Студена война и деколонизация ⇒ Виетнам

[piston]

За 11-те дни на операцията са свалени 15 Б-52 (9 D и 6 G).
...
B-52 Stratofortresses правят 729 полета (по други данни 795) срещу 34 в Северен Виетнам (above 20th parallel).
...

Ако смятам правилно 20.6 свалени на 1000 полета. Не е никак малко, но пък това са масирани удари нанасяни за малък период от време.

По-добре сметни с база полетите в района на Ханой...
Не че и над Хайфон и на други места няма ЗРК, но там са били най-добрите и всички 15 самолета са свалени от Ханойските дивизиони....

[piston]

Като цяло, от това, което прочетох, въпреки грешките, по-големият успява да се наложи в тази битка (макар и на сериозна цена) и целта на операцията е постигната - на 27.01.1972 е подписано споразумението, с което САЩ излиза от войната, прибирайки в родината 591 пленника:



Въпреки огромната опозиция срещу бомбардировките, коледната ваканция на Конгреса и смъртта на Хари Труман (починал на 26.12.1972) печелят няколко дни за Никсън и кампанията му да бърне северновиетнамците на масата за преговори. Командването на SAC пък, потълва до голяма степен допуснатите грешки, коствали човешки животи и ресурс и LINEBACKER II е представяна като триумф на военната мощ и перфектно планиране. Чак през 1977 се появява първата критична статия, разкриваща нелицеприятните факти, които иначе остават споделени само между екипажите, участвали в тази битка.

Може да се каже, че LINEBACKER II служи като положителен пример за това, че въздушната мощ може да постига определени политически и военни цели. ELDORADO CANYON и въздушната кампания на DESERT STORM са две операции, които могат да се считат близки като замисъл и дух до борбата през Декември 1972 в небето над Ханой.

***

В общи линии, това е, което исках да споделя за операцията. Вероятно съм пропуснал някои неща, които бях набелязал да добавя. За съжаление не можах да намеря по-точна информация за работата на морската авиация и тази на морската пехота, също повече за виетнамската гледна точка, но се надявам обобщената информация да е достатъчно ясна и полезна относно тази операция.

[Amazon]

Направих темата ”Важна”. Ще седи отгоре в раздела. Такъв труд трябва да се уважава.

[Bruchpilot]

По-добре сметни с база полетите в района на Ханой...
Не че и над Хайфон и на други места няма ЗРК, но там са били най-добрите и всички 15 самолета са свалени от Ханойските дивизиони....

Не смятам, че така би било особено правлино, все пак пилетата се броят наесен - т.е. когато приключи цялата операция
Иначе аз поемам щафетата с един материал подготвен от Пистън и само преведен с известни съкращения от мен. Извинявам се за неточности в имената и наименованията - признавам, че хвърлях железен тиган по плочника за да докарам транскрипцията

Еър Америка и съдбата на Станциите Лима 85 и Лима 36 - “The Alamo” in Laos

Това е история за едно място, познато като Lima Site 36 в На Ханг, Лаос по време на войната в Индокитай. Всички знаем, че в Лаос се е водила тайна война, която всъщност е започнала още преди Виетнамската. Но малцина знаят подробности за ролята на така наречените “Lima Sites”. Аз избрах LS-36 като начин да покажа тяхното значение.
Не бях чувал нищо за LS-36, въпреки, че бях служил в в авиобазата на Кралските Тайландски военновъздушни сили в Нахон Фаном и много от екипажите летяха до там. Така че реших да попитам къде се намира LS-36, защо е там и какво се е случило с нея. Оказа се, че няма лесни отговори на тези въпроси.
Само като уточнение - “Victor Sites” са бази които могат да бъдат използвани и за Виетнам, като там са разположени войници, летища и се използват за транзит. “Lima Sites” са тези, които се използват за Лаос.
Всеки път, когато започна история за войната в Лаос ставам емоционален, защото всичко беше толкова сложно, имаше толкова много хора, командните връзки често бяха толкова объркани, мъжете които се биеха бяха с толкова различни предистории, както военни, така и цивилни и всички те служеха на толкова много господари. Такъв беше случаят и с LS-36. Нейната история, както и толкова много от историите на подобни бази са изпълнени с рискове, саможертви, трудности, героизъм и невъобразима чест. Признавам, че ми беше много трудно времеемко да наредя различните парчета от пъзела на историята за LS-36.

На Ханг се намираше в североизточен Лаос, не далеч от границита със Северен Виетнам. Беше малко на север от Плейн де Ярс и югозападно от Сам Неа, щабквартира на комунистическата Патет Лао. Точно на изток, в посока югозапад – североизток и северно от границата с Виетнам върви Route 6, критичен за армията на Северен Виетнам маршрут, по който непрестанно се движеха хора и товари. Беше най – оспорваното парче земя в Лаос.
Ще пропусна доста подробности, но ще се опитам да пресъздам предисторията по хронологичен ред, за да можете по-добре да разберете значението на LS-36. Предупреждавам Ви, че това което ще представя са само парчета от пъзел, който Вие трябва да сглобите в ума си, за да разберете защо е било необходимо съществуването на LS-36.
Както винаги моята история започва с основните неща. Какво е LS-36?
“Lima Site” е съкращение от “Laos Site”. Общо имаше около 200 такива в Лаос по време на войната там. Всяка от тях беше номерирана. Някои от станциите “Лима” бяха големи, с много пресичащи се писти, но повечето имаха само най-необходимото и не бяха нищо повече от медикаменти писти, обримчени с колиби или палатки, камиони и джипове. Както и хора – цивилни и военни, които транспортираха приятелски сили, екипировка и товари в посока към Северен Виетнам и Патет Лао, които от своя страна се бореха с Кралското правителство. В някои, вероятно много станции, имаше критично важно комуникационно и навигационно оборудване, чрез които се координираха и осъществяваха военните операции в Лаос и Северен Виетнам. Те също се използваха за търсене и спасяване на катапултирали над Лаос и Северен Виетнам летци, основно поради близостта си. LS-36 беше всичко това и може би дори повече.
Всеки път, когато започна да обсъждам Еър Америка изкачат конфликти относно това какъв е бил смисъла и какво точно се е вършело, в зависимост от това на какви документи попадам при търсенията си. Предполагам, че такава е била и идеята. Алън Катс, авторът на “Чест и Защита: Истината за Еър Америка и ЦРУ”, е свършил страхотна работа в изследванията и аз съм служил с него като пилот. Той е изследвал Еър Америка в продължение на пет години и въпреки, че е работил в нея още казва: “Аз всъщност не знам историята й”. Алън беше достатъчно мил да разгледа още веднъж своите документи и да ми даде необходимия съвет относно някои организационни въпроси отнасящи се до Еър Америка. Той ми каза това:
“В началото Еър Америка е проект, който обаче все повече се превръщаше в реална операция. Целта му беше, представяйки се за гражданска авиокомпания, да изпълнява военни операции, в региони, в които военните не могат да отидат официално, поради негативно обществено мнение или договорни задължения. Повечето от работата на Еър Америка след 1959 година е свързана с Армията, ВВС, Американската агенция за международно развитие, както и Цивилни операции и Поддръжка на революциите по линията на ЦРУ. Всичко това беше взаимосвързано, но Еър Америка приемаше заповеди от Президента на САЩ, както и всички останали въоръжени сили.”.
Алън също изтъква, че бидейки част от ЦРУ, Еър Америка все пак е управлявана самостоятелно, от собствен персонал. Никой от ръководните кадри не е бил от ЦРУ, дори Президентът на компанията Хю Грънди. Имало е някои служители на ЦРУ в Еър Америка – например Бил Андосевич, но те да били с различни заплати от останалите.
Имайки това в предвид – повечето от станциите “Лима” са били изградени от Еър Америка по ръководството на ЦРУ.
Ще се откъсна малко от темата за LS-36 за да обясня нещо важно от историческа гледна точка. За целта на нашата статия Катс изтъква, че CAT Inc. и Еър Америка са едно и също. Но има две компании с прякора “CAT”, което е малко объркващо. Първата от тях е CAT Inc., която е американска част от британската корпорация Airdale.
Втората е Civil Air Transport Co., или на кратко също така “CAT”. Това е китайска компания започнала от идеята на Чарли Чънолт за подпомагане на китайските националисти и Чан Кайшъ, които са се борили против Мао Дзедун и неговите комунисти. Сигурно си спомняте, че Чънолт е сформирал “Летящите тигри” през Втората световна война, които помагат на китайците в борбата им с Япония.
През 1950 година, CAT Inc. купува 40 процента от Civil Air Transport Co., като останалите 60 процента остават собственост на Република Китай. CAT Inc. винаги е била собственост на правителството на САЩ. ЦРУ е искало правителството да купи Civil Air Transport Co., но Вашингтон е отхвълил идеята. В резултат на това ЦРУ е развило план как да купи компанията индиректно и Съвета по национална сигурност е одобрил този план и CAT Inc. купува част от Civil Air Transport Co.. Всички летци са прехвърлени към CAT Inc., а в замяна тя създава изцяло китайска (тайванска) компания, която е собственик на всички смолети и звена за поддръжка. Тя е наречена Asiatic Aeronautical Co., Ltd, като през 1959 година името й се сменя на Air Asia Ltd. В началото изцяло ЦРУ контролира компанията.
Преплитанията между правителството и бизнеса от тук нататък стават твърде сложни за да са предмет на тази статия, но основното е, че CAT Inc. и Еър Америка са едно и също нещо. Civil Air Transport Co. е частично собственост на CAT Inc., с по-голямата част от дяловете собственост на Република Китай. Така че когато говорим за CAT Inc., всъщност става дума за Еър Америка и обратно. Всъщност на 26 март 1959 година името на CAT Inc. официално е променено на Еър Америка.
Вероятно се чудите какво значение има това. Ами, важно е да има историческа точност. Но за летците от Еър Америка и семействата им, има нещо по-важно. И то е, че останалите живи служители на Еър Америка или техните наследници следва да получават федерални бонуси при пенсиониране, тъй като Еър Америка, като корпорация собственост на правителството на САЩ е била упълномощена от Президента и оперирана през холдиногови компании на ЦРУ за да поддържа правителствени операции по време на Студената война в Далечния изток.
CAT Inc. получава постоянно присъствие в Лаос през 1957 година и както беше споменато CAT Inc. се преименува на Еър Америка през 1959 година. Еър Америка оперира от там до 1974 година. Самата компания е разтурена през 1977 година.
Но да се върнем към станциите “Лима”.
Американските ВВС и в по-малка степен други служби на Лаос и Тайланд използват станциите “Лима”, почти винаги скрито. Всички въздушни операции над Лаос бяха под крилото и контрола на Американското посолство в Лаос и обикновено на самия посланик. Ще разгледаме това по-късно, но също така има и военно присъствие, както и търкане между военните и ЦРУ.
Не може да се обсъждат станциите “Лима” без да се обсъжда ЦРУ, и естествено Американската агенция за международно развитие, която обикновено прикрива ЦРУ. Всъщност има страшно много неща, които следва да се вземат предвид про обсъждането на станциите “Лима” и аз ще се опитам да покрия поне най – важните от тях. Всичко това звучи объркващо, но от друга страна е изключително интригуващо и примамливо.
Основната логистична база на ЦРУ за операции в Лаос беше авиобаза Удрон, Тайланд, не далеч от Виентян. Беше голяма база. Бих казал, че американските ВВС имаха най – голям контингент там, но присъстваха тайландските ВВС и армия, лаоските ВВС, както и естествено ЦРУ. Много различни самолети, изпълняващи много различни мисии използваха тази база. Докато бях на служба в Након Фаном, посещавах Удрон много пъти. Но вероятно съм бил толкова запленен от летящите насам – натам Ф-4 Фантом, че така и не бях забелязал сложните операции, които се извършваха там.
Тайланд и САШ имаха джентълменско споразумение позволяващо на американските ВВС да използват тайландски бази, в началото тайно, но с времето станало невъзможно да се скрие. Удрон беше фронтова база за американските ВВС в периода 1964 – 1976 година. Там беше разположено 432-ро тактическо разузнавателно авиокрило. То беше необикновено авиокрило, имащо две авиоескадрили – 20-та тактическа разузнавателна ескадрила и 11-та тактическа разузнавателна ескадрила, която в началото беше въоръжена със самолети РФ-101С Вуду, а после с РФ-4С Фантом. В него влизаха и две ударни ескадрили – 13-та такткическа изтребителна ескадрила и 555-та тактическа изтребителна ескадрила, позната повече като the “Triple Nickel”. Авиокрилото също включваше 7-ма ескадрила за въздушно командване и контрол, 7-ми въздушно команден център, както и 4-та ескадрила за специални операции, въоръжена с АС-47Д Спуки, АС-119Г Шадоу, и транспортни С-47.
Пилотите на ЦРУ и на ВВС в цивилно облекло летяха общо взето на всичко, което можете да си представите от и до таза база, често без никаква маркировка на машините или с лаоска такава. Повечето от станциите “Лима” можеха да бъдат използвани само от вертолети или от самолети с къс пробег и разбег. В някой можеше летците са си опитат късмета с нещо като С-7 Карибу или С-123 Провайдър, надявайки се, че няма да им свърши пистата при излитане и кацане, или че ще се изкачат достатъчно бързо над заобикалящите я хълмове.
Летците от тайландските ВВС и лаоските ВВС също летяха от Удрон. Самолетите им се поддържаха там. Допълнително пилотите от американските ВВС и Еър Америка летяха на самолети обозначени като лаоски пак от там. Всичко това обаче беше обгърнато от тайна.
Тук ще направя кратка пауза. Проект “Светулка” беше започнат през юни 1964 година. Самолети Т-28, управлявани от летци на Еър Америка бяха започнали да изпълняват разузнавателни мисии в Лаос. Те бяха известни като “А-отобрът”. Посолството беше много разтревожено от възможността американци да бъдат пленени от врага по време на тези мисии, поради което тайландските ВВС бяха включени. Тяхната 223-та ескадрила беше изпратена да подкрепи “А-отборът”. Именно тази операция беше наречена “Проект “Светулка”. И те бяха “Б-отборът”. Обикновено използваха позивната “Светулка”. По-късно, когато американските ВВС започнаха да използват А-1 Скайрейдър за мисии в Лаос или когато летци от американските ВВС летяха с лаоски самолети Т-28, те също използваха позивната “Светулка”.
Използването на тайландски летци по програмата беше тайно, така че те бяха разположени в Удрон и летяха от там. Бяха им дадени лаоски имена и идентификационни карти на лаоските ВВС. Лаоски летци, които се обучаваха по програмата “Водна помпа” също помагаха в мисиите на “Светулките” и летяха от Виентян. Освен това ЦРУ имаше огромен анализаторски център в Удрон. Историите свързани с всичко това са много и не могат да бъдат разказани тук.
В Лаос всъщност имаше няколко войни:
- Изглежда постоянната гражданска война, толкова сложна за разбиране, колкото изглежда;
- Постоянна война с Патет Лао и комунистите от Северен Виетнам, които искаха да победят лаоската армия;
- Боевете свързани с “Пътя Хо Ши Мин”, който минаваше през проходите от Северен Виетнам към Лаос и по който непрестанно вървяха потоци хора и товари. Този път и изградените по него складове се простираха през целия североизточен Лаос чак до Камбоджа.;
- И естествено войната която водеха американските ВВС и ВМС против Северен Виетнам и в която ВВС летяха от Тайланд и Лаос, а ВМС от самолетоносачи разположени в залива Тонкин.
Когато се споменава Патет Лао и Северновиетнамската армия трябва да е ясно, че огромната част от техните материални ресурси идваха от СССР и по-малка част от Китай. Когато става дума за Армията на Лаос и боевете около пътя Хо Ши Мин, по-голямата част от поддръжката идваше от САЩ и по-малко от Тайланд. Освен това между САЩ и СССР в разгара си беше Студената война – толкова многопластова, тайна и интригуваща, че буквално можеше да Ви се изправят косите.
От гледна точка на САЩ запазването на тогавашната власт в Лаос и предотвратяването на движените по пътя Хо Ши Мин беше основен приоритет. От гледна точка на ресурсите, този приоритет обаче имаше конкурент, поне що се отнася до американските ВВС, чиято основа война беше на север. Имаше обаче много хора във Вашингтон, които се опасяваха от комунистически преврати не само в Лаос, но и в Камбоджа. За да бъде това предотвратено работеха непрестанно Държавният департамент, американското посолство в Лаос, самият посланик, ЦРУ, USAID, тайландските въоръжени сили, американските специални части, американските ВВС, лаоските въоръжени сили и някои от бойците на силите Хмонг, които просто искрено мразеха комунистите.
Не се обърквайте тук, просто запомнете, че реално имаше две конкуриращи се войни, всяка от която изискваше американски ресурси, всяка от които преследваща различна крайна цел и всяка от които беше командвана и провеждана различно.
Също така трябва да се има предвид и командната система в Лаос. Тя беше трудна за обяснение, тъй като беше изключително преплетена. В моите представи, доминиращата сила (да се разбира като командващия) беше Командването по военното сътрудничество Виетнам (КВСВ), разположено в Сайгон. Но то отговаряше само за част от войната в Индокитай и част от войната във Виетнам. Контролираше всички наземни и въздушни операции в Южен Виетнам и по Route Package 1 в част от Северен Виетнам, малко над 20-тия паралел. КВСВ също отговаряше за всички операции край бреговете и вътрешните водни опреации по реките.
Важно е да се разбере, че пълномощията на КВСВ бяха ограничени – например те не можеха да се месят във въздушните операции над Северен Виетнам. Тях управляваше Командващия силите в Пасифика, чрез Pacific Air Force и Pacific Fleet, разположени отново в Хаваи и Strategic Air Command в Небраска. КВСВ нямаха правомощия отнасящи се до бомбардировките с Б-52, както и до действията на бойната крупа 77 от 7-ми флот, обикновено плаваща в залива Тонкин.
КВСВ нямаше и пълномощия отнасящи се до войната в Лаос – по-голямата част от нея се контролираше от американския посланик. Но с времето и с все повече задълбочаващата се намеса на американските въоръжени сили, командните линии започнаха да се объркват все повече и повече. Това ставаше защото нито Pacific Air Force и Pacific Fleet, нито Strategic Air Command искаха да предадат пряк контрол върху силите си на посолството и започнаха да приемат изискванията на посолството чрез подчинените си единици.
В американските ВВС ситуацията не изглеждаше по-просто. Географски, Индокитай попадаше в юрисдикцията на 13-ти ВВС във Филипините. Така че те бяха отговорни за всички бази. Обаче всички самолети, с изключение на Б-52 се управляваха от летци от 7-ми въздушен флот на ВВС, които бяха на подчинение на КВСВ. Така че американските ВВС бяха разположили щабове на 7-ми и 13-ти въздушни флотилии на ВВС в Удрон, които да координират полетите над Лаос и Северен Виетнам.
Ще оставя въпроса до тук, тъй като по-нататъшното му разглеждане ще отнеме дни.
Не искам обаче да омаловажавам ролята на посланика и подчинените му в Лаос. Посолството и в частност ЦРУ, очакваха американските ВВС да удрят цели в северен Лаос по искане на дипломатите. ВВС даваха най-доброто от себе си, но помнете, че цел номер едно на посолството беше запазването на управлението в Лаос, а на ВВС – пътят Хо Ши Мин и Северен Виетнам. Основен проблем беше каква точно поддръжка да бъде дадена на отрядите Хмонг. Бяха необходими няколко години, докато страните накрая успяха да координират действията си както подобава.
Посланикът също така контролираше повечето от полетите на Еър Америка и ударните мисии, изпълнявани от тайландци, лаосци, летци от самата Еър Америка и “вълците в овча кожа” – представящите се за цивилни летци на американските ВВС. Само си представете явната и тихата дипломация, която трябваше да бъде водена между всички тези страни и то на различни нива, не само в рамките на военния театър, а и извън него.
През март 1953 година (преди Женевската конференция от 1954 година) Виетмин и Народната армия на Виетнам нападнаха Лаос с около 40000 войници, като бързо се обединиха с около 2000 партизани от Патет Лао. Против тях имаше 10000 лаоски войници и около 3000 френски. Комунистите атакуваха в провинциите Понгсал и Хуапха. Много хора наричат провинцията Хуапхан, Сам Неа. Това обаче не е правилно – Сам Неа е столицата на провинцията и основна цел на нападението. В крайна сметка там ще се разположи щабквартирата на Патет Лао. Като историческа бележка, тази провинция се присъединява към Лаос едва след френската колонизация на Индокитай, като преди това тя е била васална на Виетнам държава.
Скоро Патет Лао имаха своя база в Сам Неа. Построиха укрепени позиции в селските райони около града, което им позволяваше да поддържат добри комуникации с Виетмин. В крайна сметка провинцията стана комунистическа. Имаше опити да се завземе и Луанг Прабанг но те не успяха. Идеята на Патет ЛАо беше да направят този регион, фактически нова държава Лаос, поради което обединиха сили със Северновиетнамската армия и партизаните в Камбоджа.
След като през декември 1953 година бяха изтласкани от региона, Северновиетнамската армия започна нова офанзива, която почти достигна Луанг Прабанг. Когато виетнамците най-после победиха французите при Диен Биен Фу пред 1954 година, армията им доби смелост и започна активно да помага на Патет Лао с цел да “освободят” северен Лаос. Северновиетнамската армия им помогна да развият действията си чак то платото Боловенс в южен Лаос, особено след като пътят Хо Ши Мин се разшири и в Камбоджа. Тази стратегия позволяваше на Северен Виетнам да мести войски и товари от територията на Северен Виетнам през Лаос и Камбоджа до Южен Виетнам и да ги вкарва там през многото не наблюдавани дупки във фланга на силите командвани от КВСВ.
През 1954 година се състоя Женевска конференция. Тя основно беше концентрирана върху Кореа, но сложи край на френската доминация в Индокитай. Съглашението раздели Виетнам на две зони – северна, под контрола на Виетмин и южна, под контрола на държавата Виетнам. През юли 1956 година трябваше да се състоят избори, с които да се създаде обединен Виетнам. Нито САЩ, нито (Южен) Виетнам подписаха тези съглашения обаче. Америка нямаше желания да види един обединен Виетнам, тъй като във Вашингтон знаеха, че комунистите и Хо Ши Мин биха спечелили изборите.
До колкото мога да кажа, в една част от съглашенията фигурираше и споразумение за: “Спирането на военните действия във Виетнам, Лаос и Камбоджа.”. Част от него е много важна за нашата история:
“В очакване на политическо уреждане на конфликта, въоръжени части на Патет Лао имат право да се движат в и от провинциите Фонг Сали и Сам Неа, по определен коридор, паралелен на границата между Лаос и Северан Виетнам.”.
Ще Ви кажа защо това е важно. Фонг Сали е в най – северната провинция на Лаос, а “Сам Неа” е южно от нея. И двете провинции са на границата на Северен Виетнам, а между тях е провинцията Луанг Прабанг, чието име идва от името на главния й град и се явява всъщност историческата столица на Лаос. Съответно правителството на Лаос и САЩ искаха да го защитят. Точно там, близо до град Сам Неа се намира и LS-36, като в непосредствена близост до нея е и щабквартирата на Патет Лао.

