на 6000 фута зад теб.
Магнум четири имаше голям проблем. А ние вече бяхме над целта и нямаше да имаме никакъв шанс да я нападнем. Облаците бяха плътни. Трбяваше да се омитаме и трябваше да го направим без МиГ-овете да ни достигнат.
- Добре КИНГПИН, завиваме, не се бавете.
Имахме достатъчно преднина за да можем да си позволим да маневрираме леко – нямаше смисъл да сме лесни цели.
- Говори КИНГПИН, няма как да ударим целта. Започвам обратен завой надясно. Дръжте си очите отворени.
Беше неприятно, но трябваше да завием, тъй като точно пред нас беше Ханой и съответно още от проблемите, които вече имахме. Справях се с моите МиГ-ове добре и те не бяха се приближили и метър. Магнум бяха по-зле и нямаше как да маневрират въобще докато не спечелят малко разстояние, тъй като МиГ-овете щяха да ги отрежат ако опитат да завият. Докато ние завивахме, те ни подминаха и продължиха на юг.
- Ускорете МАГНУМ, настигат Ви!
Тъй като МиГ-овете опасно приближаваха, Джино скоро щеше да има нужда от помощ. Като ме беше подминал, беше успял да ме постави зад преследвачите си и ако успеех да се откъсна от моите, щях да съм в идеална позиция за да му помогна.
- Разбрано, МАГНУМ, включете форсажа.
- КИНГПИН, оттегляте ли се?
- Потвърждавам, КИНГПИН се оттегля. Целта направо съмрди от облаци, а и имаме доста компания.
- На къде завивате КИНГПИН?
- Дясно.
Докато собственият ми глас изчезваше в слушалките, знаех че Боб, който беше с последната четворка има свое собствено “всевиждащо око” – лейтенант Бейби Хюи и го попита:
- Къде са те Хюи?
Джино трябваше да направи нещо скоро и изглежда тъкмо го замисляше:
- КИНГПИН, наляво ли завивате?
- КИНГПИН завива НАДЯСНО.
- Разбрано, МАГНУМ завива наляво с два МиГ-21 на... ааа.... – понякога ставаше трудно да говориш докато гледаш назад и почти се чуваше как Джино се напъва за да види къде са неприятелите му. Вече бях преполовил нашия завой и моите преследвачи ми дишаха праха, така че можех да помогна на Магнум, но исках да зная какво е намислил, за да не стане объркване:
- МАГНУМ, моля повтори?
- МАГНУМ завива наляво, имаме два МиГ-а на една височина с мен.
- Чист си БАСС 4! – това беше едно от онези дразнещи съобщения, винаги идващи в неподходящ момент. Няма представа кой е Басс 4, но знаех, че не е от моите хора и макар, че се радвах, че е “чист” се надявах радиото му да откаже. В това време Джино завиваше наляво, докато аз продължавах да се насочвам зад него и съответно зад опашките на предследвачите му.
- Добре КИНГПИН, той ни е на девет часа.
- КИНГПИН 1, МиГ-овете все още са ни на четири часа, но изглежда започват да се отдалечават.
Или бяха осъзнали, че не ни настигат или започваха да свършват горивото. Може би бяха осъзнали, че се насочвам към Магнум и бяха решили да дублират колегите си преследващи тях, тъй като те бяха в по-лошо положение от нас. Бавно изчезваха назад и когато реших, че окончателно са загубили позиция се насочих точно към Магнум. МиГ-овете вече нямаше как да ни нистигнат. Бяха започнали в добра позиция, но не бяха успели да ни притиснат и за пръв път този ден нещо се беше получило като хората. Само че радиото бучеше непрестанно – формацията се беше разпаднала до степен в която четворките оперираха самостоятелно и съответно всеки имаше нещо за казване.
- ФЛАМИНГО... – Фламинго още ли се разправяше с радарите?
- Очисти ги...! – кой по дяволите, трябваше да очисти кого?
- Ник, чист си! – кой по дяволите беше Ник? Дали не беше от същата четворка като Басс 4? Вече бяхме завили и се намирахме точно зад Джино. Виждах цялото шоу, когато воденият му каза:
- МАГНУМ, имаме МиГ-21 на пет часа, ниско.
МиГ-ът беше извън зрителното поле на Джино и воденият му неправилно беше решил, че ще се оттегли надясно като останалите.
- Разбрано МАГНУМ 1, чист си...
Едвам го изчахак да се изкаже, тъй като МиГ-ът само за момент се беше отлконил. Може би свършваше горивото и беше решил да опита за последен път или променяше някоя настройка, но скоро застана точно зад Магнум 1 и 2. Те не го виждаха и той беше в идеалната позиция да свали и двамата.
