Ето първия:
Когато приключихме с брифинга, слънцето тъкмо изгряваше. Гледах как Скрейп и Бигълс се завръщаха от тяхната успешна мисия по търсене и спасяване, и вдигнах ръце над главата си в знак на триумф, докато те рулираха покрай мен. Моята позивна щеше да бъде Линкс 11, а капитан Ади “Бъфи” Гебрара щеше да бъде Линкс 12. Анди беше бивш командир на Б-52, който беше започнал да лети на А-10. Излетяхме, заредихме и зачакахме.
Мисията по търсене и спасяване беше забавила нашият SEAD, а правилата не позволяваха навлизане в Косово без поддръжка. Чакахме на юг от границата около тридесет минути преди Магия (AWACS-ът) да събощи, че ЕА-6Б е на линия и ние можем да завием на север. Първата ни цел – артилерийски позиции бяха на 30 мили северно от Прищина. Докато приближавахме извадих бинокъла си и видях една Гвоздика паркирана близо до началото на гората. По същото време Магия обяви, че SEAD самолетът покрива само западната част от зоната за операции и нашата част се затваря. Знаех, че имам само един изстрел и бързо заех боен курс, подхождайки от изток. Гледайки към гаубицата през главата за самонасочване на Маверика, чаках маркера да спре да мига, което означаваше стабилен захват. За съжаление машината не беше достатъчно гореща за това, но тъй като знаех, че вероятно няма да получа повече шансове да стреля днес, реших да изпробвам късмета си и да стрелям с мигащ маркер. Така че продължих надолу, докато не почувствах как 500 паундовата ракета излита от релсата. Веднага завих и започнах да гледам как Маверикът уцели гаубицата, след което се отправих на юг.
Полетът нататък продължи около 10 минути. Малко се притеснявах да не приближа до Прищина и ЗРК разположени там, особено след като Магия беше обявил, че нямаме SEAD. Докато се изкачвах с курс на югоизток се оглеждах за активност по пътищата. Бях на около четири мили от G-Town (да не се бърка с G-Spot
), когато видях малък, криволичещ дол с изглежда направени от човешка ръка диагонални просеки между дърветата. Насочих бинокъла натам и видях два танка. Маркирах ги на картата и продължих към танкера, докато мислех как да ги ударим. По време на презареждането се свързах с Магия и координирахме поддръжка от SEAD самолет, но само за 20 минути. Когато най – накрая завихме на север осъзнах, че имаме по-малко от 10 минути за атаката. Реших, че най – добрата ни възможност е за нападение от югоизток, като поради теснотата на дола и просеките, ракетите Маверик изглеждаха най – разумното оръжие. Атаката започна точно както беше планирана, но се получи малка засечка – бях видял танковете докато летях от север на юг. Тъй като сега приближавах от югоизток, не видях правилната просека и се насочих към празно място. Осъзнах грешката си достатъчно рано и веднага излязох от атаката, изкачвайки се за да възстановя енергията си. Започнах втори заход и този път се насочих където трябва, но ракетата засече само голяма купчина пръст, която беше по-топла от танка. Стана ясно, че Мавериците няма да поразят целта. С останалите си муниции нямахме много шанс за успех – поради теснотата на дола и просеките щеше да ни е необходимо директно попадение с Мк-82 за да унищожим танковете, а това беше трудно. Не носехме бомби с лазерно насочване, така че единствената ни опция беше да обстреляме целите с оръдията. Но това беше рисковано, тъй като означаваше да се спуснем много ниско. Реших, Анди да пусне двете си бомби за да накара сърбите да се прикрият, а аз да се спусна след него с оръдието. Все още се изкачвах с курс на север, когато Анди пикира от северозапад, с вятър от към гърба си. Бомбите му паднаха малко на север от танковете, без директни попадения. От съобщенията по радиото ставаше ясно, че времето ни изтича и ще можем да направим само още една атака. UHF радиото ми беше настроено на честотата за нашата зона, така че по FM радиото се свързах с Анди: “Линкс 11, от запад, две цели, стрелба с оръдието”
“Магия, Лобо 51 ще е кактус след около три майк. Лобо 53 ще е на пост още двадесет майк. Коя част от зоната ще затворите NFL или NBA? (запад или изток). Лобо 51 беше полет от четири Ф-16СиДжей, които изпълняваха задачата по SEAD. Свършваха горивото и след около три минути напускаха Косово. Лобо 53 имаха гориво за още двадесет минути. Лобо искаше да знае дали ще бъде затворена източната или западната част на зоната.