[Bruchpilot]

Тези отстъпки според мен са направени, тъй като тези две провинции, де факто се контролираха от Патет Лао след инвазията на Виетмин от 1953 година.
Годината 1955 беше доста важна за Лаос. Спомняте си, че Виетмин бяха нападнали Фонг Сали и Хуапхан, както и че се бяха опитали безуспешно да превземат Луанг Прабанг. През 1955 година те започнаха нападение върху провинция Ксиен Хуанг, от съседната й Хуапхан. И това точно по време на преговорите между правителството на Лаос и Патет Лао за постигане на примирие. В резултат армията на Лаос беше изпратена в Сам Неа и Фонг Сали.
Френските сили трябваше да се изтеглят от полуострова след съглашенията от 1954 година, но под специално изключение, военни съветници продължаваха да подпомагат лаоските въоръжени сили. Но французите не се справиха с тази работа и напуснаха. Тайланд помогна с вертолети Н-19 и пилоти, както и с обучение на офицери.
След оттеглянето на Франция, САШ незабавно се намеси започна операции с щаб във Виентян, на 1 януари 1955 година. Целта им беше да подпомогнат Лаос. През 1955 година Държавния департамент по отбраната създаде специална служба - Служба за оценка на програмите, (СОП) която вместо французите започна да подготвя лаоската армия за борбата им против комунистите от Патет Лао. Целта беше размерът на армията да се увеличи на 25000 души. СОП се състоеше основно от цивилни, но с военно минало и беше водена от о.з. бригаден генерал Ротуел Х. Браун, който се беше бил в Бурма, Индия и Китай по време на Втората световна война. Браун беше командвал в боевете против Япония част от китайски леки танкове – 1-ва временна танкова група в Бурма и беше работил с ген. Стийлуел, като дори беше получил Сребърна звезда.
Той пристигна в Лаос през 1957 година. На хартия, СОП беше част от Държавния департамент. Но от военна гледна точка работеше много тясно с Командващия силите в Пасифика, адмирал Феликс Стъмп. СОП доставяше и военни материали на лаоската армия, като за тази дейност се изразходваше почти 80% от бюджета на службата.
През 1957 година САЩ вече финансираше на 100% Армията на Лаос. Сега Америка беше начело на защитата на Лаос.
Но през 1962 година САЩ, СССР, Северен Виетнам и други подписаха мирен договор, съгласно който Лаос беше обявена за неутрална държава. Договорът също така предвиждаше изтегляне на всички чуждестранни сили. САЩ изтегли съветниците си, но армията на Северен Виетнам остана. Това споразумение обаче беше причината САЩ да развият изключително неразбираема и объркана система от връзки и правила за водене на бойни действия в Лаос.
Нито една от страните подписали споразумението нямаше намерение да се придържа към него. Северен Виетнам дори го нарушаваше съвсем открито. СССР открито снабдяваше армията на севера с всичко необходимо. САЩ правеха всичко възможно за да подкрепят Лаос, но с толкова много политически ограничения, че беше трудно да се измисли как всъщност да се помогне. Всеки път, когато се родеше идея, командната верига веднага започваше изненадано да върти палци и да мисли едиствено, как това би нарушило споразумението от 1962 година и съответно би ядосало Съветите.
Четейки много от документите по тези въпроси, които сами по себе си са достатъчни за отделна статия, видях много начини да се извършва поддръжка без открито да се бламира правителството на СССР и в частност Никита Хрушчов. За да стане ситуацията още по-сложна за САЩ, в периода 1955-1963 година вътрешната политика на Лаос стана толкова сложна и постоянно движеща се, че е трудно да се нареди пъзела. Но ще направя кратко историческо отклонение.
През август 1960 година, капитан Конг Ли извърши успешен преврат и върна неутралната фракция на Сувана Поума на власт. В южната част обаче, генерал Поуми Носаван беше опозиция на управлението на Конг Ли, при това с подкрепата на ЦРУ. Няма да се задълбочавам в тази политическа въртележка възникнала в Лаос в онези дни, но за да покажа интригата ще спомена, че Конг Ли и неговите парашутисти бяха тренирани в САЩ и получаваха оборудване от там. Но при завръщането си в Лаос, Ли беше толкова отвратен от политическата ситуация, че беше поискал от СССР да предостави самолети и пилоти за нападението над Виентян. Така че естествено САЩ искаха той да слезе от валст. Но така ставаха нещата в Лаос. По-късно той отново щеше да застане на страната на Америка.
През януари 1961 година, Ли със своите сили, Северновиетнамската армия и Патет Лао нападнаха Плейн де Ярс. Допълнително северно виетнамците продължиха да разширяват пътя Хо Ши Мин, от Северен Виетнам, през Лаос и Камбоджа до Южен Виетнам. Заедно тези сили окупираха основния пътен възел, контролиращ трафика между старата столица Луанг Прабанг и Виентян. Съветски самолети, чрез масирана операция, пускаха товари за силите на земята и по същество превърнаха равнината в огромна база.

Сега само напомням, че LS-36 беше съвсем близо в североизточна посока.
Американците, биещи се в Южен Виетнам трябваше да се примирят с това и не използваха нищо повече от специални сили отвъд границата с Лаос. Вместо това разчитаха на армията и ВВС на Лаос, армията на Тайланд, няколко групировки от Лаос и небезизвестните Хмонг да поемат тази част от боевете. САШ също така решиха, че ще е необходимо да им осигурят въздушна поддръжка, но тайно. Основният инструмент за това беше Еър Америка, използвайки едновременно граждански и военни самолети. Американските ВВС трябваше да се снишат за да държат базите си в Тайланд и операциите си в Лаос в сянка, но това беше почти невъзможно. Най – доброто, което можеха да направят от ВВС беше просто да си държат устите затворени. Американския флот също изпълняваше мисии в Лаос и те също бяха секретни.
Северновиетнамската армия беше създала невероятна логистична система от Северен Виетнам, през Лаос и Камбоджа до Южен Виетнам, известна като пътят Хо Ши Мин. САЩ извършваха открити и прикрити въздушни и наземни операции против движещите се по пътя войски и товари. Всичко това изискваше наличието на летища и бази, разпръснати из Лаос, станали известни като станции “Лима”. LS-36 в На Канг беше една от тях и основа за нашия разказ.
Както споменах по рано основен интерес за Северновиетнамската армия в Лаос представляваше пътят Хо Ши Мин. Общо взето всичко което те правеха в Лаос беше или за да пренасочат вниманието настрани от пътя или за да го предпазят. Извън това Северен Виетнам и Армията му гледаха на Лаос, като на страна втора ръка. Патет Лао, които бяха тренирани и снабдявани от Северновиетнамската армия виждаха себе си като борци за свобода опитващи се да свалят режимите в Кралската столица Луанг Прабанг и политическата столица – Виентян. Северновиетнамската армия никога не вярваше напълно на Патет Лао и правеше всичко възможно да ги държи настрани от жизнено важния път и ангажирани в боеве навътре в Лаос. Основната цел за САЩ в Индокитайската война беше запазването на Южен Виетнам от комунистите. Америка знаеше, че няма как да унищожи напълно армията на Северен Виетнам и Патет Лао в Лаос. Но искаше да ги ангажира колкото се може по-сериозно за да се наложи на северно виетнамците да отклонят сили и оборудване към Лаос, вместо да ги отправят към Южен Виетнам.
Искам да се върна и към Хмонг. Те бяха много важен компонент от приятелските сили в Лаос. Бяха жестоки бойци, които ценяха свободата си. Хмонг бяха основно хора, които предпочитаха да живеят в планините, отчасти тъй като там беше по-хладно, отчасти тъй като низините бяха гъсто населени, а и хълмовете бяха по-лесни за защита. Някои наричат Хмонг, с името Мео. В Китай гледаха на Хмонг, като на част от Мео. Но тъй като Хмонг мразеха да ги наричат Мео, няма да ги наричам Мео, а Хмонг.
В основната си част, те поддържаха французите (въпреки, че няколко пъти бяха въставали против данъците) и в резултат на това бяха считани за врагове от Патет Лао, Виетмин и Северновиетнамската армия. Имаше един известен командир от Хмонг, на име Ванг Пао. Той беше офицер от армията на Лаос и командваше 10-ти пехотен батальон. Той беше талантлив и амбициозен. В САЩ знаеха за него и му вярваха. През април 1957 година той премина специално обучение за рейнджъри в Манила.
Джеймс Лайр беше главният американски хончо в Проект Хмонг. Той беше ветеран от Втората световна война и специалист по партизански операции. Той пристигна в Тайланд през 1951 година като част от ЦРУ. Той беше работил за тях по време на Корейската война и беше стациониран в Тайланд, където обучаваше полицията. Беше помагал и на граничната полиция и бързо беше осъзнал проблема с поддържането на отдалечени постове, като опита му веднага се отрази в Лаос.
По онова време имаше опасения, че Китай може да нападне Лаос или Тайланд. И полицейските части трябваше да са подготвени да изпълняват партизански операции против китайците, ако последните решаха да нападнат. По това време вървеше Корейската война и Америка и Тайланд работеха заедно. През късната 1959 година Лайр се срещна в щаба в Лонг Тиенг с Ванг Пао, познат под псевдонима "ВП", за да разбере как може да се помогне в борбата на Хмонг с врага.
Лонг Тиенг (LS-20A) беше неофициалната щабквартира на войната в Лаос. В някои периоди беше най-натовареното летище в света, с почти 500 полета дневно, въпреки, че беше опасно летище и времето обикновено беше лошо.
Президента Кенеди беше натоварил Лайр през 1961 година да създаде Специално партизански сили Хмонг (СПСХ), които да работят съвместно с американците в Лаос. Лайр използва тайландската партизанска програма за да обучи Хмонг в специални операции. Тайландците харесваха Хмонг, отчасти защото те бяха способни бойци, но и защото знаеха как да действат в планините, което не беше широко разпространена способност. САЩ обещаха да доставят оръжие и продоволствие, а "ВП" да създаде армия от 10000 души. Лайр и ЦРУ създадоха концепция за операцията и в опит да избяга от присъствието на американски войници в Лаос, Вашингтон се съгласи. Доктор Джо Лийкър пише следното за СПСХ:
"СПСХ беше батальон, съставен от три роти и щаб, въоръжени с базуки, минохвъргачки, а по-късно и със 75 и 105 милиметрови гаубици. Тесе движеха от хълм на хълм, придвижвайки се с вертолети на Еър Америка. СПСХ бяха нещо като ударен отряд под командването на Ванг Пао и бяха използвани както при отбрана, така и при нападение.".
Скоро Президента Кенеди взе решение Еър Америка да застане начело на поддръжката за Хмонг. Четиринадесет вертолета UH-34 на морската пехота бяха предадени на Еър Америка, заедно с "доброволци" от морската пехота, армия а флота.
Силите на Хмонг нараснаха до 9000 през юли 1961 година, с още 4000 чакащи да се включат. И с растежа на Хмонг, растеше и Еър Америка. Задължен съм от лоялността на Хмонг да цитирам тези изречения, на Съюза на ветераните от СПСХ и техните семейства:
"СПСХ, които яха набирани, обучавани, хранени, обличани и въоръжени от ЦРУ, отговориха на позива на Америка. В северен Лаос СПСХ контролираше долината Ярс, който беше стратегически важен. В южен Лаос, те се биха против 80000 северновиетнамски войници, които иначе можеше да се бият в Южен Виетнам. Те следяха движението по пътя Хо Ши Мин, повреждаха много оръжие и провизии предназначени за северновиетнамските войски в Южен Виетнам и спасяваха свалени американски летци. Накратко СПСХ бяха критично важна част от военните действия, които водеше Америка в Индокитай.
Близо 60000 Хмонг служиха в СПСХ. Те понесоха огромни загуби по време на тяхната служба за САЩ. От приблизително 350000 до 500000 Хмонг, които живееха в Лаос преди ерата на Войната във Виетнам, 35000 мъже, жени и деца загинаха. Съотношението на жертви към участвали във военните действия беше три пъти по-голямо от това в американската армия. Когато комунистическо правителство дойде на власт в Лаос след края на войната, Хмонг бяха жестоко преследвани. Много бяха хвърлени в трудови лагери. Само няколко хиляди успяха да избягат в САЩ.".
Също следва да се отбележи, че в СПСХ служеха и други етнически групи освен Хмонг. Също ще добавя, че съм чел, че Еър Америка е доставяла китайски наемници в северен Лаос, което според мен е интересна случайност. Китайските Нунг са виетнамско малцинство в Китай. Както и Хмонг, те са отлични бойци, които служиха в много роли в Лаос.
Лайр започна трескава дейност. Той нареди построяването на верига от писти, които могат да бъдат използвани от самолетите с къс пробег и разбег на Еър Америка, наречени първо станции "Виктор" и после, станции "Лима". През април 1961 година Уилям Андресавич пристигна за да поеме управлението на вертолетите на Еър Америка и той разшири веригата от станции. Еър Америка започна не само да подпомага военните действия, но и да доставя храна на селяните от Хмонг.
През 1962 година САЩ и други подписаха формален документ - "Декларация за неутралността на Лаос", в Женева. САЩ изтегли своите близо 700 военни съветници и Еър Америка спря да доставя оръжие на Хмонг, като помощта беше редуцирана само до храна и хуманитарни доставки.
Тук искам да направя кратка пауза и да изложа малко подробности, които могат да Ви заинтересуват. Преди 1961 година, Еър Америка придвижваше съветниците от ЦРУ, Тайланд, и "белите звезди" - съветници от американските въоръжени сили, заедно с доставките на храна за бойците от Хмонг и техните семейства в Лаос. Използваха вертолети Н-19 и Н-34 по договор с Американската агенция за международна кооперация. "Белите звезди" бяха всъщност от американските специално части, действали в Лаос от 1959 година до 1962 година. Тяхната задача беше да осигуряват вътрешната сигурност по молба на лаоските въоръжени сили. Те действаха като "мобилни групи за обучение" и бяха под командването на подполковник Артър Симънс.
Първоначално 107 войника от 77-ма група да специални операции пристигнаха в Лаос, като цивилни. Към юли 1062 те вече щяха да са облекли униформа и щяха да са 433 на брой. Действаха от Луанг Прабанг (на север), Виентян (централно) и Паксе (на юг). Операция "Бяла звезда" беше прекратена когато неутралността на Лаос беше официално обявена през юли 1962 година, но други подобни операции продължиха.
Еър Америка получи четири Н-34 през декември 1960 година и още 16 през март 1961 година, всички от които с база Удрон в Тайланд. Генерал Андрю Бойл застана начело на американските операции в Лаос в януари 1961 година и ги командва до май 1962 година. По късно той стана ръководител на Групата за военно сътрудничество и помощ, в Лаос.
През май 1961 година, Бойл притиска американските ВВС да сключи договор с базираната в Тайван Еър Америка за да "отправя самолетите там където ги искам, когато ги поискам и без външно вмешателство". Този договор стана известен като "Дивата Река" и беше подписан през юли 1961 година.
Всъщност този договор не промени почти нищо в това което Еър Америка правеше и преди 1961 година, но със сигурност бяха получени много повече вертолети, които да изпълняват дейностите.
През периода 1961-1962 година лаоските въоръжени сили отнесоха бой от Патет Лао и Северновиетнамската армия. Последните контролираха голяма част от североизточен Лаос и почти целия южен Лаос. Части поради тази причина САЩ и правителството на Лаос подписаха споразуменията в Женева през 1062 година относно неутралитета на Лаос. Правителството по същество предаде две провинции на врага, но успя да сформира правителство. Искам да подчертая, че имаше много интересни истории в периода включващи ЦРУ, Еър Америка и "цивилните" от Американските ВВС. Бих искал да разкажа някои от тях но не мога. Но ще кажа, едно, тъй като то се отнася до LS-36. Идеята за мобилност определено се беше оформила. Работата на Еър Америка беше да мести войници от лаоската армия и СПСХ от хълм на хълм, от място на място, постоянно тревожейки врага и неговото снабдяване. Това беше изключително опасно, винаги имаше огън от земята, лошо време и лоши летища. Летене в такива условия, щеше да се превърне в илюстрация на войната в Лаос.
На 29 март 1961 година Обединения щаб на началник щабовете одобри идеята за многонационален контингент в Лаос, който да подпомогне летците от ЦРУ. През март и април 1961 осемнадесет пилоти от американските ВВС са уволнени, "навличат овча кожа" и са превозени до Тахли, където получават назначение в лаоските ВВС. Това стана известно като проект Мелничарско езеро с Майор Хари Адерхолд на чело.
Та, договорът за неутралност на Лаос беше подписан през 1962 година. Както можеше да се очаква почти 7000 северновиетнамски войници не се изтеглиха, въпреки, че американските военни го направиха. Те започнаха да нападат Армията на Лаос - също нищо изненадващо.
Северновиетнамската армия изпрати още войски през 1963 година, така че Кенеди разреши на ЦРУ да увеличи размера на армията Хмонг, с щаб в LS-20A - Лонг Тиенг. Конфликтът разшири и операциите на Еър Америка. Така че може да се каже, че споразумението от 1962 година отиде по дяволите. Официално Вашингтон остана чувствителен по въпроса, главно поради притеснения за реакцията на СССР.
Северновиетнамската армия и Патет Лао започнаха нова голяма атака през март 1964 година и завзеха доста територии. До 1964 година, Конг Лае се изживяваше като неутрален, но сега смени страните и се присъедини към официалното правителство на Лаос. Той веднага ги предупреди, че ситуацията е катастрофална и загубата е неминуема без поддръжка от въздуха. В резултат на това полетите на Еър Америка веднага зачестиха и имаше забележимо увеличение на американските разузнавателни полети. Еър Америка беше все по-дълбоко въвличана в местенето на сили из целия Лаос.