- Отрицателно МАГНУМ, отрицателно! Все още е зад Вас на шест часа. На шест часа, малко по-вискоко.
Магнум две се плъзна леко настрани и наклони крилото си само за да бъде възнаграден с незабравимата гледка на съвестки прехващач приближаващ се за изтрел с Атол.
- Разбрано! МАГНУМ 2, внимавай, хвърлям бомбите.
- ФЛАМИНГО, имаме ракета на югоизток от Thud Ridge.
Леле, много се радвах, че Фламинго обира всичките ракети, а не ние. Междувременно Магнум 1 и 2 бяха хвърлили бомбите си и бягаха с всички сили, точно когато моите бивши преследвачи се намесиха.
- МАГНУМ, МиГ-ове на три часа.
Гледах как още един неканен посетител приближаваше от дясно на Магнум. Реших, че е време и ние да хвърлим бомбите. Вече бяхме изхабили прекалено много гориво и щяхме да имаме съвсем малко време да търсим резервни цели, ако въобще стигнехме до там. Точно в този момен пред нас се появи една от редките дупки в облаците и видях един склад, който всъщност беше в забранителната листа. По-късно той отпадна от нея, но аз претендирам да съм първият, който го е бомбрадирал, тъй като хвърлих моите през дупката, точно отгоре му.
Почти се чувстваше как Тъд-овете подскачат от радост, когато се отърват от товара си. Включихме форсаж и се насочихме право към опашките, на преследвачите на Магнум. Сега бяхме по-леки и по-бързи, и ги приближавахме. Точно навреме, тъй като напрежението беше обзело гласовете на пилотите от Магнум:
- Три, той е, ааа..., три ... ааа... ааа..., три, МАГНУМ.
Не беше лесен начин да си изкарваш хляба.
- Един е на шест, другия на три часа!
Но ние вече приближавахме и Джино вече се насочваше в необходимата посока към дома.
- ХОТ ДОГ 2, включи форсажа.
- МАГНУМ, хайде да се върнем обратно покрай Thud Ridge.
Надявах се, че Джино няма да стане прекалено самоуверен сега и го предупредих за да знае, че още не се е измъкнал:
- Все още са зад теб МАГНУМ.
Той също знаеше, че са там и осъзна, че няма как да продължат с бомбите, така че заповяда на останалите да ги хвърлят, докато ние приближавахме.
- Зенитна артилерия от Thud Ridge. Продължавайте КИНГПИН.
Това изглежда дойде твърде много за МиГ-овете и окончателно им развали деня. Бяха се разправяли с бягащи Тъд-ове, с бомби, хвърлени непосредствено пред тях, а сега и кашиците от земята стреляха напосоки по цялото ято, тъй като не можеха да различат кой, какъв е. Така че МиГ-овете просто изчезнаха – включиха форсаж и духнаха толкова бързо, колкото се бяха и появили.
- КАКТУС, МиГ отпред, движи се от ляво надясно.
- Къде е?
- КАКТУС 1, тук КАКТУС 3, не мога да откача левия резервоар.
Страхотни бяха тези резервоари. Бях сигурен, че Кактус 3 се надява МиГ-ът просто да си продължи от ляво надясно и да изчезне.
Мислех си, че драмата е приключила, но грешах. Предстоеше ми да изпитам най – странният епизод на който съм ставал свидетел. Превъртал съм го хиляди пъти, слушал съм записите, но и до ден днешен нямам представа какво стана с Дон.