“Магия предлага да бъде затворена NBA (изток).” Всички останали самолети работеха на запад, само ние бяхме на изток.
По това време атаката с оръдието беше минала добре и Анди беше видял попадения. “Линкс 11 на път към NFL.” Бях преминал над целта и започвах бавното изкачване обратно, за да поемем на запад.
“Линс, Бобкат 21. Къде отивате?”. Бобкат 21 бяха други два А-10, водиени от майор Лестър Лес, предният насочвач отговорен за сепарацията в NFL.
“Бобкат, Линкс 11. Трябва да координирам с Вас, но бих искал да подходя от юг.”
“Линкс, Бобкат 21. Ок, от юг.”
“Линкс 11, разбано. В такъв случай ще работим на юг и на изток.”
Анди и аз започнахме разговор по FM радиото:
“Линкс, две е сляп, точно на запад от G-Town.” Анди ме беше загубил – нещо съвсем нормално. Добрият воден покриваше водача си, фокусирайки се върху заплахите. Воден, който никога не губи водача си не е от полза, защото това означава, че той гледа него, а не заплахите.
“Линкс 11 разбрано. Аз съм малко на запад от G-Town и се изкачвам през... ОК! Току що ме удариха! Завивам на юг!”.
Така и не видях какво ме удари. Докато търсех Анди почувствах как самолетът подскочи след удар от дясно. Носът ми се завъртя рязко натам и трябваше да дам вертикалното кормило напълно на ляво за да не се завъртя. Едвам удържах самолета и наведох носа за да поддържам скоростта. Панелът с отказите светна като Коледна елха и аз погледнах през рамо само за да открия, че капотажа на двигателя ми липсва и лопатките на компресора са застинали неподвижно. Слънчева светлина се виждаше през отвора на въздухозаборника. Набързо проверих дали се движа към Македония и се фокусирах върху пилотирането.
“Две разбрано! Две е сляп и се насочва на юг.”
“ОК две, трябва да продължиш към мен на юг.”
“Линкс 12 е с курс на юг.”
“ОК две, каква е позицията ти?”
“ОК, две е на югозапад от G-Town, на едно шест нула.”
“ОК, разбрано. Аз съм на едно четири нула и се снижавам... Зад теб съм. Трябва да завиеш 90 градуса на дясно.”
Попитах Анди къдее и той ме информира, че е на югозапад от G-Town на 16000 фута, докато аз бях на 14000. Виждах Анди на две мили пред мен и го накарах да завие на 90 градуса за да ме види. Почувствах се по-добре сега, когато бях с водения си. Но все още не осъзнавах сложността на ситуацията. Летях на прострелян самолет, в сърцето на обсега на артилерията и преносимите противовъздушни ракети и на всичкото отгоре се снижавах към силно защитена част от Косово. Ако не друго бях бесен – бесен, че някой е имал нахалството да стреля по мен. Бях и твърдо решен да не скачам над Косово. Не мислех, че ще мога да призема самолета, особено след като едвам го крепях във въздуха и не можех да направя десен завой. Но не исках да ме показват по сръбската телевизия тази вечер, както и останките на моя А-10. Щях да драпам към Македония, преди да скоча.
“Бобкат, Линкс 11. Прекъснете, прекъснете.” Все пак исках Лестър (Бобкат 21) да се насочи към мен, в случай, че трябваше да скоча над земята на лошите, за да може да организира спасяването ми. Слава богу, машината се държеше. Уредите показваха сериозно прегряване в десния двигател и никаква тяга. Изключих горивото и температурата бързо спадна. Левият двигател изглеждаше добре. По-късно щях да разбера, че и той е бил сериозно повреден тъй като е погълнал парчета от десния. Трбяваше да летя с леко снижение за да поддържам скоростта и нямах енергия за да избегна нова ракета.