Така че с всичко това казано, виждате важността на мобилността и раждането на станциите "Лима", въпреки, че те ще служат за много различни цели.
Така че сега искам да обърна внимание на мисиите по търсене и спасяване. Тъй като Еър Америка изпълняваше опасни мисии над Лаос, въпросът кой ще изпълнява мисии по търсене и спасяване е повдигнат още през 1960 година. По това време самата Еър Америка няма такива възможности а ЦРУ още нямаше щаб в Виентян. Майор Хари Адерхолд ръководеше развитието на вероятната програма на Еър Америка, която беше използвана от ЦРУ за инфилтрация, ексфилтрация, търсене и спасяване и снабдяване в сложен терен в Лаос. През 1960 година, за да убеди летците от Еър Америка, че има кой да се погрижи за тях, Адерхолд създава контролен център във Виентян и снабдява екипажите с оборудване за оцеляване, в случай, че бъдат свалени.
Но в интерес на истината, всичко това се развива постепенно с времето. През 1961 година САЩ нямат никакви възможности да помагат на свалени летци в Югоизточна Азия. Без значение от ранга на летящите, шансовете за успешно спасяване са минимални. Майор Ръсел Окс, в своя документ от Щабния колеж на ВВС озаглавен “Еволюция на мисиите по търсене и спасяване в Югоизточна Азия в периода 1961-1968 година”, пише:
“Оцеляването е зависело много от наличието на приятелски сили, които да видят падането на самолета и да са достатъчно близо по въздух или земя. Оцеляването също така е зависело от техните възможности бързо да помогнат, тъй като избягването на опасностите от свалените летци е само временна мярка. Освен това ако голям брой въоръжени противникови сили са присъствали в района, са представлявали опасност за спасяващите и така вероятността за успешна мисия е падала още повече. Поради трудния терен и наличието на много разпръснати неприятелски сили, нито един свален летец не е можел да разчита просто да се измъкне от джунглата пеша.”.
Чарл Уайц, пилот в Еър Америка си спомня, че не били задължени да спасяват свалени екипажи, но после добавя:
“Чувахме ги по радиото. Не бяхме герои, беше нещо, което всеки от нас би направил за другия. Тези мисии по търсене и спасяване бяха страшни, тъй като лошите знаеха, че ако свалят някого за него сигурно ще дойде вертолет. Номерът беше да се вмъкнеш и измъкнеш преди те да са стигнали до мястото.”.
Това беше предимството на Еър Америка. Често те вече са на място, когато има нужда от тях и могат да свършат работата бързо.
По-късно Държавният департамент определя Еър Америка като основна сила за търсене и спасяване, задължавайки я да върши тази дейност, през 1964 година. Президентът Кенеди също така вече беше инструктирал морската пехота да предостави вертолети Н-43 Хъски, през 1961 година. Американските въоръжени сили имаха забрана да летят над Лаос, дори и при операции за търсене и спасяване през тези години.
Преди 1964 година Службата по търсене и спасяване към ВВС не можеше да върши работата си ефективно, дори никак. Командването й смяташе, че екипажите не бяха тренирани за такава мисия и машините с които бяха въоръжени не бяха подходящи за ефективно спасяване в планините и джунглите.
Към това се добавя и факта, че САШ не искаха особено да изпращат голям контингент за търсене и спасяване, тъй като това би хвърлило светлина върху операциите в Индокитай. Така че тази работа се изпълняваше от приятелски сили в Лаос, армията на Южен Виетнам и пилотите на ЦРУ летящи в Еър Америка. Всичко това е пример, как от една страна САЩ по същество не спазваше съглашението на неутралитет, от друга страна се мъчеше да спазва някои от клаузите му, в ущърб на собствените си интереси. А врагът просто открито не спазваше никакви договорености.
Независимо от това през декември 1961 година малък контингент от американските ВВС пристигна в Сайгон за да създаде Център за въздушно спасяване в Пасифика. Те създадоха и координационен център пак в Сайгон. Но в Тайланд, Лаос и Камбоджа изникнаха проблеми. Имаше съмнения относно законността на разполагане на персонал и самолети в тези страни. Но Вашингтон разви начини за заобикалянето им. Струва си да се изучи в дълбочина защо Вашингтон не желаеше да разположи големи сили за търсене и спасяване в Индокитай, въпреки призивите за това от страна на ВВС. Но не мога да направя това в рамките на тази статия.
Н-43 Хъски летяха на мисии по търсене и спасяване в Лаос през онези дни. Но първата специализирана част пристигна в Индокитай през 1964 година и беше разположена в Тайланд, от където покриваше Южен Виетнам и Лаос. Тя беше въоръжена с модифицирани вертолети Н-43Ф, които по-добре се справяха в джунглата.
Годината 1964 е и повратна точка за въздушните операции над Северен Виетнам и Лаос. Генералния щаб разреши изпращането на не големи контингенти в Лаос и Тайланд, както и използването на въздушни сили над Лаос. Използвам израза “не големи” по-скоро привидно, тъй като броят на мисиите бързо започна да се покачва. Съответно мисиите по търсене и спасяване също започнаха да придобиват тежест.
През 1964 година американските ВВС и Флот започнаха изпълнението на разузнавателни мисии с невъоръжени самолети, наречени “Yankee Team”. Машините излитаха от Удрон, Южен Виетнам и залива Тонкин, за да събират разузнавателни данни, които се предаваха на приятелските сили в Лаос, да оценяват ефективността на бомбардировките извършвани от ВВС на Лаос, да установят степента на инфилтрация от комунистическите сили и Виетконг, да окуражават съюзниците и да демонстрират американската решителност да се бори с комунизма в Югоизточна Азия. Това естествено породи нуждата от наличие на средства за търсене и спасяване с обсег чак до северен Лаос и западен Северен Виетнам.
Нашият посланик в Лаос, г-н Унгър поиска правомощия да използва летци от Еър Америка със самолети Т-28 за операции по търсене и спасяване. През август 1964 година Държавният департамент одобри искането. Подобни мисии щяха да се изпълняват до края на '60-те.
Но дори преди 1964 година вертолети Н-34Д на Еър Америка летяха на мисии по търсене и спасяване, като в първата от тях е спасен тайландския пилот Боонрат Коминтра, свален докато е изпълнявал задача с Т-6, през март 1961 година.
Самолет на американския флот РФ-8А, пилотиран от лейтенант Чарлз Клусман беше свален близо до Боловенс на 6-ти юни 1964 година. Еър Америка започна операция по търсене и спасяване. Летците й не бяха готови за подобна мисия, но я изпълниха въпреки това.

[Bruchpilot]

До колкото е известно на мен, тази задача по спасяване на Клусман през 1964 година е първия случай на опит за спасяване на американски летец, въпреки, че винаги е трудно да се цитира "първи случай".
Веднага са проличали една камара проблеми. Вражеският огън принуждава вертолета да изостави Клусман. Друг е улучен и се приземява принудително. Двама летци от Еър Америка получават тежки рани. Врагът беше поставил капан около мястото на което Клусман се е намирал. Той самият е пленен от Патет Лао, но успява да избяга, заедно с още няколко лаоски затворници през август 1964 година и да достигне до лагер на правителствени сили, след два дни прекарани в джунглата.
И докато този опит за спасяване се беше провалил, Еър Америка бързо се превърна във водеща сила при подобни операции в Лаос, като в крайна сметка спасява повече летци от военните. Доста време Еър Америка беше гръбнака на мисиите по търсене и спасяване в Лаос. Част от причините за това бяха, че те бяха разположени близо, често по време на самото сваляне бяха буквално редом с машината, нямаха никакви ограничения относно откриването на огън, познаваха добре района, знаеха къде може да се крие врага, знаеха къде можеха да се скрият след прибирането на сваления екипаж и без да искам да покажа неуважение към военните специалисти по търсене и спасяване - летците от Еър Америка бяха просто силни и сурови мъже. Някои източници казват, че операциите на Еър Америка са били прекратени през 1966 година, когато американските ВВС най-после успяват да се организират. Но Алън Крейтс, бивш пилот от Еър Америка си спомня, че е летял над Северен Виетнам, след което е бил преместен в Лаос, през 1969 година и е летял на пет мисии по търсене и спасяване:
"Когато изникнеше такава ситуация от ВВС се свързваха с Еър Америка, а от своя страна ръководството й - със сили в района. Вертолетът се свързваше с въздушния команден център (обикновено С-130), който обикновено беше с псевдоним "Щурец" и те координираха вертолета с прикриващите изтребители и предния въздушен насочвач, ако имаше такъв.

Въпреки, че ВВС поеха официално тези задачи след 1966 година, Еър Америка все още беше задължена и търсена за помощ, когато това беше необходимо. Едно от най-големите спасявания в Лаос беше през март 1972 година, включваше полети на самолети "Спектър" и летци от Еър Америка, които прибраха двама оцелели, действайки съвместно с вертолетите на ВВС. Така че Еър Америка участва в много операции по търсене и спасяване и след 1966 година.".
Само за момент ще се спра на рестрикциите, с които частите за търсене и спасяване на американските ВВС се сблъскваха. За разлика от Еър Америка, вертолетите Н-3 "Джоли Грийн", трябваше да получат разрешение от Вашингтон за летят над Лаос, тъй като по принцип те въобще не трябваше да са там и да изпълняват такива задачи там. Това е още един пример за това как "костюмарите" привидно се придържаха към принципите изложени на къс хартия, които по същество въобще не мислеха да следват. Често дори преди вертолетите на ВВС да получат разрешение Еър Америка вече беше прибрала свалените летци. Пилотът Чарли Уайц си спомня:
"Обичахме да им се подиграваме (на ВВС) малко. Бяхме добри в това, което вършехме и не ме е срам да го кажа. Всички бяхме бивши военни пилоти. Но нямахме никакви ограничения тук. Даваха ни самолет и ни казваха: "Това е вашата работа, вървете и я свършете!".
През януари 1964 година, оборудвани като командни пунктове амфибии HU-16 Албатрос пристигнаха в авиобаза Корат в Тайланд и започнаха постепенно да заменят С-130 до 1966 година. Междувременно множество спорове, интриги и дебати възникваха относно правилата им за действие при операции по търсене спасяване в Лаос. Еър Америка също разпалваше дебата със своите командни С-123 Виктор. Трябва да обърнете внимание на това, тъй като е важно и интересно.
Ако си спомняте, все още сме в ранните години на войната в Индокитай. Нищо не беше още подготвено за операциите и именно за това имаше много спорове. Например генерал Джон МакКонъл, началник щаба на американските ВВС не искаше да дава вертолети на Еър Америка. Посланик Съливан от Виентян се противопоставяше на виждания на МакКонъл, тъй като считаше Еър Америка за единствената вярна опция, поради огромните рестрикции с които се бореха ВВС при операции над Лаос. Но Съливан не искаше летци от Еър Америка да летят над Северен Виетнам при мисии по търсене и спасяване, което означаваше, че тези задачи трябваше да се поемат от флота, опериращ от залива Тонкин или от ВВС, от летища в Южен Виетнам.
Горе-долу по това време Съливан предложи разполагането на Н-3 вертолети на ВВС в станциите "Лима", които бяха близо до границата със Северен Виентам. Генерал Муур, командирът на 2-ра Въздушна дивизия веднага намрази идеята. Генерал Харис, командирът на Pacific Air Forces се намеси. Той беше готов да предостави цялата тази работа на Еър Америка. В крайна сметка адмирал Шарп също подкрепи неговата позиция.
Но докато времето летеше и операциите над Лаос и Северен Виетнам се увеличаваха от ден на ден, идеята да се разположат вертолети на ВВС в станциите "Лима" надделя. . LS-36 със своето разположение далеко на североизток и близо до Северен Виетнам, ще играе голяма роля в мисиите за търсене и спасяване. Но за това по-късно.
През 1965 година американските ВВС започнаха да разполагат вертолети Н-3 "Джоли Грийн Джайънт". Преобучаването от СН-43 отне известно време, поради което ВВС изпратиха първоначално два СН-43 в LS-36, поради близостта й със Северен Виетнам. Те излитаха от Тайланд, прекарваха светлите часове там и се прибираха за през нощта. Бяха близо до Северен Виетнам и можеха да достигнат бързо до свален там екипаж. Те също бяха и на добра позиция да стигнат до летци, които са били улучени над Северен Виетнам но са успели да стигнат до Лаос или които директно са били свалени над страната.
Следва да се отбележи, че вертолетите "Джоли Грийн" нямаха възможности за презареждане във въздуха. Често им се налагаше да чакат близо до границата със Северен Виетнам на 10000 фута и да чакат сигнал за да влязат там и да измъкнат някого. В резултат на това LS-36 стана важна точка на която можеха да презаредят, тъй като често имаха проблеми с недостига на гориво. Това беше особено важно за вертолетите стартиращи от Тайланд или Южен Виетнам, които трябваше да изминат повече път.
Бартли Нугъл, по това време сержант в американските ВВС ми разказа малко за своята първа мисия като борден инженер на вертолет от 38-ма ескадрила за въздушно търсене и спасяване, базирана в Удрон. Всичко е започнало сутринта на 6 ноември 1965 година. Екипажът със своя вертолет СН-3С, който не е бил специално оборудване, е бил разположен в LS-36, когато са получили сигнал "Мейдей" за пилот на Ф-105 свален на тридесет и пет мили северозападно от Ханой. Екипажът веднага се е събрал във вертолета и е започнал да чака съобщение от двата А-1, които са разузнавали района на свалянето. Щом са получили съобщение, незабавно са вдигнали машината си във въздуха.
Според Нугъл нито един американски вертолет преди това не е бил навлизал в този район. В началото са излетели две машини, но едната е получила проблем в двигателя и се е наложило да се оттегли. Нугъл си спомня:
"По принцип това означаваше край на мисията. Бяхме инструктирани да не продължаваме задачата ако нямаме достатъчно вертолети, които да се прикриват взаимно. Нормалната процедура изискваше друг вертолет да бъде изпратен от Виетнам или Тайланд, но ние знаехме, че тогава помощта за пилота може да се забави с часове.".
Водения на пилота на Ф-105 е съобщил, че вижда сваления си водач на земята, но командния С-130 се свързал със спасителния център във Виетнам, който заповядал вертолета да прекрати операцията и да се върне обратно в LS-36. Но в този момент двата А-1Е се срещнали с вертолета за да го ескортират на височина от 10000 фута, над най-гъстия огън от земята.
Обаче нещата не се развили добре и единият А-1Е също бил поразен. Пилотът катапултирал и сега на земята имало двама летци. Облаците били на височина под 10000 фута и останалият А-1Е и CH-3 пикирали през облаците до към 7000 фута, където ги пресрещнал ураганен огън. Никой от тях не очаквал такъв огън, толкова високо, но проблема се появил от това, че врагът бил разположен на хълмове с височина 4000 фута, оставайки всъщност разстояние от само 3000 фута.
Кораб на флота отговарял за точните навигационни данни, но се появила неточност и спасителите се оказали твърде на север и само на 35 мили от Ханой. После вертолетът на Нугъл започнал да получава попадения от трасиращи и запалителни снаряди, които поразили двигателя и предизвикали пожар. После пилотът съобщил, че са загубили лопата от ротора и заповядал на екипажа да скочи. Това е било опасно за екипажа, тъй като те били в цивилни дрехи и без идентификация. Допълнителния 450 галонов резервоар експлодирал, оставайки ги без избор. Екипажът напуснал машината, а тя се разбила. Сега вече имало шестима за спасяване дълбоко в Северен Виетнам.
Вече на земята Нугъл забелязал още самолети на ВВС и Флота, които се опитвали да помогнат, но те също попаднали под силен огън и още един А-1Е бил свален. Малко по-късно Нугъл успял да се свърже с няколко флотски самолета връщащи се към залива Тонкин. В резултат на това пристигнали флотски вертолети Сий Кинг, с които Нугъл също успял да се свърже и които докладвали, че всеки момент ще получат подкрепление от изтребители.
Още А-1Е пристигнали и започнали да атакуват вражеските сили, които почти били обградили Нугъл. След като успял да уточни позицията си с помощта на запалка, един от вертолетите се спуснал и прибрал Нугъл. Този Сий Кинг обаче имал проблеми с горивото е екипажът вече бил изхвърлил всичко ненужно за да олекоти товара на машината. Успели да се приближат до един разрушител, който обаче нямал свободна вертолетна площадка, но успели да прекарат шлаух, с който да до заредят вертолета с достатъчно гориво за да стигне до самолетоносача. Нугъл споменава, че след приземяването хората от флота го гледали доста странно тъй като бил мръсен и облечен в цивилни дрехи. Той бил единствения успешно спасен.
След дебрифинг в Сайгон Нугъл бил освободен, но през цялото време бил ескортиран от военен полицай за да не разкаже на никого подробности за мисията. След завръщането си в Удрон, той научил, че останалата част от екипажа му - пилотът Уорън Лили, копилотът Джери Сингелтън и парамедика Артър Кормър са били пленени. Те прекарват следващите седем години в Ханойския Хилтън.
Сержант Бил Джейнс, също борден инженер, си спомня, че докато е бил в Удрон (той пристига в декември 1966 година), често е летял до LS-36. Екипажът оставал там за около седмица, понякога и за по вече ако се налага. Той споменава, че в заповедите му за тези пътувания било записано "Въздушно посолство Лаос":
"Нашето малко късче от рая в LS-36 беше шперплатова колиба с врата, без прозорци и с площадка на която можехме да презаредим и да стоим на дежурство. Колибата имаше и радио, което следяхме от зазоряване до здрач. Базата беше охранявана от бойци Хмонг, които приличаха буквално на ученици, но бяха много твърди и продължавам да храня голям респект към тях. В края на деня обикновено летяхме до Alternate 20 (Лонг Тиенг), където прекарвахме нощта, а на следващата сутрин всичко се повтаряше. Техниците по поддръжката бяха доброволци и оставаха на север (както ние го наричахме) за около три седмици, като отстраняваха проблемите които се появяваха. Когато достигахме станцията, преминавахме бързо над нея на малка височина, за да се убедим, че над нея се развява правилния флаг, преди да заходим за кацане. Нямах представа дали Патет Лао или северно виетнамците знаеха какъв би трябвало да бъде флага, но така и не ни хванаха, така че предполагам, сме били късметлии. По нашето дневно разписание, след като се приземяхме, презареждахме вертолета и го оставяхме в конфигурация за бърз старт, в случай, че имаше тревога.
Понякога получавахме сигнали "Мейдей" и тогава всички се втурвахме да подготвяме вертолетите. Пилотите получаваха информация какви са координатите на свалените екипажи. След като стартирахме двигателите, рулирахме до най-високата част от пистата и заемахме позиция на нея, тъй като поради пълния товар трябваше да използваме излитане със засилка. После се спускахме по хълма и тежко отлепяхме когато бяхме почти три четвърти надолу по пистата, винаги надявайки се, че ще успеем да прелетим над хълма пред нас. Един път се наложи да изхвърля аварийно допълнителните резервоари за да успеем.".
В кръга на майтапа, Кирън Хол си спомня, че когато екипажи от Удрон са дежурили на LS-36, останалите са ги наричали "обедна група 36". Той също си спомня, че тъй като екипажите там ядат основно походни рациони и често са пълнели празните консервени кутии с керосин за да ги използват като печки, на които са топлели следващите рациони.
Често витлови самолети А-1 прикриваха вертолетите "Джоли Грийн", по време на техните мисии. Скайрейдърите пристигнаха в авиобаза Биен Хоа през май 1964 година и веднага доказаха, че са най-подходящия самолет за условията. Първоначално ескортирането на вертолетите не беше основна задача за А-1. Изискванията казваха, че един вертолет трябва да се ескортира от четири Скайрейдъра, но това рядко ставаше. Най-накрая, през август 1965 година, 602-ра ескадрила въоръжена с А-1 се премести от Биен Хоа в Удрон и за пръв път тогава по осем А-1 бяха разпределяни всеки ден за такива мисии. Тяхната позивна обикновено беше "Санди" и тя остана непроменена и до днес. Всъщност това беше името на кучето на офицера по операциите на 602-ра ескадрила.
Междувременно вече беше 1965 година и военните действия в Лаос вървяха с пълна сила. Д-р Лийкър пише:
"В общи линии 1965 година маркира началото на големите военни операции в Лаос. Когато през 1965 година броя на северновиетнамските войници действащи в Лаос беше увеличен до 40000 души, те не само се опитваха да отбраняват системата на пътя Хо Ши Мин, но започнаха да нападат правителствените сили на Лаос на юг. С поддръжката на Еър Америка, правителствените сили успяха да отблъснат нападенията.".
Докато силите на Северновиетнамската армия и Патет Лао водеха боеве почти в цялата страна, основен интерес на северно виетнамците оставаше пътят Хо Ши Мин. Също и за американските военни, тъй като и за двете страни основното бойно поле беше Южен Виетнам, като Лаос беше от значение само заради пътя, който минаваше през негова територия. Запазването на Лаос като суверенна държава беше грижа на американското посолство.