Когато решихме, че Джино най – после се е измъкнал, продължихме покрай Thud Ridge, завихме на запад, покрай северният му край и се насочихме към Червената река. Род все още беше като залепен за мен, когато преминахме през последните следи от зенитния огън. Дон и Бинг бяха заедно, в дясно от мен. Все още артилерията можеше да ни достигне, и и МиГ-овете също. Завих около 20 градуса и се изкачих няколко стотин фута, после спуснах носа надолу и натиснах леко педала, за да летя леко некоординирано и да съм по-трудна цел. Род направи същото, но с различен ъгъл, така че въпреки, че летяхме във формация, за мерачите на оръдията ние бяхме цели, движещи се по различна треактория. Погледнах надясно и видях как самолетът на Дон започна леко да се спуска. Скоростта му се увеличи и той започна да ме задминава. Това беше странно, а и не се беше обадил по радиото. (По късно от записите осъзнах, че Дон не се беше обаждал още от момента в който бяхме поели по Thud Ridge. Принципно не беше нужно да говори, освен ако не беше нещо важно, но при цялата неразбория, която ни беше съпътствала, би трябвало поне да се обади)
Внезапно неговият централен пилон за бомби се откачи, при това чисто и от раз, което показваше, че той го е изхвърлил. Беше странно, при положение, че вече бяхме хвърлили бомбите и резервоарите. Пилона носеше допълнително съпротивление, но малко и рядко го изхвърляхме, още повече, че беше дефицитна стока. Докато се опитвах да разбера какво прави Дон, инстинктивно погледнах наляво и видях най – красивия самолет който съм виждал някога. Беше МиГ-21, пикиращ при около 40 градуса и набрижаващ ни от към осем часа. Вероятно се беше спуснал от 25000 или 30000 фута, тъй като летеше изключително бързо. Задмина ни за секунда, все едно двигателите ни бяха спрели. Докато минаваше покрай нас осъзнах, че има най – невероятната маскировка, която бях виждал. Самолетът беше боядисан в няколко нюанса на сивото, с мотив като рибешки люспи. Боята направо се сливаше с облаците и камуфлажът му определено беше невероятен. Не бях чувал някой да боядисва самолетите си така. И по начина по който летеше се виждаше, че този тип е различен. Не беше някой неопитен, обучаван като на конвейер виетнамец. Не видях очите му, но можех да се обзаложа, че бяха кръгловати и сини. Веднага си спомних Корея, където понякога виждахме как майсторите се опитват да сложат ред в “стадото си”. И когато то не успяваше да се справи подобаващо, можеше да ги чуеш как крещят “Идиоты!”, и правят показна атака, като по учебник.
Той дори не ме погледна и аз инстинктивно включих форсажа и се насочих към опашката му, докато ни изпреварваше. Беше безсмислено, но трябваше да опитам. Погледнах отново надясно и се ужасих. За няколкото секунди, в които бях гледал в другата посока, Дон също беше включил форсажа и вече беше на няколко хиляди фута пред и под мен. Формацията ни беше разбита и което беше по-лошо, виждах как продължава да ускорява все повече. Бинг се опитваше да остане с него, но Дон се откъсваше. Какво се опитваше да направи? Опитваше се да влезе в малката дупка в облаците, която се виждаше?
Внезапно осъзнах кого гонеше красиво боядисания МиГ. Беше видял, че Дон и Бинг са се откъснали и сега елегантно се наместваше на позиция да ги гръмне.
- КИНГПИН 3 и 4, имате един на опашката!
Не получих отговор. Разстоянието между тях и МиГ-а се съкрати.
- КИНГПИН, продължавайте за завивате наляво.
Бяха почти достигнали дупката в облаците, но продължаваха да не отговарят.
- КИНГПИН 3 и 4, включете форсажа, той приближава много бързо.
- КАКТУС 3, завий и се построи до КАКТУС 4. Той не успя да откачи резервоара и изостава.
Магнум се спускаха към земята, но все още не бяха се измъкнали.
- МАГНУМ, не се откъсвайте, МиГ-овете пак ни атакуват.
Вероятно Бинг беше най-объркан от всички, но когато водачът му слезе под облаците, вече знаеше, че нещо не е наред. Беше задължен да не се откъсва и да пази водача си, но той не само го водеше към сигурна гибел, но и сякаш се оптиваше да избяга от него. Бинг отдавна беше на форсаж и беше преминал скоростта на звука. Движеше се с М 1.1 и все още не наваксваше, но явно се сети, че е възможно Дон да е загубил ориентация и да си мисли, че той е МиГ, който го преследва:
- КИНГПИН 3, четири е зад теб...!
- МАГНУМ, двойка МиГ-ове на десет часа, вискоко.
Мина ми през ума, че Дон може да е объркал позивните на различните четворки:
- Двойката Тъд-ове, която току-що се спусна под облаците – имате МиГ на шест часа, издигнете се незабавно!
Ако позивната беше проблема, това би оправилно нещата, но отново нямаше отговор.
- ФЛАМИНГО, ракета във въздуха, две, снижи се.
- МАГНУМ 2, включи форсаж, включи форсаж!
- КИНГПИН водач, говори ЧИКАГО водач, мисията прекратена ли е?
Последното, което ми липсваше бяха още объркващи съобщения по радиото.
- ЧИКАГО, прекратена е!
Нашият готин МиГ все още се виждаше, докато приближаваше облаците и аз се бях залепил зад него, като се надявах да му се наложи да маневрира, преди да достигне три и четири, и аз да успея да го притисна. Наклоних лявото крило малко, и отпуснах носа, за да позволя на моя звяр да набере скорост. Определено се радвах, че нямаше нужда да се оглеждам за Род, който си беше на мястото:
- КИНГПИН 2, има МиГ под нас, завиваме 20 градуса наляво. Той е точно над облаците, минаваме на форсаж.