“Бобкат 21, слушам.”
“Линкс 11. ОК Бобкат, уцелиха ме. Десния двигател е извън строя. С един двигател съм. В момента съм на юг от G-Town и се насочвам към Скопие. ... Изглежда целия десен двигател е разрушен и нямам налягане в дясната хидравлична система.... Воденият ми е с мен и се насочвам към Скопие. В момента съм на пет мили от границата.”
Не бях уплашен, но адреналинът ме държеше. Нямах усешане за време и светът ми беше забавил скорост. Докато се мъчех да летя и да говоря по радиото, мислено се виждах да прегръщам децата. Просто знаех, че ще се измъкна.
“Линкс, Бобкат 21. Още ли си там (на честотата)?”
“Линкс 11, потвърждавам. Ще остана на тази честота. Губя височина, но мисля, че мога да стигна до границата.” Докато говорех, имах чувството, че това не се случва с мен. Сякаш гледах някой друг нещастник, което се мъчи в кабината.
“Бобкат 21. До колкото разбрах, летиш с един двигател и едната хидравлична система няма налягане?”
“Линкс 11, потвърждавам! ОК, вече съм почти убеден, че ще прескоча границата, но не съм сигурен дали ще успея да кацна. Ще се подготвя за Скопие обаче.” Вече виждах границата на няколко мили пред мен. Дори и другия двигател да откажеше можех да планирам до там. Сега започнах да мисля какво да правя след като влезя в Македония. Положението се беше подобрило – левият двигател работеше добре и аз свиквах с управлението. Тъй като се снижавах, машината започна да се държи по-добре и си помислих, че може и да успея да кацна.
“Линкс 12, виждаш ли ме? Мини от дясно... Погледни на три часа.”
“Две те вижда, заемам формация “клин”.”
“Линкс 11, ОК. Остани в “клин” с превишение.”
“Две е в “клин” с превишение. На шест часа е чисто.”
Най после Анди ме беше открил, тъкмо когато пресичахме границата. Сега мислите ми се отправиха към това как да направя контролирано спускане и кацане в Скопие, което беше на 9000 фута под мен. Анди огледа повредите – не видя нищо друго освен сериозни повреди по двигателя. Започнах проверка за да установя дали мога да се приземя и установих три поблема. Първо, не можех да правя десни завои. Второ, когато спуснах колесника започнах да получавам предупреждение за срив малко под максимално разрешената скорост за кацане. Трето, летището в Скопие беше с ориентация север – юг, а аз бях само пет мили на север и много високо. Не бях сигурен дали мога да мина на втори кръг само с единия двигател, така че трябваше да съм сигурен, че ще кацна от първия опит. Реших да направя модифициран заход от ляво и да се приземя от юг. Тъй като вятъра беше от север, щях да използвам по-малко писта. Кулата в Скопие помогна много като отклони два самолета, които бяха на финал и аз започнах захода си. Машината летеше добре и следващата ми грижа беше какво ще стана след като изравня на финала. Нагласих последния завой, така че да излезя точно над светлините, а не както нормално – една миля по-назад. На финала почувствах как носът се отклонява в дясно и парирах като намалих тягата на левия двигател до минимум. Намаляването на тягата намали отклонението и сега планирах към пистата. Не видгнах носа преди опирането, а направо “посадих” самолета тежко, на почти максимално разрешената скорост. Пистата в Скопие беше дълга, но аз исках да спра бързо. Използвах въздушното съпротивление за да намаля скоростта колкото мога, преди да отпусна носовия колесник при около 120 възела. Тъй като нямах въздушни спирачки, разчитах само на нормалните и трябваше да изчакам скоростта да спадне до 100 възела, преди да ги натисна. За мое щастие спрях 2000 фута преди края на пистата. След като бях на земята, реших, че е време да напусна самолета по най – бързия начин. Автоматично преминах през процедурата за аварийно напускане на земята, побягнах настрани към края на пистата и огледах ударения си самолет.