Значението на пътя Хо Ши Мин за северно виетнамците нарастваше постоянно, заради дългата снабдителна линия до Южен Виетнам. През 1965 година САЩ започна да го бомбардира и започна да подпомага армията на Лаос, които се опитваха да затруднят движението по него. Също така САЩ започна да бомбардира Северен Виетнам на 2-ри март 1965 година и продължи да го прави до ноември 1968 година, като това стана известно като Операция "Rolling Thunder". Това беше сериозен опит чрез бомбардировки да бъде принуден Северен Виетнам да прекрати войната, чрез разрушение на неговата транспортна система, индустриална база и противовъздушна отбрана, както и да бъде спрян потокът от хора и товари към пътя Хо Ши Мин. Повечето от атаките бяха извършвани от изтребители-бомбардировачи.
От началото на юли 1965 година американските ВВС започнаха да държат самолети в готовност за непосредствена въздушна поддръжка и бързо реагиране в Лаос. Кодовото име за тези Ф-105, разположени в Корат беше “Whiplash”, а за Ф-4 - “Banjo”. Удрон стана щабквартира на ЦРУ и Еър Америка, както и команден център на въздушните операции над Лаос. Генерал Витон Ясавадти, командваше разположения също там "Щаб 333" - тайландската организация, която управляваше тайландските сили в Лаос.
Покрихме вече доста интересни факти, сега нека да се обърнем конкретно към LS-36 и нейното значение - защо беше там където беше, защо беше толкова важна и накрая да завършим като Ви кажа какво се е случило с нея.
Веднъж попаднах на доклад от Робърт Лестър и Блеър Хайдрик, относно На Канг през 1957 година, когато Сувана Поума е бил на власт. По това време На Канг е била щабквартирата на Патет Лао. В същото време политиката в Лаос е била сложна и непостоянна, до степен която трудно мога да обясня тук. Това, което искам да кажа е, че по това време правителствените сили са държали под контрола си Плейн де Ярс с подкрепата на СССР. Хмонг са се биели против комунистите с помощта на САЩ. Когато човек изучава политиката в Лаос по това време е учуден от невероятните поврати във всякакви посоки. Трудно е да се следи кой кого е и на чия страна е в даден момент. След като споменах това, нека се върнем към LS-36, по времето в което На Канг е в приятелски ръце.
На Канг беше щабквартирата на Втори военен район през 1962 година, с генерал Ванг Пао начело. Той е споменаван и по-рано. Ванг Пао, известен като "ВП" (да не се бърка с ВВП ) първоначално се е присъединил към френската армия за да се сражава против Япония и тогавашните Лаоски националисти. По-късно ЦРУ и други избраха тогава още майор Винг Пао за командир на наемническата армия от Хмонг, поддържана от още 10000 азиатци от Тайланд, Китай, Бурма и Филипините. Той беше начело на тайната армия на ЦРУ от 1962 година до 1975 година. Той беше един от героите на войната в Лаос.
Не знам кога точно САЩ са започнали да използват LS-36, но със сигурност там е имало американски персонал през 1963 или 1964 година, дори възможно и по-рано.
Един пилот на Еър Америка си спомня за нея:
"На юг е Боловенс. На изток е Сам Неа, където беше щабквартирата на Патет Лао . На север се намират непристъпни планини, чак до границата със Северен Виетнам, която е на около 40 мили.
Макадамовата писта беше с дължина от около 2000 фута, с лек наклон в едната посока, прекарана от западната страна на бивше оризище с площ от 5-6 акра. На северния край на пистата имаше група колиби, наречени село На Канг. Много от сградите имаха покриви направени от смачкани 55 галонови варели за гориво. Пистата беше на височина от 4000 фута, заобиколена от хълмове и долини. Хълмовете на север и на юг ставаха по-стръмни, с оголени варовикови скали. Щабът беше в северния край на пистата, близо до селото. Няколко дървени и ламаринени бараки, както и една голяма палатка помещаваха екипажите на Еър Америка. Имаше около дузина койки с мрежи против комари. Когато бяхме там, хвърляхме спалните си чували на койките и се скривахме под мрежите. Имаше много войници. Офицерите имаха отделна палатка за столова и обикновено екипажите от Еър Америка бяха канени да вечерят там.".
Ако си спомняте през 1953 година, Виетмин бяха нападнали Лаос и чрез споразуменията от Женева, сключени през 1954 година по същество бяха получили официално контрол върху двете най-североизточни провинции на Лаос. През последвалите споразумението години и с изтеглянето на французите, силите н Хмонг се увеличаваха, а с тях и присъствието на Еър Америка в Лаос. Така че американското посолство във Виентян, армията на Лаос, Хмонг и американските специални сили бяха изправени пред проблем - как да снабдяват разпръснатите сили на Хмонг в планинския терен.
LS-36 беше разположена в североизточен Лаос, в провинция Хуапхан. Тази провинция днес често се споменава като родното място на Демократичната народна република Лаос, комунистическата държава създадена през 1075 година.
Лаос беше разделен на пет Военни региона. LS-36 беше разположена във втори, който беше най-североизточен и най-близо до Северен Виетнам. Това се оказа от заключителна важност за мисиите по търсене и спасяване на летци свалени над Северен Виетнам или над североизточен Лаос.
За целите на операциите САЩ създадоха няколко сектора за въздушни операции. На Канг беше в сектор " Barrel Roll". По-голямата част от пътят Хо Ши Мин беше разположен в "Barrel Roll East" и " Steel Tiger East".
Основните бази на САЩ в Тайланд бяха Дон Муанг, разположена до Бангок и У-Тапао, която всъщност беше база на Кралския Тайландски Флот. У-Тапао беше важен от гледна точка на факта, че от там действаха Б-52 и танкерите КС-135. Тези американски база бяха много важни и за LS-36. Американските ВВС изпълняваха мисии над Лаос и Северен Виетнам от тези авиобази, докато флота действаше от самолетоносачи разположени в залива Тонкин. Флота използваше навигационни данни осигурявани от корабите разположени в залива, но ВВС имаха нужда от някакви допълнителни средства за навигация за да достигат точно до целите си. Те трябваше да се разположени в Лаос и имено в това LS-36 също имаше огромна роля, за която ще спомена по-късно.
LS-36 беше разположена стратегически важно според САЩ и лаоските им съюзници. Отстоеше на около 150 мили от Ханой, 150 от Виентян и на 100 от кралската столица Луанг Прабанг. В началото там имаше само село на има Ба На Канг. За армията на Лаос и Хмонг LS-36 беше от значение, тъй като беше най-източната им полетна площадка, идеална за разполагане на войски и дори за рейдове още по на изток към Сам Неа и други цели. Нейното разположение също така доминираше над "Път № 6", който беше основна линия за транспорт за Северновиетнамската армия. И беше само на 40-50 мили северно от стратегически важната Плейн де Ярс. Наистина LS-36 бързо стана важна точка за презареждане самолети и вертолети действащи над близките райони. Също така и по време на мисиите по търсене и спасяване провеждани в Северен Виетнам. Освен това, както беше отбелязано по-рано и отправна точка за подобни мисии.
Метеорологичните условия обикновено бяха проблем. Пистата беше достатъчно дълга, но беше разположена на единственото място, в което теренът позволяваше. През зимата постоянно имаше мъгла. Но най-лошото беше, че постоянно при излитане и кацане имаше попътен вятър, което беше опасно. Няколко самолета катастрофираха. Ернст Кун си спомня, че С-123 са излитали само с помощта на ракетни ускорители за допълнителна тяга.
Регионът беше пълен с оризища - равен, с хълмове тук-таме и с много малко дървета. Французите по време на Индокитайската война бяха използвали долината за построяването на писта. До колкото успях да намеря документи Еър Америка са започнали да я използват през юни 1965 година, като поделение на USAID.
На пръв поглед всички задачи на USAID бяха хуманитарни. Следва да се отбележи, че съгласно споразуменията за неутралитета на Лаос, на USAID като хуманитарна организация беше разрешено да работи там, докато на ЦРУ и на американските въоръжени сили - не. Така че много често USAID беше използвано за прикритие на ЦРУ.
Повечето от хуманитарните полети в Лаос бяха изпълнявани от Еър Америка. Те транспортираха всичко - от ориз до гориво. Интересен факт, е че когато варелите с гориво на LS-36 се изпразваха, хората обикновено ги смачкваха и ги използваха за строителство. Бившия пилот от Еър Америка, Джо Хейзън си спомня:

"Последния път когато летях на C-7 Карибу, беше на 22-ри декември 1965 година. Бях натоварил метални листове (смачкани варели от гориво) и ги превозвах за LS-20 или 20A, когато десният двигател отказа и се наложи да го изгася. Носехме голям товар и започнахме да губим височина. Така че се наложи да го изхвърля, след което продължихме към Виентян. Когато изхвърлихме всички метал, смачканите варели започнаха да се въртят във въздуха и когато се приземиха окосиха растителността, точно като коса.".

[Bruchpilot]

През 1965 година вече имаше ежедневни полети от Виентян до LS-36, изпълнявани от С-123. Въпреки че бяха официално хуманитарни, те носеха военно оборудване и товари. Към 1966 година на такива полети вече носеха почти изцяло военно оборудване.
Много често хуманитарните доставки, особено ориза, бяха пускани от въздуха над селата. Понякога дори варели с гориво бяха спускани с парашут. С-7 и С-123 вършеха тежката работа, но до някои от труднодостъпните зони летяха вертолети. Към това се прибавяха и полети за транспортиране на бежанци и медицинско оборудване.
USAID също така ръководеше изграждането на станциите "Лима", макар и под надзора на ЦРУ и генерал Винг Пао. През 1961 година майор Адерхолд беше назначен към второ отделение на 1045-та Тренировъчна и оценъчна група, разположена в авиобаза Тахли и рапортуваше директно на ЦРУ. Той работеше заедно с Бил (Джеймс) Лайр, управляваш проекта "Хмонг" и генерал Ванг Пао по създаването на мрежа от малки писти в планинския североизточен район на Лаос, или иначе казано - станциите "Лима".
Пилотите от Еър Америка избираха подходящи места за летищата, "ВП" ги одобряваше и селяните от Хмонг ги строяха с примитивните си инструменти. Когато бяха готови, пилот от Еър Америка ги изпробваше.
Както беше споменато по-рано LS-36 някога е била френско летище. USAID го разшириха и удължиха, използвайки малък булдозер докаран по въздуха до мястото разглобен. Поддръжката обаче беше проблем през цялото съществуване на станцията. Първо, теренът беше лош. Може би по-важно - времето според пилотите на Еър Америка е било или дъждовно или ветровито, или мъгливо. Дъждовния сезон по тези места продължава 5-6 месеца и това не е добре за макадамова писта. Пилотът от Еър Америка, Чарли Моузли си спомня, че реката и селото са му напомняли за място където е ходил на риболов, разположено по течението на река Елк в западен Орегон. Също така той споменава, че станцията е успявала някак си да сплоти Хмонг, неутралните, и американските ВВС. Според него пистата е била достатъчно дълга за самолетите Карибу, с някои уточнения:
"Пистата беше къса, но достатъчно дълга за Карибутата. Ако обаче успееш да преминеш ниско и бавно над последния връх, после да се спуснеш по склона му със спуснати пълни задкрилки, съвсем малка скорост и виещо предупреждение за срив, след което да подадеш рязко газ за да прескочиш последната отводнителна канавка и накрая да дадеш реверс още докато си на няколко фута над земята, надявайки се, че междувременно някой бивол не е започнал да пресича пистата.
По време на сухия сезон през 1965-1966 година, Тони По и другарите му решиха, че трябва в LS-36 да кацат и С-123. Те удължиха пистата, запълниха канавките и използваха пластичен експлозив за да премахнат дърветата по склона на хълма, които пречеха на захода за кацане. Всичко изглеждаше добре от височина 8000 фута, но приличаше на истински кошмар, когато се приближиш.".
Както беше споменато по-рано, Еър Америка използваше LS-36 може би още от 13-ти юни 1965 година. През късната 1965 година, вертолети за тъсене и спасяване Н-3 "Джоли Грийн Джайънт" започват да се разполагат там по време на светлата част от деня, като през нощта се връщаха в Нахон Фаном или понякога LS-20A. По-късно, екипажите започнаха да остават в LS-36 за по няколко седмици. Станцията стана дестинация на редовни полети или както Чарли Моусли се изразява "основен хъб за военните ни действия на североизток".
Сега нека поговорим малко за програмата на американските ВВС наречена "Пеперуда". През 1963 година, американските ВВС изпратиха четирима сержанти от групите за контрол на боя в Лаос. Те предадоха униформите си и навлякоха "овча кожа" за да се представят като цивилни. После те започнаха да летят като копилоти на самолетите Куриер и Пилатус Портер, като често бяха придружавани от тайландски преводачи. Те станаха известни като "Пеперудковците", тъй като използваха позивната "Пеперуда". Тези сержанти управляваха от въздуха въздушните нападения над територията на Лаос. По-късно към тях се присъединиха още трима.
Програмата "Пеперуда" продължи от 1963 година до 1966 година. Предполагам, че "Пеперудковците" са използвали LS-36 през 1964 година. Казвам това защото Рой Далтън е първият офицер която се присъединява към тях и той е бил изпратен в LS-36 през ноември 1964 година. Той е ръководил бомбардировките от борда на вертолет на Еър Америка.
Според някои от документите Майкъл Линч, агент на ЦРУ, който се е присъединил към "фирмата" на възраст от само 23 години през 1963 година, е прекарвал много време в LS-36 през годините. Генерал Ванг Пао е отговарял за сигурността на станцията, тъй като е имал опасения, че армията на Лаос няма да се справи със задачата. Според документите с които разполагам, Линч е дал началото на програмата "Преден авиационен водач". Първият документиран "водач" е Хмонг на име Моа Чонг, с позивна "Високия". В последствие вертолети на американските ВВС и Еър Америка са инфилтрирали екипи съставено от бойци Хмонг за да помагат по време на нощните бомбардировки. "Високия" често е работил с бомбардировачи Б-26. По същото време в LS-36 е имало също медик и синоптик от американските ВВС.
Чарлз Джоунс и Джеймс Станфорд от американските ВВС бяха обучавани за "водачи" в Хълбърт, Флорида. Джоунс служеше в специалните сили, които винаги бяха в близост до врага и дебнеха и той смята, че именно натрупаният от тях опит е довел до програмата "Пеперуда". Джоунс и Станфорд обучаваха бойци Хмонг да излизат на патрули и когато открият нещо да съобщят. Много знаеха само по няколко фрази на английски, като например "имам цел". Вертолети на Еър Америка ги превозваха до северен Лаос.