- КИНГПИН, говори ЧИКАГО, моля повторете, мисията прекратена ли е?
Какво по дяволите не беше наред с тия?
- ПРЕКРАТЯВАМЕ, ПРЕКРАТЯВАМЕ, ПРЕКРАТЯВАМЕ! И млъкнете!
- Разбрано, потвърждавате ли, че мисията е прекратена?
Невероятно...
- ПОТВЪРЖДАВАМ!
Нашият МиГ почти се сливаше с облаците и едвам видяхме момента в който изчезна под тях. Знаех, че няма как да го достигна или да го открия ако беше под облаците. Надявах се ниско долу да не му хареса – в мъглата и сред експлозиите на зенитната артилерия, и очаквах да изскочи обратно над облачната покривка.
- КИНГПИН 2, изключваме форсажа. Нека да останем отгоре и да видим дали ще го открием, когато се изкачи.
- МАГНУМ, завийте наляво. Ляво, веднага МАГНУМ, ляво веднага! МАГНУМ 2, разклати крила ако ме чуваш.
Магнум явно бяха малко объркани. Чудя се защо ли?
- ФЛАПЪР, заемете курс две-нула-нула. Ракета да десет часа!
- КАКТУС 1, завий наляво. Ляво, форсаж.
Радвах се, че Кактус все още са в добра форма и се притеснявах за пилота със заялия резервоар. Беше много лоша идея да оставаш сам тук и с проблемите на Дон, не можех да си позволя още неприятностои.
- КИНГПИН 1, включи форсажа за малко. Прекалено бавно летим.
Явно бях претоварил верния си воден и сега той едвам ме следваше с нос вдигнат към небесата.
- КИНГПИН 2, с водача ли си?
Също бях започнал да се обърквам и исках да съм сигурен, че Род е с мен.
- Разбрано, с теб съм.
Бяхме се изкачили малко и отново пикирахме към облаците. Така можехме да покриваме по-голям район, без да жертваме скоростта си.
- Пак се спускаме КИНГПИН, той все още е някъде долу.
- Моля, повтори?
- Той е някъде под нас и може би ще се изкачи.
Точно в този момент, МиГ-ът изкочи от облаците, точно там, където го чакахме. Имахме набрана голяма скорост и бяхме на няколко хиляди фута над него. Само малък завой ми беше необходим за да се настаня на неговия осем часа. Но той беше умен и знаеше, че да имаш два Тъд-а зад себе си не е особено здравословно. Беше време да се оттегли и той рязко обръна самолета си в остър ляв завой, и моментално изчезна. Просто така. Нямаше никакъв начин да остана зад него. Сигурно беше супер да можеш да изпълняваш подобни маневри.
Когато Бинг премина през облаците сигурно се движеше с М 1.2 и съобщи, че е видял Дон през мъглата. Най-после го настигаше. Когато летиш толкова бързо с един от тези тежки зверове, намаляването на скоростта е почти толкова голям проблем, колкото и набирането й, така че Бинг беше отнел газта за да не задмине водача си. Трябваше да се приближи плътно до него и да го измъкне, преди и двамата да се претрепят. Докато преминаваше през облаците сигурно беше заслепен от ниското слънце, отразяващо се в оризовите ниви. И двамата бяха опасно ниско и в обсега на всичко по-голямо от пистолет. Самолетът на Бинг все още се спускаше, а беше твърде ниско и летеше твърде бързо за такива маневри. Сблъсъкът със земята изглеждаше почти неминуем, но Бинг отлично се справи с машината си. Вероятно всеки по-неопитен би загинал там, на място.
- КИНГПИН 3, говори четири, КИНГПИН 3, още ли си на честотата? КИНГПИН 3, чуваш ли ме? КИНГПИН 3, чуваш ли ме? КИНГПИН водач, чуваш ли четвърти?
- КИНГПИН 3, чуваш ли КИНГПИН водач?
- Говори КИНГПИН 4, чуваш ли КИНГПИН водач?
- Високо и ясно, а мен?
Бинг явно обърка номерата и гласовете за момент, и изглежда повярва в това, което му се искаше да е истина – на-после че се е свързал с водача си. Той почти изкрещя по радиото:
- Разбрано, три ти ли си?
- КИНГПИН водач е. Три, чуваш ли ме?