Джоунс и Станфорд често излитаха от Лонг Тиенг рано сутринта, приземяваха се в LS-36, говореха с местните и понякога вземаха някой от тях със себе си към целта. Когато пристигнеха, дебнеха за врага и когато го откриеха викаха самолетите. Ф-105 от Тахли, пилотирани от тайландци Т-28 или А-1Е обикновено се отзоваваха. После Джоунс и Станфорд се завръщаха в Лонг Тиенг, докладваха на "ВП" и планираха задачите за следващия ден. За тези двама мъже, ежедневието през 1966 година се състоеше в това.
Подобни действия бяха нещо нормално за LS-36 и е трудно да се подредят всички данни. Достатъчно е да се спомене, че малък брой американци заедно с по-голяма група Хмонг изпълняваха тези задачи.
През 1966 година генерал Уилям Момие, новият командир на 7-ми въздушен флот и заместник командир по операциите на Командването за военна помощ във Виетнам разбра, че въздушните удари се координират от низши чинове и веднага промени изискванията, така че тази работа да бъде поета от офицери и то квалифицирани летци на тактически самолети. Така че програмата "Пеперуда" беше сменена от програмата "Гарван" на американските ВВС през 1966 година. Предполагам, че много от тези авиационни насочвани също са използвали LS-36. "Гарваните" летяха на О-1 Птичар когато търсеха врага и насочваха удари срещу него.
Не искам да Ви обърквам, но през 1966 година американските ВВС започнаха и програмата "Дворцово куче". Тя имаше две части - едната бяха "Гарваните", а другата се наричаше Проект 404. Проект 404 беше частта от програмата, която осигуряваше летци за "Гарваните".
Като допълнителна бележка искам да отбележа, че всички тези мъже - "Пеперудковци", "Гаравани", "404" бяха от американските ВВС но навлекли "овча кожа" и бяха получили друг идентитет. Съгласно документален доклад от 2004 година наречен "Гарвани: Скритата война в Лаос", "обличането в овча кожа" беше дефинирано като: "отнемане на униформата и идентификацията на войника, така че той да може да се представя за цивилен по време на скрита операция.". В тази случаи персонала беше назначаван към американското посолство във Виентян.
Що се отнася до Лаос, цялата тази конструкция беше създадена, тъй като САЩ бяха подписали едно споразумение за неутралитета на Лаос, съгласно което нито една чужда страна нямаше право да има военно присъствие в страната, независимо дали по земя или по въздух. Както САЩ, така и армията на Северен Виетнам игнорираха това. Северно виетнамците открито, докато САЩ се опитваше да прави това скрито и погледнато в ретроспективен план - не успяваше.
Към 1965 година основната функция на LS-36 беше да снабдява постовете в провинция Хуапха и северно от Плейн де Ярс. Не трябва да забравяте, че "Път № 6" беше точно на изток от станцията и близо до границата със Северен Виетнам. Всичко това беше частта от Лаос, в която се развиваха най-ожесточените боеве. За да повторим още веднъж, през 1965 година основната задача за която се използваше LS-36 беше снабдяване на постовете в провинция Хуапха и всичко разположено северно от Плейн де Ярс. "Снабдяване" включваше също и инфилтриране на приятелски сили като Хмонг, както и връщането им обратно след края на мисиите.
Основни клиенти на LS-36 бяха самолетите с къс пробег и разбег. След разширяване на летището, С-7 Карибу на Еър Америка, както и С-123 Провайдър можеха да пренасят товари и муниции в по-големи количества от тези носени от вертолети и по-малко самолети. Но пистите не навсякъде са хубави. Един доклад за катастрофа на С-123 казва, че: "на 23-ти май 1968 година, пилотът се е приземил 30 фута по-напред от първата използваема част на пистата в На Канг, в резултат на което самолетът се е блъснал във високия два фута насип в началото на пистата на и е повредил основния си колесник.". Никой не е бил ранен при този инцидент, но: "самолетът е получил големи повреди - и двата основни колесника са се забили в нишите си, причинявайки повреди по фюзелажа, което е довело до счупването му и разкъсването на горната му част, точно зад крилете.". Така че тези приземявания не са били шега работа.
След като С-7 и С-123 сваляха товара си от хора и провизии, вертолети, самолети Куриер и Портер ги товареха отново и ги прехвърляха към малките постове на армията и Хмонг. Това движение на войски и товари беше основен приоритет за На Канг. Както и мисиите по търсене и спасяване. Всъщност, всички мисии изпълнявани от станцията бяха приоритетни и именно за това, тя беше там, където беше.
Дори когато само одраскате повърхността на всичко, което ставаше в Лаос през онези години, е нормално да сте изненадани и запленени от огромното количество проекти, които са се изпълнявали, и това до степен която нормалният ум не може да осъзнае. Ще Ви дам пример с още един:
LS-36 заема централна част в голяма операция планирана през 1965 година и наречена "Операция Патешка супа". Снабдителни самолети на Северновиетнамската армия изпълняваха мисии по бомбардиране и въздушни доставки в Лаос. Трябва да се спомене, че съветските самолети които използваха, бяха част от транспортен авиополк поддържащ също операции на Патет Лао и неутрални сили в Лаос. Операция "Патешка супа" беше насочена срещу самолетите изпълняващи такива задачи. Северновиетнамските ВВС бяха оборудвали тези Ан-2 с 57мм ракети под всяко о долните крила. Самолетите също носеха двадесет 250мм мини, преоборудвани като авиобомби, които можеха да се пускат по тръби монтирани в пода на фюзелажа. Тръбите бяха оборудвани с капаци на панти, така че пилотът можеше да пусне доста голям товар върху целта.
Операция "Патешка супа" беше насочена срещу самолетите изпълняващи тези задачи, като идеята беше те да бъдат прехванати и свалени.
За целта четири Ф-105 от авиобаза Корат дежуреха през късния следобед и часовете на здрач. Ако ги вдигнеха във въздуха, те летяха до северен Лаос на малка височина за да избегнат вражеските радари и зенитни оръдия и внимаваха да не се натъкнат на цивилни полети. После предни авиационни водачи от LS-36ги насочваха към северновиетнамските самолети.
През септември 1965 година, Държавният департамент съобщи на посолството си в Лаос, че: "докладите за вражески доставки по въздуха в Лаос са доста преувеличени и рядко намират обективно потвърждение. Твърде малко доставки са били действително наблюдавани и всички доклади са били за такива доставки през нощта. През последните пет месеца, нито въоръжените сили на Лаос, нито Сувана Поума са повдигнали този въпрос пред официалните ни лица, каквато реакция би следвало да се очаква в случай, че подобни доставки се отразяват на операциите в района на Сам Неа.". Накратко казано - имаше съмнения, че операция "Патешка супа" е само загуба на време и ресурси.
Също така имаше опасения, че по грешка могат да бъдат свалени приятелски самолети. Изникнаха множество проблеми поради конфликти в разписанията С-47 и С-123 от Еър Америка, които снабдяваха Ванг Пао, LS-36 и много други постове. В крайна сметка нещата се оказаха толкова сложни, че Ф-105 имаха съвсем малък прозорец за действие - около два часа преди залез, че операцията беше спряна.
Но посланик Съливан искаше да я спаси и предложи да бъдат използвани тайландски самолети Т-28, разположени в Лаос, като два от тях бяха изпратени в LS-20A. Летците щеше да осигури Еър Америка. Но Държавният департамент се противопостави на използването на летци от Еър Америка и поискаха машините да бъдат обозначени като американски.
В крайна сметка се постигна споразумение да бъдат използвани самолети Ф-4С от Удрон. Естествено всичко трябваше да става с точност до секундата за да е сигурно, че Еър Америка е изпълнила всички задачи за деня в Лаос, преди прехващачите да излетят. Те започваха дежурство всеки ден в 17:00 часа. Ако предния авиационен водач в LS-36 не повикаше самолетите по-рано, Ф-4С излитаха на здрачаване и патрулираха около На Канг. Ако северновиетнамски транспортен самолет се появеше, авиационния водач ги насочваше към целта. Въпреки това в някои военни среди продължаваше да има желание, освен Ф-4С в тези мисии да участват и управлявани от летци на Еър Америка самолети Т-28.
Докато времето минаваше, интересът за подобна операция започна да отслабва. Беше взето решение да се направи опит северновиетнамските самолети да бъдат унищожени на земята, докато са на летище Диен Биен Фу. По същото време в Южен Виетнам, два Ф-100 преминаха съвсем близо до самолет на Международната контролна комисия и целия проект беше прекратен, основно поради страха в сумрака да не бъде свален приятелски самолет.
Обърнах толкова внимание на тази операция за да опиша политическите решения, които се вземаха, възможните опции и трудностите, които възникваха при планирането и изпълнението на военни операции в Лаос. Освен това исках да покажа и важността на LS-36.
През 1966 година, американските ВВС разшириха значително дейността си в Тайланд, като в крайна сметка там се оказаха 25000 души и 400 самолета. За цялата година, американските ВВС изпълниха 6417 мисии в северен Лаос, а флота още 900.
Мисиите като предни въздушни насочвачи не бяха нормални мисии за летците от Еър Америка. Но имаше хора с подобен опит, натрупан по време на службата им в американските ВВС във Виетнам. Повечето подобни мисии на Еър Америка стартираха от LS-36, като за тях се използваха обикновено вертолети или самолети Портер. Много от пилотите ще Ви кажат, че са се чувствали като шофьори на такси поради факта, че обикновено с тях в самолета е имало местен лаоски или Хмонг преводач, който да се свърже с войниците на земята, да предаде информацията на пилота, който от своя страна да повика ударните машини. Един пилот, споменат в доклада само като Ътърбак (въпреки, че предполагам, че става дума за Уилям Ътърбак) е изпълнявал задача северно от Плейн де Ярс, когато е забелязал лагер на северновиетнамски войници на върха на хълм. Той се върнал в LS-36, прекарал нощта там и на следващия ден излетял рано сутринта. Започнал да обикаля под нивото на хълма и на няколко мили в страни, докато насочвал няколко Ф-105 въоръжени с касетъчни авиобомби, през долината към целта. Те направили по два захода над целта, несъмнено убивайки стотици комунистически бойци. Мисля, че тази мисия се е състояла по някое време през 1966 година.

Както споменах по-рано, самолети Куриер се използваха от ЦРУ за инфилтрация, ексфилтрация, спасяване на свалени екипажи и подпомагане с леки самолети на паравоенни формирования в Лаос и региона. Тези самолети летяха много често от станциите "Лима". Попаднах на много интересен документ публикуван от д-р Джо Лийкър, който описва инцидентите, които са се случвали в LS-36. Както вече споменах излитането и кацането там е било опасно.
Пол Севернсън катастрофира североизточно от станцията през юни 1965 година, когато двигателят му отказва, като за щастие инцидента се разминава без жертви. Друг самолет катастрофира на самата станция през ноември 1966 година, този път с трима пострадали и големи материални щети. Трети инцидент се случва при кацане през февруари 1966 година, когато самолетът се завърта при кацане, закача края на крилото си в земята, повреждайки дясното крило, елерона, колесника и част от фюзелажа. Обикновено самолетите са поправяни и връщани в експлоатация. По време на службата си в Лаос много от машините са получавали повреди, били са улучвани от малокалибрен огън, летели са в лошо време, малка видимост или ветрове, минавали са на втори кръг поради внезапно изскочили на пистата коне или биволи, имали са твърди кацания, закачали се върхове на дървета, излизали са от пистата поради откази в спирачните системи и какво ли не още. С това се опитвам да кажа, че полетите от и до станциите "Лима" обикновено са били ужасяващи.
Самолетите Куриер не са единствените, които са се сблъсквали с лошите условия в станциите "Лима". Само като пример, С-123 на Еър Америка опира преди началото на пистата в LS-36 през май 1968 година и въпреки, че за щастие никой не е ранен, самолетът е отписан като тотална загуба.
Вече споменахме много причини за важността на LS-36. Но още не сме обсъждали тази, която е от основна важност за усилията на американските ВВС в Северен Виетнам до 1968 година. В LS-36 е разположена станция за радионавигация TACAN, която е използвана от самолетите летящи от и до Северен Виетнам. TACAN станцията излъчва UHF сигнали, които самолетите с подходяща екипировка могат да получава и по този начин да уточняват положението си спрямо станцията и разстоянието до нея. По това време в Лаос има разположени няколко такива станции.
Решението TACAN да бъде монтиран в LS-36 беше направено пред ноември 1965 година. Работата трябваше да бъде извършена от 1-ва Мобилна комуникационна група, с щаб разположен на Филипините. Тя оперираше всички TACAN станции в Лаос. За LS-36 беше избрана станция TRN-17, която не беше автоматична и имаше нужда от двама души разчет.
Станцията за радионавигация беше изпратена до Удрон и от там беше превозена до LS-36, като трябваше да стане първата в северен Лаос. Но проблемът беше, че районът беше много опасен, затова първо станция беше монтирана в Пу Кейт (L-44), близо до Сараване в южен Лаос, после в Лонг Тиенг (LS-20A), щабквартирата на "ВП".
Общо имаше пет TACAN станции в Лаос, като те се обслужваха от около 24 военни от американските ВВС, които бяха обучени за работата в Тайланд. По принцип американските ВВС искаха да прехвърлят обслужването на радио навигационните станции на Еър Америка, но не мисля, че това е станало.
Около 30 мили североизточно от LS-36 се намираше LS-85, близо до селото Фу Фа Tи, и тя беше още по-близо до Северен Виетнам. TACAN-ът разположен там започна да работи през октомври или ноември 1967 година, като беше транспортиран през LS-36. Първоначално той беше AN/TRN-17 , но в последствие беше обновен до TSQ-81, който беше доста по-сложен. Тя беше много по-точна, но скоро LS-85 беше превзета от врага и унищожена.

Не искам да Ви го причинявам, но ще трябва да разкажа по-подробно за LS-85. Историята й е просто невероятна.
LS-85 беше дълго около мили било с изградена върху него писта, а LS-198 беше в подножието му, като тя беше изградена изцяло от ЦРУ. Станция Лима 85 беше важна приятелска база в Североизточен Лаос. На върха на хълма американските ВВС инсталираха TACAN през август 1966 година.
Ричард Граймс и Уилям Борос си спомнят инсталирането на TACAN-а и живота нъ върха:
1-ва 1-ва Мобилна комуникационна група, разположена на Филипините ръководеше много комуникационни проекти в Югоизточна Азия, включително Виетнам и Тайланд. Аз (сержант Граймс) трябваше да бъда изпратен в Пърт, но изненадващо бях поканен в офиса на командира (Полковник Бърти). Той ме информира, че аз съм препоръчан за служба на секретно място в Югоизточна Азия. Частта там щеше да работи под цивилно прикритие, като оборудването щеше да бъде немаркирано и маскирано. Щяхме да сме въоръжени и снабдени с правдоподобна история, за в случай, че бъдем пленени. Лейтенант Борос щеше да води частта, а аз щях да съм му заместник. Полковникът каза, че мисията е много важна за въздушните операции в Югоизточна Азия но нищо по-подробно. Бяха ми дадени няколко дни за размисъл. Полковникът ми препоръча и книга – “Докладван за жив”, относно американски кореспондент, чийто самолет е свален над Лаос. Набавих си книгата и прочетох част от нея преди да взема решение.
През юли 1966 година лейтенат Борос и сежражнт Уолъс отидоха до LS-85 за да проучат мястото. Приземиха се на писта на Еър Америка, разположена надолу по планината на която щяхме да сме ние.
Селяни Хмонг ги посрещнаха, като първо ги придружиха до селото, а после и до самото място. За да се качат до там използваха въжена стълба. Там избраха площадка за TACAN и за нашия лагер. Направиха и уговорка с местните да ни помагат при разчистването на площадките и местенето на товарите.
През август 1966 година излетяхме от авиобаза Кларк на самолет С-130 в посока Удрон. На борда ни имаше още станция TACAN и генератор. Вече в Тайланд се срещнахме с лейтенант Борос и сержант Уолъс. Най-после ни разкриха крайната дестинация на нашето пътуване. Всичко беше СЕКРЕТНО. Дори семействата ни нямаха право да знаят нито за мисията, нито за местоположението.
След като пристигнахме в Удрон, наехме къща до базата. Поради естеството на мисията ни нямахме право да живеем в базата. Имахме на разположение и кола – черен, немаркиран пикап. Използвахме го за придвижване от и до базата и от и до армейската част и хангарите на Еър Америка. Прекарахме около седмица в Удрон, като учехме по малко метеорология, тъй като трябваше да изпращаме и данни за времето. След като приключихме с обучението бяхме готови, но времето ни попречи.
Най-накрая големия ден дойде. TACAN-ът беше натоварен на самолет С-123 и изпратен в Лима 20А. Ние също се натоварихме, заедно с останалото оборудване в два вертолета Чинук, ескортирахме С-123 до Лима 20, след което се насочихме на север.
Следващата ни спирка беше LS-36, където презаредихме. Какво място само – няколко колиби, разположени на хълм и писта. Един американец и много радиостанции. Директно ни каза да не задаваме много въпроси. Май се казваше Джон. Както и да е, презаредихме и се отправихме към LS-85.

Пристигнахме в селото Фу Фа Ти, а TACAN-ът беше доставен с вертолет до върха. Местните го бяха изравнили, като бяха намалили височината му с около 20 метра. След като доставиха TACAN-а, вертолетите се приземиха на площадка разположена на около 1000 метра по-надолу.
Следващата голяма задача беше да се прекарат захранващите кабели нагоре към върха. С помощта на Хмонг кабелите бяха опънати, а самите генератори поставени на място.
По време на работата на оборудването имахме ротации на всеки седем дни. Седем дни в LS-85, седем в Удрон. Разбира се това много зависеше от времето и активността на северновиетнамците/Патет Лаос. Охраната беше от бойци Хмонг, които живееха на самия връх и от войници на генерал Ванг Пао в подножието на планината. Също имахме и тайландски специални полицейски съвсем сили наблизо.
Скоро след като започнахме работа бяхме предупредени, че е вероятно да бъдем нападнати и това вероятно ще стане нощем. Тайлансдките специални сили, вместо да изплезят на патрул се скриха в нашата палатка. Заради това Гари искаше те да бъдат свалени от върха, но не успя да се пребори за това.
Всички мислеха мястото за непревземаемо. TACAN беше на върха на планина, с отвесни стени от три страни. Хмонг бяха въоръжени с всичко от арбалети до самоделни кремъклийки. Нямаше начин северно виетнамците или Патет Лао да се промъкнат до нашата позиция. В интерес на истината, нападение така и не последва.
Асистентът на аташето по въздушните операции от посолството ни във Виентян ви посети през октомври и поиска да камуфлираме инсталацията и лагера “преди врагът да я открие”. Това беше 30 дни след като вече бяхме започнали работа и Гари му каза, че това е глупава идея и че ние няма да го направим. В крайна сметка асистентът накара бойците от Хмонг да го направят.
Обикновено в ротациите участваха по двама души. Уоли и Лари бяха единия екип, аз и Боб бяхме в другия. Гари беше с нас до Деня ня благодарността. Той често сменяше ротациите си с мен и докато беше в Удрон обикновено спеше в щаба на комуникационната група, тъй като редовно играеше покер с хората от тям. По принцип трябваше да се върне в Удрон за да се срещне с група, която щеше са инсталира TACAN другаде в Лаос, но времето го задържа до след Деня на Благодарността.
Няколко пъти вражески самолети прелитаха над нас. Обадихме се във Виентян за да потвърдим дали са приятелски. Отговориха, че няма приятелски самолети наблизо, а и те биха били много по-високо. Обикновено вдигаха във въздуха изтребители за проверка. Спомням си, че имаше и самолет C-47, който имаше някакъв радар на борда за да следи за самолети.

[Bruchpilot]

Нормално при ротациите донасяхме и гориво за генераторите. Товарехме ги или в LS-20 или LS-36. LS-36 обикновено беше нашата последна спирка за презаржедане преди вертолетите да ни доставят в LS-85. Никога не знаехме с какво ще ни превозват, преди да достигнем LS-36 – ВВС, Еър Америка или нещо друго. И никога не оставахме там за през нощта, въпреки, че понякога оставахме в LS-20 и LS-20A.

Връщането в LS-20 беше все едно се завръщаш обратно в големия град. Имаха дори душове.
Вода се доставяше в 55 галонови варели от езеро разположено под върха. Пречиствахме я със специален керамичен филтър, който ни дадоха от посолството. Често пътувахме до Виентян за да купуваме плодове и зеленчуци, както и лични вещи необходими за седмичния ни престой на върха. Летяхме до там с Еър Америка, като някой от посолството ни вземаше от летището. Няколко пъти се наложи да нощуваме във Виентян поради лошо време или проблеми с транспорта.
Скоро след като започнахме работа нашето посолство реши, че е необходимо нашите сигнали да бъдат кодирани. Така че сега се налагаше всяка седмица да вземаме от Виентян нови книги с кодове. За нас това беше добро извинение да прекараме деня там. Кодови книги и зеленчуци за седмицата. Имахме строги инструкции как да боравим с тях и как да ги унищожим в последствие. До колкото си спомням, всеки ден използваме различна книга. Отне ни известно време докато свикнем. Гари си помня, че забавен момент от кодирането е, че понякога се получаваха смешни комбинации от думи. Например “бушел овес” означаваше товар от бомби. Една сутрин един от операторите предаваше списък с хранителни продукти до друга станция и операторът там попита какъв е този код, който използваме. Нашият човек отвърна, че това не е код, а списък за пазаруване.
Един път OJ и Лари взеха камиона от Удрон и отидоха във Виентян и за да го транспортират до LS-85. Аташето никак не беше доволен от това. както и Гари. Той почти ги отпрати обратно в авиобаза Кларк.
Едно от нашите пътувания обратно към Удрон се превърна в неприятно изживяване. Бяхме във вертолетите, вече няколко минути във въздуха, когато и двата вертолета изгубиха навигационното си оборудване. Имахме радиовръзка, но нищо друго. Странно беше как и двата вертолета могат едновременно да загубят навигационно оборудване. Както и да е, пилота каза, че ще летим по визуални ориентири, и тъй като бяхме над Плейн де Ярс пилота съобщи на техника да е при въоръжението и да внимава. Прелетяхме точно над няколко вражески лагера. Явно и те бяха доста изненадани, защото не ни обстреляха. Във всеки случай, нашият техник беше при картечницата, готов. Пилота каза, че сме прелетели над части от северновиетнамската армия и би трябвало да получим медали за това. Летяхме на юг и в крайна сметка достигнахме река Меконг. Ох, на сигурно място сме. И в следващият момент моят хеликоптер свърши горивото! Приземихме се на западната страна на реката, на няколко инча от водата. Моментално бяхме наобиколени от 25 смугли въоръжени мъже. Всеки носеше М16, а един дори картечница 50-ти калибър. Ако си говорим за напълване на гащите... Оказаха се тайландци (слава Богу). Имаше доста северновиетнамски части в района, така че те останаха с нас докато другия вертолет от не отиде до Након Фаном за да докара гориво. Той се върна и започнахме да прехвърляме горивото с ръчна помпа. Когато приключихме излетяхме и се насочихме към Након Фаном за да до заредим догоре. Само на няколко минути полет от базата бяхме обстреляни. Ние отвърнахме с картечницата и се приземихме, след което отново се отправихме към Удрон. По добре късно от колкото никога! Но никога не бих опитал нещо подобно пак...
Гари си спомня за ротация, в която са били превозвани от пилот на Еър Америка. Спрели на едно място, вероятно LS-95 за да качат няколко тайландски монаха по път към Виентян. Пилотът излетял в посока юг, но това била грешната посока. Директно налетели на район контролиран от Патет Лао. Естествено били обстреляни и няколко трасиращи куршума пробили фюзелажа на вертолета. Един от монасите стоял на сандък и куршумът минал през него, само няколко инча встрани от монаха. Кацнали в LS-36 за да разтоварят монасите - те пожелали друг транспорт до Виентян.
Понякога докато летяхме на Портер или вертолет искаха от нас да маркираме цел. И наблюдавахме как "Сандитата" пускат бомби или обстрелват цел. Беше страхотно да ги гледаш как работят - "Санди" бяха А-1Е от Удрон. Понякога ни отклоняваха за друга мисия. Друг път седалката до полита беше свободна и някой от нас се возеше на нея. Страхотна гледка.
Всяко пътуване до LS-85 се предхождаше от спирка във Виентян за храна и разни други неща. Ако не успеехме да намерим транспорт за обратния път към Удрон, правехме ОПН (бел. прев. - Оставане за През Нощта). И хората от посолството ни извеждаха за да пийнем по нещо. Имаха стикер за дипломатически имунитет на колата си - съответно обикаляхме баровете без лични карти и минавахме през всякакви постове.
В крайна сметка ни дадоха идентификационни карти, според които бяхме цивилни служители. Първоначално историите ни за прикритие не бяха нищо повече от това, което самите ние уговорехме помежду си. Но после Гари отиде в Еър Америка и попита дали от там могат да ни дадат истинско прикритие. Те обаче се направиха на идиот и се наложи Гари да отиде директно при командващия 7-ма дивизия на ВВС. След около тридесет минути се появил един подполковник, заврял дълга близо фут пура в лицето на Гари и попитал "Лейтенант, многоточие, какво по многоточието, се опитвате да направите, многоточие?". Гари го помолил да седне и му разказал цялата история как ни разиграват относно прикритието ни вече цял месец. За по-малко от 24 часа станахме служители на USAID, включително с валидни идентификационни карти.
Гари си спомня последното ни пътуване от планината, когато бяхме на борда на вертолет H-34 и пилота беше един сополанко с прекалено високо самомнение. През август местните изгаряха съблата останали по нивите и видимостта беше почти нулева. Сума ти време се лутахме между LS-85 и LS-36. Всъщност, прекалено много време. В крайна сметка отидох до пилота и той ми каза, че сме се загубили някъде по границата между Лаос и Северен Виетнам. Накрая се сети да включи маяка и един пилот на Поретр ни откри и ни преведе до LS-36. Когато се приземихме имахме гориво само за още 13 минути. След като заредихме пилотът много бързаше да ни остави в LS-20. Толкова, че реши да поеме по "краткия път" като прелети над един връх, вместо да го заобиколи. Съвсем скоро обаче ми замириса на гориво. Той ми съобщи, че няколко куршума са пробили резервоара и ще трябва да се приземим в Плейн де Ярс. Нямаше повече инциденти, тъй като един Портер и един Даймлер ни взеха и превозиха до LS-20. Не е нужно да споменавам, че направих всичко възможно на следващата сутрин, когато беше полета до Удрон, да към на борда на друг вертолет.".
В средата на 1967 година започнаха стъпки за монтиране на система TSQ-81 близо до Станция Лима 85, на стръмен хребет с височина 5500 фута, наречен Фу Фа Ти, разположен само на 25 километра от северно-виетнамската/лаоска граница и на 45 километра западно от Сам Неа, Лаос.

По същество TSQ-81 беше модифицирана версия на системата за радарно бомбардиране на стратегическото въздушно командване. Докато системата на SAC беше проектирана за прогнозиране на точките на ударни бомби за симулирани падания, системата TSQ се използваше за насочване и контрол на атакуващите реактивни изтребители-бомбардировачи към техните цели, а също така и за предоставяне на точни точки за пускане на бомби, под радарен контрол.

Системата беше развита от AN/MSQ-77 Bomb Directing Central, Radar или за кратко "Miscue 77", като конкретната модификация можеше да бъде транспортирана с вертолети или самолети. AN/MSQ-77 обръщаше процеса нормално използван при радарното отчитане на бомбените попадения, като постоянно изчисляваше точката на попадане на бомбата още преди пускането й, с помощта на балистичен компютър. За разлика от други системи, които водеха самолетите до предварително изчислена точка, алгоритъмът на AN/MSQ-77 постоянно изчисляваше точката в която щяха да паднат бомбите, докато станцията насочваше самолета към целта. Програмата по която подобни станции бяха разположени за да подпомагат бомбардировъчните мисии над Северен Виетнам се наричаше Combat Skyspot. Програмата започва през 1965 година и първите тестове са проведени приз октомври на остров Матагорда. През март 1966 година, първата станция пристига в авиобаза Биен Хоа. Първото бойно използване на Combat Skyspot идва през март 1966 година, като системата са използва не само от Б-52, но и от Ф-100, които водят самолети Ф-105, АС-130 и други. На 3-ти юли 1966 година се разрешва използването на Combat Skyspot за насочване на удари срещу цели в Лаос.
Подобни системи бяха създадени по-рано в Южен Виетнам, а една и в Тайланд. Но LS-85 обаче беше много по-уникална от специално проектирано радарно съоръжение. LS-85 беше единственото по рода си съоръжение в Лаос. Частта от програма Combat Skyspot, която ръководеше ударите в делтата на Червената река, извън обсега на първоначалните Combat Skyspot станции се наричаше Commando Club и именно тя беше свързана с LS-85.
Това беше единствената станция, която можеше да осигури бомбардиране с радар в северните райони, както в Северен Виетнам, така и в Лаос, като по този начин засилваше възможностите за нанасяне на удари от страна на ВВС на САЩ във всички атмосферни условия. Освен това следва да се спомене, че станцията е създадена и експлоатирана от американски техници по начин, такъв че да не нарушава Женевските споразумения от 1962 година, които „гарантират“ „неутралитета“ на Лаос. Местоположението на площадка в Фу Фа Ти за насочване на бомбени удари срещу Северен Виетнам беше ултра секретно както от политическа, така и от военна гледна точка.
Фу Фа Ти имаше и друго значение освен американските станции разположени на върха и религиозните вярвания на Хмонг. И то беше опиум. Скалата беше център на голям регион в който се отглеждаше опиум и съответно представляваше интерес и от финансова гледна точка, тъй като той беше основен източник на приход в Северен Лаос. Според слуховете Ванг Пао използваше приходите от търговията с него за да финансира войната. Има много слухове относно съпричастността на ЦРУ към трафика на наркотици в Лаос по това време, но разследванията не успяват да открият никакви доказателства за намеса от страна на Управлението.
Обучени бойци от Хмонг предоставяха основната сила за отбрана на обекта във Фу Фа Ти.

В случай, че тези защитници попаднеха под тежка атака на врага и загубата на обекта изглежда неизбежна, плановете изискваха евакуиране на американския персонал, обслужващ станциите TSQ/TACAN, както и унищожаване на техниката, за да не попадне в ръцете на врага. Въпреки това, рано сутринта на 11 март, група от двадесет тежко въоръжени бойци започна изненадваща атака над съоръженията на Фу Фа Ти, още преди да бъде приложен планът за евакуация. От шестнадесет души американски персонал, които обслужваха мястото, само шестима бяха успешно евакуирани, като един беше убит от противниковите сили, обстреляли спасителните вертолети. Четирима от петимата оживели евакуирани американци бяха ранени.
Този доклад разказва историята за падането на LS-85 и опитите да се поставят събитията около неговата загуба в правилна перспектива.
Войната в Североизточен Лаос се характеризира с условия, които обикновено са обратни на съществуващите в Южен Виетнам. Врагът, Патет Лао със значителна подкрепа и участие на Северна Виетнамска армия, обикновено действаше като по-конвенционалната военна сила. Тук той контролираше много от по-големите населени центрове и е беше обвързан с поддържане на транспортната система.
Приятелските сили в Североизточен Лаос, от друга страна, действаха повече като партизани с ограничения в снабдяването и броя на живата сила. От няколко „сигурни“ острова в това море на вражески контрол, партизаните, бойците Хмонг на генерал Ванг Пао, извършваха партизански действия срещу противника и събираха важни разузнавателни данни. Тези данни бяха необходими за въздушни удари срещу противника и нападения над неговите комуникации в Лаос и Южен Виетнам.
Следователно, приемайки по-пасивната си роля, тези партизански сили като цяло нямаха причини да „стоят и да се бият“, другаде, освен на няколко жизненоважни точки. LS-85 е една от тези точки.
Тази статия няма за цел да прави проучване на тактиката, използването или проблемите при опериране на съоръженията TSQ и TACAN на LS-85 през периода ноември 1967 г. до 11 март 1968 г. - деня, в който тя е превзета от врага. Представяме обаче някои данни за TSQ операциите, които да покажат значението на тази инсталация за американските ВВС при операциите им срещу противника.
Системата TSQ-81 е поставена, за да помогне на американските ВВС да засилят своите възможности за нанасяне на точни удари по целите в Северен Виетнам и целите в Североизточен Лаос. Тъй като метеорологичните условия над Северен Виетнам обикновено се оказваха неблагоприятни за въздушни операции от средата на октомври и не започваха да се подобряват чак до април, беше наложително системата да заработи, преди времето се влоши. Тя започна да функционира в края на октомври 1967 година.
С изключение на Route Package I, системата TSQ-81 в LS-85 насочи към Северен Виетнам 13% от мисиите през ноември (20 от 153), 21.3% през декември (20 от 94), 23.2% през януари (20 от 125), 55.1% през февруари (27 от 49) и 50% за периода 1-ви - 10-ти март (3 от 6). За целия период са изпълнени 427 ударни мисии, като LS-85 насочва 99 или общо 23% от всички мисии.
Подобни са и данните за Северен Лаос - 0% от мисиите през ноември (1 от 268), 20.4% през декември (67 от 327), 10.3% през януари (33 от 320), 38.7% през февруари (145 от 375) и 90% за периода 1-ви - 10-ти март (165 от 182).
Причината за голямата разлика между двата района в месеците февруари и първите десет дни на март е факта, че американските ВВС насочват сили към Лаос за да предотвратят вражески натрупване на сили против самата LS-85. За целия период над Северен Лаос са изпълнени 1472 ударни мисии, от които LS-85 е управлявала 408 или 27.7%. Комбинирано и за двата района LS-85 е управлявала почти 27% от всички ударни мисии.
Освен на LS-85 са разположени TSQ-81 и TACAN, станцията е основен пункт за снабдяване на операциите в Североизточен Лаос. По-старият обект се състоеше от затворена 600-футова писта с прилежащи сгради в близост до координати UH6860. Местоположенията TSQ и TACAN бяха на северозапад от тази точка на по-високи места, с координати UH6627 и UH6106.
Съоръженията TACAN и TSQ бяха разположени на западното било на стръмен хребет, който се спускаше към вертолетната площадка на 300 ярда по-надолу на същото било. Билото се движеше в посока север-северозапад, като се издигаше към най-високата точка, Фу Фа Ти, на кота 1686 метра, на около два и половина километра от местоположението на TSQ. Височината на върха, на който баха разположени на TSQ/TACAN беше около 1700 метра, или около 5580 фута. Височината на вертолетната площадка беше около 5300 фута. Този хребет, обикновено наричан Фу Фа Ти доминираше над региона.
Бойците Хмонг осигуряваха основната сила за отбраната на LS-85. Въпреки че броят им беше много по-голям от потенциалните сили, които врагът би могъл да привлече, концепцията за отбрана на LS-85 зависеше от използването на уникалната география на района, разузнавателната мрежа, която да предупреждава за приближаващите се сили на противника и въздействието върху него с мощни и точни въздушни удари. В най-лошия случай се предвиждаше, че техническия персонал може да бъде евакуиран и оборудването да бъде унищожено, ако обектът е в опасност.
Поради секретността на станцията можеше да се наложи евакуация и по политически и по военни причини. Факт, че въпреки, че LS-85 се считаше за почти непристъпна, намеренията на врага бяха оценени като „сериозно намерение станцията да бъде превзета и задържана, без оглед на загубите". В този случай правилата налагаха унищожаването на TSQ и TACAN оборудването и евакуация на американските техници, така че нито персонала, нито екипировката да не попаднат в ръцете на врага.

По разумен начин не може да има предварително установено "време", в което приятелските сили да се откажат от този изключително ценен актив. Това решение почива на преценка и обстоятелства. Също така, ако се стигнеше до ситуация в която врагът е създал такава заплаха за обекта, че станцията е заплашена от унищожение, нямаше смисъл тя да се "брани до последния човек", тъй като се превръщаше единствено в пасив, лишен от първоначалната си тежест. Тези фактори съставят част от дилемата отнасяща се до отбраната на LS-85.
Едно от предимствата на инсталацията на TSQ на LS-85 беше, че системата притежаваше способността да осигурява насочване и на въздушни удари в собствена защита. Въпреки че американският посланик във Виентян оттегли одобрението за свободни удари над Северен Лаос на 8 декември 1967 г., той продължава да дава одобрение за такива поотделно. В съответствие с тази политика, на 23 декември той разреши нанасяне на удари срещу шест вражески „опорни точки“ приблизително на 20 километра източно и югоизточно LS-85. Тези цели са само първите, обявени за „част от планираната отбрана на LS-85. "
Четири дни по-късно бе разпространен официален план, съгласуван в продължение на няколко седмици, който определи процедурите за самозащита при нападение над LS-85. Основна роля в плана имаха Командира на местната отбрана и командира на силите Хмонг. По същество, в планът се базираше три важни предположения:
- Че Командирът на отбраната ще знае от 1 до 24 часа предварително за предстоящото нападение;
- Че Командирът на отбраната ще познава терена и възможните места за съсредоточаване на противника;
- Че Командирът на отбраната ще има непрекъсната връзка с посолството във Виентян и със системата TSQ-81;
Концепцията беше, че ако врагът заплаши станцията, Командирът на отбраната ще се координира с посолството във Виентян и ще получи разрешение да извика авиационни удари. Според предоставените правомощия посолството ще уведоми –ма дивизия на ВВС. Когато атаката на врага станеше неминуема, Командирът на отбраната щеше да се свърже с посолството и ще получи окончателно разрешение за изпълнение. След това Командирът на отбраната беше упълномощен да уведоми разчета TSQ-81 за ударите и да им предостави координатите на целите (в най-добрия случай предварително изчислени, в противен след около 10-минутно закъснение). В този момент разчетът на TSQ трябваше да се свърже със 7-ма дивизия на ВВС чрез кодирана гласова връзка и да поиска нанасянето на удари. 7-ма дивизия на ВВС щеше да осигури ударните машини, според обстоятелствата и времето, дори изпращайки самолет за командване и управление във въздуха, който да отклонява самолети от други мисии, ако е необходимо. Самолетите трябваше да бъдат векторирани от разчета на TSQ и да извършат ударите. Самите те, при извънредни условия, бяха разрешени в близост до 600 фута от приятелските сили, като обикновено ограничението беше 1000 метра. Командирът на отбраната при необходимост можеше да изисква допълнителни удари, които да се координират с наблюдатели във въздуха или земята.
През декември 1967 година по време на оперативна среща на Командването в Пасифика бяха дискутирани предположения за вражеските намерения в Северен Лаос:
“Поради пълната си зависимост от сухоземен транспорт, врагът трябва да извършва всичките си офанзивни действия през сухия сезон. Сухият сезон обикновено започва в средата на октомври и продължава до юни. Основното предимство, което врагът има, е подкрепата на силите на Патет Лао с военнослужещи от първа класа на северновиетнамската армия, както и фактът, че противникът може допълнително да получава подкрепления при необходимост, като въвежда допълнителни част от Северен Виетнам, по всяко време през сухия сезон.
Всички налични разузнавателни данни, които смятаме за надеждни и сравнително пълни, показват, че врагът планира да атакува следните цели през следващия сух сезон: LS-220, LS-205, LS-36, LS-85 и LS-201. ..... През ноември броя на вражеските камиони и войски, навлизащи в Лаос, се увеличава с тревожна скорост. "
Допълнително беше преценено, че врагът ще окаже натиск върху южната отбранителна линия на генерал Ванг Пао, която защитаваше долината на река и Меконг и Виентян. Очевидно врагът се надяваше, че натискът върху генерал Ванг Пао, ще попречи на изпращенето подкрепления, които да осуетят плановете на врага в провинция Сам Неа, близо до границата между Виетнам и Лаос.
С пристигането на още на 3 батальона от северновиетнамската армия през ноември, врагът започна концентрирани усилия да изтласка приятелските сили далеч от жизненоважните “Път № 6”, “Път № 68” и “Път № 611”, които вървяха близо до границата между Северен Виетнам и Лаос, североизточно от Сам Неа до Планината на Джарес. Всички обекти, споменати по-рано като прогнозни цели на врага, бяха разположени на приблизително на 15-25 километра от тези маршрути.
Една от първите операции по разчистване беше извършена на 19 ноември 1967 година, когато вражеска сила от 150 души нападна Лима 179 (Бан Нхот Фат, 20 км западно от “Път № 68” и на 17 км южно от LS-85). След кратка, яростна отбрана, приятелските войски се оттеглиха на север, но до 24 ноември бяха в състояние отново да възвърнат LS-179, практически без съпротива от страна на врага.
През следващите седмици активността на Патет Лао и северновиетнамската армия беше съсредоточена главно в райони източно и югоизточно от “Път № 6”, “Път № 68” и “Път № 611”1 и много от приятелските аванпостове в този район бяха превзети от противника. Заедно с останките от тях, LS-220 падна на 6 декември 1967 година. Освен това врагът продължи да трупа запаси и сили.
Информаторите в района Сам Неа бяха предоставили информация на приятелските сили, че вражеските действия няма да бъдат ограничени до райони източно от логистичните трасета. Два вражески батальона, които се бяха придвижили на югозапад от Сам Неа, на 5 декември 1967 година се хвалели, че Хуей Ха Мун (LS-111, само на 10 км северно от LS-85) и Фу Фа Ти (LS- 85) също трябва да бъдат превзети през декември.
Вечерта на 15 декември 1967 година приблизително две вражески роти сондираха отбранителните постове в близост до Фу Ден Дин (UH7660) само на 12 км източно от LS-85. След залеза на слънцето контакта с врага беше прекъснат. Рано на следващата сутрин 30 вражески войници атакуваха и превзеха същите тези позиции, но те бяха върнати по-късно през деня. Отблъснат, врагът започна обстрел с минохвъргачки в 17:00 часа на 16 декември. Защитниците издържаха на натиска ръка и тази атака към Фу Ден Дин де ескалира.
Две роти на Патет Лао бяха забелязани два дни по-късно, като отново се насочваха към Фу Ден Дин. Въпреки че не беше установено дали това са същите две роти, които бяха извършили нападението преди това или представляваха подкрепления, те бяха ударени силно от авиацията и към 26 декември бе съобщено, че се изтеглят към Сам Неа. 25] Засега врагът беше победен, но в впоследствие той щеше възобнови усилията си за превземане на LS-85, този път с друг резултат.
Сигурността на съоръженията в LS-85 беше въпрос на постоянно внимание. Още на 20 октомври 1967 година, преди съоръженията да бъдат въведени в експлоатация, двама така наречени „агенти“ с фотоапарат бяха задържани при достигане на върха Фу Фа Ти. Разпитът на, проявяването на филма и разследването обаче разкриха, че заподозрените всъщност са добросъвестни будистки монаси. В окончателния доклад се посочва, че не са правени снимки на станцията или подходите към нея, както и че и разпитът не е дал съмнителни резултати. Монасите бяха освободени.
Увеличената активност на врага през декември продължи да предизвиква загриженост за безопасността на LS-85 и LS-27, но ситуацията в непосредствена близост до тях остана непроменена. Превземането на LS-61 в Южен Лаос и унищожаването на станцията TACAN разположена там, накара Американското посолство във Виентян да обърна внимание на сигурността на всички TACAN обекти в Лаос, доклад:
“LS-85, канал 97. Направен е анализ на ситуацията. .... Накратко казано, в непосредствена близост до обекта има 200 войници; и допълнителни 800 военнослужещи в долната част на планината ... смятаме, че станцията е осигурена достатъчно и че ще бъде осигурено навременно предупреждение в случай, че евакуация е необходима. Авариен план за евакуация ..... съществува. "
Същият този доклад описва ситуацията във всеки от трите обекта със станции TACAN в Лаос и отбелязва потенциалната опасност за тези обекти, ако врагът вземе решение да ги постави като основни цели пред войските си. Докладът завършва:
„Също така винаги има възможност малък квалифициран отряд командоси/ група за саботаж да може да проникне и да повреди/унищожи част от оборудването. Врагът също има способността да придвижва артилерия или минохвъргачки в достатъчно близо до който и да е от обектите. Консенсусът тук че ...., се вземат всички необходими предпазни мерки за защита на станциите. "
LS-111, на около 8 км северно от LS-85, беше леко обстреляна в последния ден на 1967 година. Последваха 10 дни на относително спокойствие, въпреки че беше докладвано за наличие на разпръснати вражески сили, 15 км на изток от Фу Фа Ти.
Врагът продължи да изчиства приятелските сили източно от маршрутите си за снабдяване и доклад от 8 януари отразява ефективността на противника в това начинание:
"Врагът успя да изтласка повечето от проправителствените сили от района източно от “Път № 6”. Това ще се отрази на наблюдението на тази ключова линия за снабдяване на врага в района източно от Каханг и в провинция Сианг Куанг. Генерал Ванг Пао вероятно скоро отново ще се опита да изпрати нови сили там. "
На 10 януари имаше незначително напрежение в LS-85, след като само на два километра северно нея и в основата на билото бе открит патрул на Патет Лао от петима души. Те бързо се оттеглиха на север. Два дни по-късно обаче имаше значително по-голямо напрежение.
Вторият опит на врага да унищожи LS-85 беше изненадващ. Доклад от 13-ти януари 1968 година сочи:
"Четири тъмнозелени самолета, които летяха в северозападна посока, преминаха в близост до Монг Санг (UH 8350) в 13:00 часа на 12 януари. Когато четирите достигнаха Бан Хуси Суи (UH 7852), два от самолетите се отделихме и се отправиха в района на Хоей Соук, докато вторите два самолета, Ан-2 Колт, продължиха към Фу Фа Ти (UH 6860) и започнаха бомбардировка, докато летяха с приблизителен курс от 304 градуса.".
В три захода двата построени от СССР самолета бомбардираха и обстреляха с ракети и куршуми върха на планината. Убити бяха жени и двама партизани, а още двама партизани бяха ранени. Един от атакуващите самолети беше свален в близост до UH 606865. Явно двама членове на екипажа бяха успели да избягат и екипът изпратен на място съобщи, че на мястото на катастрофата нищо съществено не е останало. Другият атакуващ самолет също беше улучен, но се разби на около 25 км на северозапад, докато се е опитвал да се изкачи над билото на хълм.