Род все още беше плътно до мен, докато крепях малката надежда, че ще намеря Дон. Трябваше да измъкна и Бинг, преди да загубим и него.
- Говори КИНГПИН водач, имаме неидентифицирани самолети на десет часа.
Нямаше нужда да им казвам да внимават за тях. Бяхме твърде ниско, точно там където не трябва и беше жизнено важно да се съберем.
- КИНГПИН 3, оттегляш ли се?
По дяволите, бяхме прекалено ниско и не бях сигурен за точното ни местоположение. Без да искам, бях набутал хората си право в кошера на оси – Йен Бай. Имаше много зенитна артилерия. Лоша зенитна артилерия.
- Стрелят по нас КИНГПИН!
Когато попаднеш в такава ситуация и воденият ти каже нещо очевидно, почти ти се иска да отговори с нещо глупаво, като: “Наистина ли? Не бях забелязал!”, но оставаш спокоен, защото знаеш колко е сериозно положението. В такова положение можеш да загубиш един или два самолета за секунди. Когато видиш червените следи се издигнат от земята и черните облачета започната да разтрисат самолета ти, веднага разбираш, че си се ос*ал и всяка следваща секунда, може да ти е последна.
- Добре, да изчезваме, включете форсажа! Внимавайте..., ниско в дясно, на десет часа. ВНИМАВАЙТЕ!
- Все още стрелят КИНГПИН!
- Роджър, мърдай. КИНГПИН 3, чуваш ли КИНГПИН водач?
- КИНГПИН 4 чува, водач!
Бинг би трябвало да е преминал през най-лошата част от обстрела, което означаваше, че поне три самолета още летят. Трябваше отдавна да изчистим тази дупка наречена Йен Бай. Там нямаше нищо друго, освен зенитни оръдия и го знаехме от години. Вместо да рискуваме хората си за нищо, трябваше да отделим няколко дни и да разкараме този проблем от лицето на земята.
- Разбрано четири, изгуби ли три?
- КИНГПИН водач, две свършва горивото.
- Четири също.
Аз също отдавна черпех от резервите и знаех, че нямаме време за губене. Не можете да си представите колко бързо започва да се движи стрелката на горивомера, когато нещата станат сериозни.
- КИНГПИН 4, с три ли си?
- Не, загубих го!
- КИНГПИН 4, чуваш ли три..., корекция, чуваш ли четири?
Беше тежък следобед и от грешките в разговорите ставаше ясно колко сме уморени.
- КИНГПИН, имаме двойка неидентифицирани на дванадесет часа, ниско.
- КИНГПИН 3, чуваш ли четири? КИНГПИН 3, чуваш ли четири? КИНГПИН водач, три преминава на аварийната честота за малко.
- Ще останем на тази честота докато се върнеш.
Бинг превключи радиото си така, че да предава и на нашия и на аварийния канал едновременно, и се опита отново да се свърже с водача си, въпреки, че беше наясно, че усилията са безсмислени:
- КИНГПИН 3, чуваш ли четири? Говори КИНГПИН 3 на аварийната честота, чуваш ли ме?
Следващата група самолети навлизаше в неприятелското пространство и техният водач – Балтик искаше да знае какво се случва. Бяха се включили на нашата честота и звучаха съвсем свежо:
- БАЛТИК.
- Две.
- Три.
- Четири.
- КИНГПИН, говори БАЛТИК.
- Слушаме Ви БАЛТИК.
- Разбрано, как е там?
- Зле. Развита облачност покрай Thud Ridge, но целта е напълно скрита. Никакъв шанс да бъде ударена. И е пълно с МиГ-ове.
Когато по-късно слушах записа, бях удивен от уморения си глас.
- Значи сте прекратили мисията?
- Да, перкратихме я. Отидохме до там и се върнахме. Прекратихме мисията.
- Ясно, каква е позицията Ви КИНГПИН?
- Връщаме си. Първите три четворки са съвсем разпръснати.
- Разбрано, ще се приближим в случай, че имате нужда от помощ, почти сме при Вас.
Оценявах жеста, но определено се надявах да нямаме нужда от повече помощ днес. Част от задълженията ми беше да му дам указания, къде може да направи някоя “добринка”:
- Разбрано. Има малка дупка в облаците, точно между двете реки. Простира се на запад и северозапад. Може там да откриете нещо заслужаващо внимание, но основната цел е напълно закрита.
- Ясно, нямаме шанс да влезем?
- Да, не бих дори опитвал дори.
- КИНГПИН водач, говори четири. Нямам връзка с три.
- Разбрано.
Бяхме го изгубили…

С което излизам в лятна ваканция по отношение на преводите