Там, изпратените на място войници, успяха да спасят много от оборудването и намериха трима загинали членове на екипажа. Телата бяха идентифицирани като северновиетнамски. LS-85 получи незначителни повреди.
Първоначалните доклади гласяха, че противникът е използвал 250 килограмови бомби. Последващото изследване на мястото и останките на самолета от страна на разузнавателен екип на 7-ма дивизия на ВВС разкриха, че 120-милиметрови мини били са превърнати в "бомби”, изхвърляни през тръби в пода самолета. Ракетите бяха 57 мм и бяха пренасяни в пускови установки поставено под долното крило на машината.
На следващия ден американското посолство във Виентян направи следния коментар:
„Можем да заключим, че въздушната атака представляваше опит на противника да се добере до навигационните съоръжения, което можеше да се достигне по земя само с цената на големи загуби. Теоретично врагът може да прибягва отново до тази техника, или на LS-85, или другаде. Трябва обаче да се отбележи, че тази атака до голяма степен бе неуспешна и два самолета бяха изгубени.
Въз основа на наличната информация ние считаме, че въздушния набег е изключително необичайно изменение в нормалния модел на тактиката на противника и не вярваме, че този инцидент задължително въвежда ново измерение на войната в Лаос .... в момента разглеждаме въпроса за създаване на противовъздушна отбрана в LS-85...”.
Очевидно врагът също е бил наясно, че въздушната атака е била "до голяма степен неуспешна", тъй като в рамките на няколко дни той започва по-нататъшно движение на войските към това, което се превръща в трети и последен опит за превземане на Фу Фа Ти.
С изключиение на няколко разузнавания, отблъскването на патрула от пет човека от Патет Лао и отблъснатия опит за нападение във Фу Ден Дин в средата на декември, врагът не беше предприемал решителни действия на земята против LS-85.

[Bruchpilot]

Почти веднага след неуспешната атака на самолетите от 12 януари, тази тенденция се обърна. На 14 януари от около 300 души от Патет Лао и Северен Виентам, снабдени с минохвъргачки и едно безоткатно оръдие си разположиха само на 15 км североизточно от LS-85. До 17 януари 100 вражески войника се преместиха на позиции само на 13 километра северно от Фу Фа Ти, което предизвика достатъчно притеснение ред местните за да започнат да бягат от LS-111 (8 км северно от Фу Фа Ти). Според доклад от 20-ти януари:
"Ако врагът е успял да придвижи голям брой войски в район северно от Фу Фа Ти, той вероятно би имал и втора колона, с цел обкръжаване. Вероятно първа индикация за сериозно намерение на противника да завземе Фу Фа Ти, би било превземането на Фу Ден Дин (UH 7661) .... ".
Тази индикация не закъсня много. Един информатор съобщи, че на 19 януари пет батальонни групи от Патет Лао и северновиетнамската армия са се придвижили на запад от Сам Неа. Тези части се разделиха на две бойни групи. Една, съставена от от три батальона с една 105 мм гаубица се придвижваше, за да атакува Фу Ден Дин, а другите два батальона, също подсилени със 105 мм гаубица, трябваше да превземат пост на около 19 км югоизточно от Фу Фа Ти.
Три дни по-късно тези позиции, както и LS-179 (17 км южно от LS-85), паднаха в ръцете на противника. Планът за обкръжаването на Фу Фа Ти от север, по посока на часовниковата стрелка на юг започваше да става виден.
Това не беше пренебрегнато от приятелските сили. Те напълно осъзнаваха, че противникът може да нападне решително LS-85, без оглед на загубите. Те също бяха наясно, че нападение комбинирано с артилерийски и минометен обстрел, както и повторно нападение с Ан-2 Колт е реална възможност. Но към края на, основната грижа на защитниците на LS-85 беше да не позволят противникът да се приближи достатъчно, за да насочи артилерийски, минометен или ракетен срещу Фу Фа Ти.
След атаката с Ан-2, противовъздушната отбрана на обекта беше засилена чрез добавянето на две 12,7-милиметрови самолети картечници, а по-късно и с пленено руско 85-мм противовъздушно оръдие. Допълнително укрепване на гарнизона не беше счетено за необходимо. Въпреки това, за да се противодейства на заплахата от вражеската артилерия и за да се попречи противникът да концентрира сили срещу обекта, бяха предприети четири мерки. Първо, защитниците планираха да поддържат 12-километров отбранителен периметър около Фу Фа Ти. Второ, 105-милиметрова гаубица беше транспортирана с хеликоптер от LS-98 до LS-85. Трето, защитниците в района засилиха патрулите си, за да идентифицират и намерят противникови позиции и да повикат върху тях въздушни удари. Накрая, на 2–ри февруари генерал Ванг Пао постави един от двамата си висши полеви командири, начело на района около Фу Фа Ти и му възложи задачата да завземе определени позиции, сред които Фу Ден Дин и LS-179. Тези два обекта обаче, никога не бяха възвърнати.
Следващата информация за периода 1 декември 1967 година - 31 януари 1968 година показва общия брой полети на ВВС на САЩ във въздуха по време на бойните действия в Северен Лаос и като цяло увеличеното внимание, отделено на LS-85 (предимно източно от LS-85, от която посока заплахата материализираше):
- 903 мисии за месец декември, от които 128 в 30-километровата зона около LS-85;
- 798 мисии за месец януари, от които 165 в 30-километровата зона около LS-85;
Основният, макар и със сигурност не единственият начин на действие беше да изслетят самолети А-1Е, които да нанесат удари по цели сутринта. След това тези самолети започваха да изпълняват функцията на въздушни насочвачи за по-късните атаки. Подобни действия бяха провеждани обикновено следобед. През часове на нощта А-26 бяха използвани за патрулиране на района. В допълнение, в края на ноември LS-85 започна да насочва ударите в района на Северен Лаос.
Вече бяха създадени процедури как LS-85 да действа при насочване на въздушни удари в своя защита. Въпреки че до края на януари 92-те ударни мисии в района бяха ръководени от станцията не беше провеждан тест за процедурите за удари в самозащита. На 25 януари такова "тестово учение" беше инициирано по искане на станцията. Тестът обаче не беше предварително обявен и не беше предварително съгласуван с висшите централи. Оказа се, че там, където не беше имало предварителна индикация за действителна опасност, възникваха трудности при опит да се осигури исканата подкрепа. Отделно от това, ресурсите за „теста“, бяха жизнено необходими на други място за действителни бойни действия.
На LS-85 този тест беше оценен като неуспешен, но дори и при неблагоприятните условия, при които се провеждаше теста, упражнението беше всичко друго, но не и напразно. Впоследствие бяха разработени допълнителни процедури за провеждане на тестовете. Други промени в действителните процедури, описани по-късно в това проучване, значително опростяваха операциите. Най-малкото когато обстоятелствата изискваха действително изпълнение, не се повториха трудностите, изпитани при теста.
Вече беше посочено, че през месец януари в рамките на 30 км от площадка 85 са изпълнени 165 действителни мисси, предимно на изток, където заплахата нарастваше. Над 64% от тях бяха изпълнени след 22 януари, след успехите на врага в Фу Ден Дин и на юг. Броят на ударите достигна върха си на 30 януари, когато 45 полета, над една четвърт от месечния обем, удариха в 30-километровата зона около площадка LS-85. Това увеличение беше постигнато и поради факта, че не бяха изпълнявани задачи по операция ROLLING THUNDER в този ден, поради примирието.
На 31-ви, в същия ден на започването на офанзивата Тет в Южен Виетнам, в рамките на 30 км от Фу Фа Ти нямаше удари. На 1 февруари тридесет такива бяха изпълнени около LS-85. Последваха дванадесет дни намалена с въздушна активност в непосредствена близост до станцията. От 473 мисии, които USAF изпълни в рамките на 30-километровата зона около LS-85 през февруари, само 52 бяха в периода от 1 до 13 февруари.
В средата на този период на относително бездействие, на 7 февруари, 7-ма дивизия на ВВС отправи запитване до офиса на аташето по въздушни операции във Виентян относно опасността за LS-85. Съобщението гласеше:
"Имате ли цели в зоната, по които желаете да нанесете удари? 7-ма дивизия на ВВС ще се опита да окаже всякаква е помощ, която счете за необходима, за да се гарантира безопасността на LS-85."
На 8-ми февруари, аташето отговори:
"Подходите към Фу Фа Ти са ... практически вертикално изкачване и онези пътища, които водят до там, са минирани ... Врагът в момента маневрира до и понякога в радиус от 12 км от Фу Фа Ти. Той вероятно се опитва да достигне позиции от които да може да започне координирано нападение с поддръжка от 105 мм гаубица, плюс минохвъргачка. Съюзническите войски поддържат 12 км периметър около обекта и стига да са в състояние да го удържат, не вярвам, че LS-85 може да бъде превзета. "
В съобщението се посочва, че ако все пак врагът концентрира достатъчно голяма сила (четири батальона) и е готов да приеме загубите, Фу Фа Ти може да бъде взет. Очакваше се обаче това да бъде предшествано от достатъчно ранно предупреждение, което да позволи унищожаване на обекта и евакуация. По отношение на изискванията за въздушни удари, съобщението казва:
"За да попречим на противника да съсредоточи необходимите сили за нападение на тази позиция, въздушните удари са жизненоважни. Вече имаме във Фу Фа Ти преден въздушен водач, способен да ръководи такива удари. В допълнение имаме определени девет цели извън 12-километровия периметър ... Оценяваме вашето предложение за помощ. Смятаме, че нанасяните в момента дневни и нощни удари ще направят много за да попречат на войските и/или артилерията да се концентрира в района и в момента нямаме специална цел, която да изисква внимание. "
След като превзе Фу Ден Дин, в ранната сутрин на 22 януари, врагът бездействаше до вечерта на 30 януари. Трябва да се има предвид, че през този период ударите на Американските ВВС близо до Фу Фа Ти достигаха пика си за месец януари. Оценките на разузнаването отбелязват, че противникът вероятно също така е чакал, докато успее да премести 105 мм гаубици на позиции, от които да обстрелва обекта.
Около 19:30 местно време, на 30 януари, вражеските войски взривиха минното поле разположено в южния край на Фу Фа Ти. Това бе последвано от тридесет минутен обстрел с минохвъргачки върху южния аванпост високо на билото. След това контактът с врага беше прекъснат. Командирът на станцията TSQ бързо съобщи, че въпреки че е имало атака в близост до обекта, тя била не повече от разузнаване. Освен това нямало имало пострадали хора на обекта, нито повреди в оборудването. За да се осигури безопасността обаче, "Слепи Прилепи" и А-26 бяха насочени към района. По-късни оценки потвърдиха, че нито един вражески войник не беше достигнал върха на билото. Беше разузната само защитата в подножието.
Същата вечер натискът на врага беше накарал съюзническите войски да се оттеглят от селото Муонг Ют, разположено само на девет километра югоизточно от Фу Фа Ти. Очевидно този натиск на врага е бил упражнен само от малка част, тъй като позицията беше възвърната по-късно.
За периода от 31 януари до16 февруари контактите с врага бяха малко. Въпреки това забелязаните вражески части обикновено бяха с численост близка до рота или дори батальон. Един батальон беше забелязан не не повече от шест километра западно от Фу Фа Ти. Друга част, приблизително рота беше открита само на 11 км. югозападно. И двата контакта бяха на запад от LS-85, докато основната заплаха оставаше предимно на изток. На 14 февруари контрола върху селото Муонг Ют, разположено на девет километра югоизточно от Фу Фа Ти, се смени два пъти, като позицията в крайна сметка остана под контрола на съюзническите сили.
Като цяло изглеждаше, че вражеските сили, макар че се увеличаваха на брой, спазваха приблизително дванадесет километров периметър около Фу Фа Ти. Единствените изключения бяха контактите на запад и югозапад от LS-85 и боевете около селото Муонг Ют.
Именно през този период имаше определено затишие във въздушни атаки срещу вражески части в района на LS-85. Въпреки че на 8-ми февруари посолството във Виентян е информиралло 7-ма дивизия на ВВС, че "не съществува специална цел, която да изисква внимание" и е необходима само редовната ежедневна подкрепа, доклад от 6.ти февруари е описан изграждащ се път от UH 853564 до UH 835572. На 9-ти февруари, отново се докладва за това пътно строителство, което се явява продължение на "Път № 602".
"Ако е използваем, "Път № 602" ще предостави на противника много по-лесен достъп от Сам Неа, до местата за съсредоточение околностите на Бан Хон Нон (UH 812553) и Фу Чик Ноу (UH 8157). Това ще даде на врага възможност да прехвърли сили и оръжия за нападение над Фу Фа Ти. Фотография от 31-ви януари разкрива строителство на път по "Път № 602" от UH 853563 северозападно по южния склон на хребета ... Строежът завършва приблизително на един километър североизточно от опорната точка на противника при Фу Чик Ноу (UH 817579)."
На 11-ти февруари беше съобщено че камиони се движат по "Път № 602". Неуспешни удари бяха провеждани против вражески позиции във Фу Чик Ноу до 13-ти февруари, включително. Въпреки че четири F-105, които се връщат с боеприпаси от Северен Виетнам, са пренасочени "Път № 602". на 2-ри февруари, няма други удари по пътя чак до 14-ти февруари. До 16-ти февруари "Път № 602" беше длъжен до приблизително един километър източно то Фу Ден Дин. Това беше само на 13 км. от Фу Фа Ти.
През този период врагът не се опита да скрие намеренията си. Докладите изобилстват с препратки към пропагандни срещи, спонсорирани от комунистите, в които е била описана предстоящата атака срещу Фу Фа Ти и предупреждение към селяните да се пазят, както и призив мъжете да служат като войници и готвачи. Конфискуваха се хранителни стоки дори се правеха фалшиви обещания за подкрепление (двадесет самолета МиГ в поддръжка на атаката и дори китайско участие, ако опитът за завземане на станцията от страна на Патет Лао и северновиетнамската армия се провали).
Въпреки че броя на въздушните удари започна да се увеличава в средата на февруари, това също важеше и за вражеска дейност. На изток от LS-85, на 20 -ти февруари врагът проникна вътре в отбранителния периметър от дванадесет километра. Муонг Ют отново падна в ръцете на врага. В рамките на четири дни приятелските сили организираха контраатака.
На 21-ви февруари четири допълнителни вражески батальона пристигнаха във Фу Ден Дин и заеха позиции точно на границата на периметъра от дванадесет километра. Но нападателите не бяха толкова успешни в действията си против LS-85 - за момента късмета беше на страната на защитниците.
Засада на около осем километра югоизточно от Фу Фа Ти унищожи патрул от северно виетнамци на 18-ти февруари. Очевидно един от жертвите е бил офицер от северновиетнамската армия, тъй като в дрехите му, беше открит малък тефтер, съдържащ подробна информация относно плановете на врага и отправните точки за предстоящото нападение срещу Фу Фа Ти. В тефтера имаше следната допълнителна информация:
- Три батальона на северновиетнамската армия и един на Патет Лао бяха основната ударна сила;
- Последното разузнаване трябваше да бъде извършено на 22-ри февруари;
- Врагът беше използвал думата "TACAN" и явно знаеше неговото местоположение;
- Основният удар щеше да нанесе един батальон от северновиетнамската армия, останалите щяха да нападат по малките пътеки към Фу Фа Ти;
- Врагът имаше твърде малко муниции за тежкото си въоръжение и имаше нужда от допълнително снабдяване;
Реакцията на вражеската активност и новата информация беше бърза и ефективна. Още на 17-ти февруари посланикът във Виентян упълномощи въоръжени разузнавателни мисии по “Път № 602” източно от Фу Ден Дин около LS-85. Защитниците бяха изпратени на патрули, за да изберат цели в района за артилерийски огън и въздушни удари. Специални разузнавателни екипи на силите на генерал Ванг Пао дори се движеха източно от Сам Неа, опитвайки се да идентифицират депа, снабдяващи вражеските сили в района на Фу Фа Ти. В допълнение, две 100 мм минохвъргачки и още една 105 мм гаубица бяха изпратени във Фу Фа Ти, а гарнизонът беше увеличен от петдесет души.
Считано от 18:00 на 21-ми февруари, посланикът на САЩ в Лаос упълномощи Командира на отбраната на LS-85 да възложи на разчета на TSQ да ръководи нанасянето на удари по всяка цел в радиус от дванадесет километра. Това разрешение беше ограничено, тъй като ударите можеха да бъдат нанасяне на не по-малко от 500 метра от селата и че ударите все още трябва да бъдат координирани по кодирани гласови канали чрез въздушните командни пунктове. Списък с деветнадесет села в региона придружаваше разрешението.
От 20-ти февруари до падането на LS-85, рано сутринта на 11 март, в неговата защита бяха насочени решителни въздушни сили, при това с постоянно нарастваща интензивност. На 23-ти февруари в съобщение до Командването в Пасифика е упомената е необходимостта от „спешна“ повишена въздушна поддръжка. В периода 20 –2 9 февруари, 342 ударни мисии бяха изпълнени в рамките на 30-километровата зона от LS-85. В допълнение, бяха ударени цели източно от Сам Неа - депа и складове.
“Път № 602” беше сред атакуваните цели, но противникът вече беше изпратил над 400 пътни работници, които имаха задачата да поддържат тази жизненоважна линия отворена. По-късно бяха изпратени и булдозери. С кратки прекъсвания свързани с бомбардировки, врагът продължи да използва тази артерия. Няма никакво съмнение, че въздушните удари и артилерийският огън възпираха вражеските действия, но те не елиминираха неговото присъствие или натиск към отбранителен периметър около LS-85.
Неофициална оценка от страна на неизвестен офицер, направено на 25-ти февруари 1968 година, в известен смисъл, почти пророчески описва предстоящото:
"В резултат на проникването на противника в 12-километровия периметър около Фу Фа Ти и заемането на ключови позиции в долния десен квадрант на този периметър, както и позиции точно извън периметъра във Фу Ден Дин, врагът поставя в непосредствена заплаха за сигурността на обекта TACAN и другите инсталации във Фу Фа Ти. Ясно е, че врагът ще продължи да се опитва да задържи вече превзетото в района Фу Фа Ти през следващите две седмици, като същевременно са подготвя за генералното си нападение. Ако обаче частите на съюзниците продължават да тормозят противника успешно на земята и ако самолети продължат да нанасят удари по вражески концентрации във и около Фу Фа Ти и в района източно от Сам Неа, TACAN-ът и другите обекти ще продължават да действат през следващите две седмици. Не е възможно да се предскаже обаче възможността за отбрана на Фу Фа Ти след 10-ти март поради готовността на противника да продължи да увеличава усилията си в тази област. "
Американският посланик в Лаос беше впечатлен от тази оценка и коментира своите опасения относно LS-85 в телеграма до Началник щаба на американските ВВС:
„... Движението на врага напред (към LS-85) беше неумолимо през последните месеци и нито въздушните, нито наземните ресурси, които са ни на разположение, изглеждат адекватни, за да възпират действията и намеренията му. ... Въпреки че не хвърляме кърпата, вярваме, че трябва да сте наясно с настоящата ни оценка, че може да бъдем в състояние да гарантираме сигурността на тази станция за не повече от следващите две седмици. ...Ще си припомните, че когато създадохме тази станция, поясних, че нашите основни усилия за отбрана ще се опират на местните части, които действат предимно като партизани и че не можем да гарантираме статична защита. Нашите нередовни части в тази област са вече разтеглени маскимално и имаме много други значими задължения, свързани с отбраната на населените центрове, които правят невъзможно ефективното укрепване на отбраната. Възможно е моментът на истината да приближава за LS-85. ... Системата TSQ използва собствените си и присъщи способности в усилията за отбрана на станцията. Ударите на авиацията са респектиращо много на брой. Но, в заключение анализ, изглежда съмнително, че мястото може да бъде задържано в лицето на постоянната решителност на врага. ... Следователно ние поддържаме връзка със службите на ВВС, относно плановете за евакуация и унищожаване. Сигурни сме, че и двете ще бъдат изпълнени по подходящ начин. Освен това проучваме възможностите за намиране на друг обект в същия район, който ще осигурява приблизително същото покритие. "
Според плановете, решението за евакуация беше запазено за посланика във Виентян. Основен приоритет при евакуиране беше отреден за персонала на TSQ/ ТACAN, които беше на борй от 13 души. Обаче трябваше да бъдат осигурени достатъчно хеликоптери, които да позволят да бъдат превозени общо 155 души. Останалите партизани трябваше да бъдат евакуирани, когато Командирът на местната отбрана сметне за подходящо. Пет хеликоптера, три американските ВВС и два Еър Америка, бяха определени за извършване на евакуацията.
За да осигурят незабавна възможност за действие, двата хеликоптера на Еър Америка трябваше да остават за през нощта, всяка вечер в близката LS-98. Вертолетите на американските ВВС трябваше да дойдат от Тайланд. Впоследствие американските ВВС изразиха желанието за вертолети на Еър Америка да нощуват в LS-85, а не LS-98. Това обаче не беше одобрени поради опасението, че присъствието на хеликоптер на LS-85би предизвикало опит на противника да го унищожи. Ако това станеше предварителната готовност за евакуация по същество щеше да изчезне. Но въпросът беше обсъден, тъй като времето също можеше да наруши възможността за полет от LS-98 до LS-85.
След решение за евакуация посланикът трябваше да уведоми координаторът на 7-ма дивизия на ВВС в Удрон, Тайланд, който от своя страна трябваше да уведоми персонала на 7-ма дивизия на ВВС в Тан Сон Нхут, Южен Виетнам. Ако времето позволяваше, трябваше да бъдат пренасочени самолети A-1Е, за да се осигури прикритие на евакуацията, да се подави вражеския огън и да се осигури насочване от въздуха за последващи удари. Планът предоставяше ограничена възможност за нощна евакуация (от вертолетите на LS-98), но предположението беше, че операцията ще бъде извършена през деня.
През първите дни на март противниковите сили продължиха напредването си, елиминирайки приятелски джобове на съпротива по пътя. До 9-ти март, когато врагът се разположи в това, което може да се нарече отправни точки за финално нападение. Фу Фа Ти на практика беше обкръжен, с изключение на северозападния квадрант. Вражеските позиции също заплашваха LS-111, само на осем километра северно от LS-85. Приблизително четири батальона бяха готови за атаката.
На 2-ри март ревизията на правилата за изпълнение на въздушни удари около LS-85 отразиха промените, настъпили с материализирането на вражеската заплаха:
- Всяка цел в дванадесет километровия отбранителен периметър можеше да бъде ударена;
- Ограничението за удари в рамките на 500 метра от селата щеше да се прилага само за удари насочвани от TSQ, освен ако целта не е потвърдена от Командира на отбраната;
- Всякакви удари можеха да бъдат отклонени от Командира на отбраната към предварително определени цели в периметъра от дванадесет километра;
- На разстояние от десет километра по "Път № 602", източно от Фу Ден Дин бяха разрешени удари с касетни боеприпаси;
- Използването касетни боеприпаси беше разрешено навсякъде по периметъра на отбраната, ако бъде потвърдено от Командира на отбраната и ако целите са на най-малко 500 метра от приятелски войски;
- Ограничението да се използва само защитена гласова връзка можеше да бъде отменено с одобрението на посолството на Виентян.
За да улесни денонощната работа на TSQ, на LS-85 бяха изпратени още петима техници (общият брой на американци вече стана 19). За целите на нощните операции бяха отпуснати полети. На 5-ти март съобщение на 7-ма дивизия на ВВС посочва условията за евакуация, преместване на съоръжението и отбелязва стойността на обекта:
„... поради желанието да се поддържа въздушното присъствие над Северен Виетнам през настоящия метеорологичен период, LS-85 вероятно няма да бъде евакуиран, докато превземането на станцията не стане неминуемо. Отбелязан е фактът, че пълна сигурност не е била обещана още в първоначалния план ... . "
В друго съобщение, изпратено по-късно на 5-ти март до посланика е записано:
„Получаваме на ежедневни доклади относно нарастваща заплаха за LS-85. Трудно е да се оцени ситуацията оттук. Поискайте консултации с източници на Хмонг и ми предоставете вашата оценка за заплахата, включително очакваното време на атака и възможностите за защита. ... Вие имате право да ръководите евакуацията на обекта и унищожаването на оборудването, когато по ваша преценка стане необходимо такова действие. Вашият план, OP 439-68, е одобрен за тази цел.
Дръжте щабовете на 7-ма и 13-та дивизии на ВВС и нас информирани за вашите намерения. Трябва да се гарантира, че подготовката за спешна евакуация се извършва според изискванията."
От 1-ви до 10-ти март американските ВВС извършиха 314 удара в рамките на 30-километровата зона около LS-85. Над 76% от тях бяха насочени от TSQ. Сред целите, които често се удряха, беше и жизненоважният "Път № 602".
На 29-ти февруари въздушните удари унищожиха два булдозера, използвани за за разчистване на пътища. Обаче снабдяването на врага не беше спряно. Въпреки че времето в околностите на станцията се влоши, въздушните атаки продължиха. Ставаше обаче все по-трудно да се оцени силата на врага и да се определи неговото местоположение.
На 9-ти март на LS-85 старши съветникът към Хмонг информира старшия представител на ВВС за факта, че нападение може да се очаква по всяко време. Планът за евакуация беше преразгледан и беше постигнато съгласие, че ако започне евакуация, разчетите на TACAN/TSQ, ако е възможно, ще се преместят в зоната на командния пост, в близост до вертолетната площадка, от където те ще бъдат взети от хеликоптери. Ако това се окажеше невъзможно, техниците трябваше да се изчакат евакуация до самата станция TSQ. Трябва да се отбележи, че на няколко фута от входа на бараката за поддръжка имаше въжени стълби, закачени там, за да позволяват на техниците бързо да се спуснат на по-нисък перваз малко под нивото на площадката. Под този перваза имаше отвесна скала висока над 1400 фута.
Около 20:00 часа местно време вечерта на 9-ти март, по периметъра на LS-85 беше отчетен вражески контакт. Бяха поискани допълнителни полети през цялата нощ и както и бяха отклонени редица полети в подкрепа на защитниците. Очевидно обаче, врагът не осъществи сериозна атака. За да се осигури подкрепа за защитата на следващия ден, тринадесет самолета, натоварени с CBU и 750-килограмови бомби, бяха определени за района.
На 10-ти март приятелски патрули продължиха да съобщават за противниковите действия и за селяни, бягащи от зоната. За да върне някои територии западно от LS-85, както и за да се опита да завземе някои села и постове, генерал Ванг Пао започна да прави планове за въвеждане на близо два батальона от неговите бойци Хмонг, в района западно от LS-85 За съжаление, тези сили нямаше да успеят да помогнат на LS-85.
Малко след 18:00 часа честно време вечерта на 10-ти минохвъргачен, артилерийски и ракетен огън от Фу Ден Дин започна да пада върху защитниците на Фу Фа Ти. Още в началото нва вражеския бараж, позициите на гаубиците, близо до върха Фу Фа Ти понесоха пряк обстрел. Жилищните помещения непосредствено до съоръжението TACAN/TSQ получиха известни щети и до 18:30 часа техниците потърсиха подслон в бункер точно на север от жилищните помещения. Преди да се оттеглят в бункера, те уведомяват Удрон, Тайланд за нападението и съобщават, че изоставят радиото. Поддържането на контакт ставаше чрез преносимо радио.
В Удрон бързо се изготвяха планове да се отклонят полети към LS-85. Трябваше да се осигурят "Слепи Прилепи", които да осветят района, тъй като с персонала на TSQ в бункера не можеше да насочва въздушни удари. Намиращи се вече във въздуха А-26 бяха отклонени. Беше необходима поддръжка от танкери за още осем Ф-4 от Удрон.
Когато баражът утихна в 18:45, техническия персонал напусна бункера и се върна при оборудването TSQ/TACAN. Установи се, че са нанесени само малки щети от шрапнел на антената TACAN. Към 19:50 часа много от полетите, които са били в процес на отклоняване, са върнати към нормалните си мисии и до полунощ само два А-26 и пет F-4 атакуват цели в района на LS-85, всички те под ръководството на TSQ. Освен това, шест А-1Е бяха готови да излетят по тревога.
Към 20:20 часа посланикът във Виентян прецени обстоятелствата като достатъчно сериозни, за да разреши използването на открити гласови комуникации. Затишието във въздушните действия обаче продължи. Към 21:00 часа бяха отбелязани тежки боеве в Бан Фа Ти, село на по-ниска кота от Фу Фа Ти, но само на един и половина километра южно от LS-85. Към 21:17 часа боевете вече бяха на разстояние само половин час пеша от Фу Фа Ти.
Запис в дневника на 7-ма дивизия на ВВС сочи, че в 21:05 посланикът във Виентян вече е обмислял да евакуира персонала от LS-85. Това решение обаче не е взето по това време. В 21:50 часа заместник-командирът на 7-ма дивизия на ВВС се свърза с офиса на аташето по въздушните въпроси във Виентян относно възможната евакуация на обекта. Беше решено, че евакуацията трябва да се извърши само в краен случай. Освен това ситуацията трябва да се наблюдава постоянно.
В 21:21 часа отново започна спорадичен артилерийски огън по LS-85, но TSQ продължи да работи и да насочва удари. Малко след това възобновяване на обстрела посланикът реши да извърши частична евакуация на американския персонал. Девет души трябваше да бъдат евакуирани в 08:15 часа на 11-ти март.
Ситуацията остана непроменена до около 03:00 часа. По долните склонове на върха избухваха спорадични, но яростни престрелки, обаче врагът не успя да превземе нито един от основните аванпостове. Всъщност по-късно старшият въздушен насочвач коментира:
"Комуникации се поддържаха от командния пункт с всички защитни постове, през цялото нападение над LS-85 за периода от 10-ти до 11-ти март ... защитниците се държаха, въпреки тежкият огън."
Малко след 03:00 часа, на 11 март, обстрел с автоматично оръжие, снаряди или и двете, отново накараха разчетът да напусне съоръженията набързо. В този момент всички радио контакти с TSQ бяха прекъснати, дори и този извършван чрез преносимо радио в бункера близо до вертолетната площадка.
Докато разчетът бягаше от съоръженията, те бяха посрещнати от силен огън от автоматични оръжия, при това съвсем от близо. Мъжете се хвърлиха към въжените стълби, които бяха само на няколко метра за да се измъкнат. Но явно трима американци са били убити веднага, сред тях тогавашния старши офицер и командир на станцията TSQ.
Основен факт, свързан с оборудването на обекта, е, че то не беше унищожено. Устройствата за детонация не бяха задействани. В интервю с оцелели бяха повдигнати някои въпроси, свързани с детонационните устройства и тогава беше разкрито, че експлозивите за разрушаване на обекта са били по-рано изхвърлени през скалите, за да не бъдат взривени от случайни снаряди. Обаче тези, които е трябвало да унищожат секретното оборудване, са били предварително и вътрешно монтирани и не е можели да бъдат премахнати лесно или бързо. Имало е допълнителни експлозиви за унищожаване на другото оборудване и съоръжения на обекта и очевидно именно тези експлозиви са били изхвърлени.
В крайна сметка, малка група от приблизително двайсет вражески войника (най-вероятно северновиетнамски) по някакъв начин бяха успели да проникнат на върха. Никаква стрелба, викове или други предупреждения не са предшествали залпа, ударил американците, излизащи съоръженията. Нито една от аванпостовете не е бил наясно с тази вражеска сила, достигнала върха.
На пръв поглед те са били запознати с базата и методично са хвърляли гранати в повечето сгради. Но не беше ясно дали съоръжението TSQ също е било унищожено от взривовете.
Около 03:15 часа старшият въздушен насочвач в командния бункер забелязал TACAN-ът "да се обгръща в дим и пламъци", но сметнал, че минометният огън е причинил щетите. Междувременно районът на хеликоптерната площадка бил под с особено силен обстрел.
Впоследствие вражеските войски открили въжените стълби, водещи надолу по склона и насочили огъня си натам. Някои от американците отдолу отвърнали на огъня и и убили че пет или шест от вражеските войници. След като се отдръпнали от линията на огъня отдолу, нападателите хвърлили около петнадесет - двадесет гранати надолу по склона и продължили вяло да обстрелват. По-голямата част от американските жертви бяха именно по това време.
Междувременно във Виентян ситуацията се следи отблизо. Плановете за частична евакуация бяха завършени в 00:15 часа, с час за изпълнение 08:15 на следващата сутрин. Входящите доклади показват, че въздушната поддръжка е осигурена, времето е добро, а ситуацията остава непроменена. Въпреки че не знаят за съдбата на TSQ, американските служители във Виентян бяха наясно, че станцията е подложена на тежък обстрел. В 05:15часа на 11 март, посланикът реши да евакуира всички американци от LS-85.
Аташето по въздушните въпроси обобщава известното към 05:40 часа:
„Към 22:40 часа Зулу: Тежък минометен и оръжеен огън във Фу Фа Ти. Посолството нареди да се евакуира всички повтарящи се служители на САЩ. ... Командирът смята, че външните позиции ще се задържат, но станцията ще бъде несъстоятелна като площадка за радио съоръжения. ... Съобщено е за повреда или унищожение на TACAN и/или TSQ. Предприемат се мерки за унищожаване на цялото останало оборудване преди евакуацията."
Малко преди 07:00 часа местно време огънят беше прекратен. В 06:20 часа е наблюдаван дим, издигащ се от площадката на TACAN-а. Около 07:00 часа вертолетите бяха готови да се приземят, но се установи, че привличат вражески огън от върха. Старшият авионасочвач, заедно с бойци от Хмонг се придвижи към местоположението на оборудването TSQ/TACAN, за да установи положението там и да определи откъде са обстреляни вертолетите.
След пристигането си на мястото представителят на старшият авионасочвач установил, че жилищните помещения са заключени, а TACAN-ът силно повреден. След това той потърсил американци, които може би са се скрили наблизо, но без да открие никого. Обикаляйки около западната страна на площадката, той и бойците разменили изстрели с един вражески войник, облечен в "типична северновиетнамска униформа". След обиколка на юг и запад, се натъкнал на още двама вражески войници, като единият бил въоръжен с картечница, разположена зад торби с пясък. Отново били разменени изстрели, като един от вражеските войници бил улучен, но приятелските сили започнали бързо отстъпление по хълма към командния бункер. По пътя авионасочвача бил ранен леко в крака.
В командния бункер веднага е преценено, че или станцията TSQ-81 е вече в ръцете на врага, или той извършва нападение за да го унищожи, поради което приятелски огън е насочен към площадката. А-1Е летящи в района, явно забелязали, че обстрелват мястото и също атакуват площадката. За съжаление, както един оцелял съобщи по-късно, нападението на A-1E принудили един вражески войник да търси за безопасност надолу по склона и бягайки той попаднал на оцелял човек от разчета и го убил.
След това хеликоптерите бяха в състояние да се приземят и да извършат евакуацията. От 19-те американци на мястото, само петима техници и двама насочвачи бяха спасени. Един от насочвачите е ранен, както и петима от шестимата техници, като един от тях е ударен, вече на борда на хеликоптера. Този човек умира по време на полета до LS-36. Останалите единадесет американци се предполагаха за мъртви.
По-късни полети успяват да приберат няколко тела на американски и лаоски войници, но тези действия продължават да предизвикват вражески огън.
Защитниците на LS-85 все още държаха пътеките към върха към 07:30 часа. Скоро след това обаче, бойците от Хмонг тихомълком се изтеглиха, за да се прегрупират на други места и да бъдат превозени по въздуха до по-безопасни райони.
Не се очакваше настъплението на врага да спре с падането на LS-85. В действителност, LS-111 падна на 12-ти март;. На изток, вражески натиск започна към LS-184. LS-239 и LS-107 бяха изоставени поради активността на врага. На 13- ти март LS-204 е подложен на тежко нападение. До 12-ти март 129 от 203 защитници на LS-85 вече бяха евакуирани.
Още в 09:40 часа на 11 март заместник-командирът на 7-ма дивизия на ВВС в Удрон започна координация за използване на някои от наличните вертолети, за да извози част от приблизително 200 лаоски военни към LS-85, с цел тя да бъде възвърната. Но това се отложи за неопределено време, с идеята да се положат максимални усилия, за да се евакуира останалия американски персонал и приятелските сили.
След евакуацията на американските и приятелските сили само три задачи оставаха:
- Да бъде изяснена съдбата на изчезналите американци - дали те са успели да избегнат плен, в който случай трябваше да бъдат евакуирани или са загинали, в който случай телата им трябваше да бъдат открити;
- LS-85 трябваше да бъде доунищожена за да не попадне никакво оборудване във вражески ръце;
- Министър председателят на Лаос Сувана Поума трябваше да бъде информиран за да подготви позиция против евентуални обвинения в американско присъствие на станцията.
След като бяха получени повече подробности за жертвите от страна на оцелелите и бяха направени концентрирани усилия за търсене и спасяване на мястото, американските загуби станаха малко по-ясни. От деветнадесетте американци на мястото, шестнадесет са били разчет на оборудването, двама са били авионасочвачи и имаше един беше представител на аташето по въздушните въпроси. Насочвачите и представителя бяха спасени. От шестнадесетте американски техници петима бяха спасени (един е загинал по време на пътуване), за други осем беше известно, че са мъртви, а други трима се видеха изчезнали, но се предполагани за мъртви.
Предполагайки, че тези, които не бяха евакуирани сутринта на 11-ти март, са мъртви, същия ден бяха започнати концентрирани въздушни удари за унищожаване на техническото и личното оборудване, останало на LS-85. Основната част от тази дейност приключи на 15-ти март, но по-нататъшното разглеждане на данните, разкрива още удари извършени на LS-85 на 19-ти, 22-ри и 28-ми март. Ударът от 22-ри март включва дори ракета Bull-Pup.
В рамките на няколко седмици след падането на LS-85, Президентът разпореди прекратяването на бомбардировките над северните две трети от Северен Виетнам.. По време на прощалната среща с американския посланик във Виентян на 2-ри юли, командващият 7-ма дивизия на ВВС обсъди с него изискването за допълнителни навигационни станции, разположени Северен Лаос. Посланикът си спомня за дискусията:
"И двамата смятаме, че при настоящите обстоятелства няма място отговарящо на изискванията за инсталиране на станция MSQ в Северен Лаос. Следователно, за момента трябваше да се задоволим със станции TACAN. В тази връзка Генерал Момие се съгласи да преразгледа перспективите за поставяне на TACAN на LS-85 и на един на виден голям в Тайланд. Съгласих се да преразгледаме проблема с MSQ отново в случай на възобновяване на бомбардировките на север от 20-и паралел. "
Може би сте чували за сержант Ричард Етчбергер, който посмъртно на 21-ви септември 2010 година получи Медала на Честта. Той беше един от онези мъже скрили се в скалите. Всичките му спътници бяха ранени или загинаха. Той не беше получил специална бойна подготовка, но тогава успя да задържи врага само с помощта на своята карабина М-16, докато същевременно насочваше въздушни удари. Освен това помагаше на ранените. Когато вертолет на Еър Америка, пилотиран от Кен Ууд и Ръсти Айрънс дойде за да евакуира ранените, Етчбергер помогна те да бъдат натоварени, преди да се качи сам. Докато вертолета излиташе, корема му беше обстрелян от АК-47 и Етчбергер беше поразен смъртоносно.

[Bruchpilot]

След загубата на LS-85, американските ВВС решиха да инсталират TACAN на LS-36, на хъм с височина 4400 фута. Инженерното подразделение от Удрон разчисти хълма и подготви площадката. Повечето от дърветата бяха отрязани с триони резачки. Армейски вертолет CH-46 превози трактор Caterpillar D2, който до разчисти терена.

По някое време, през януари 1969 година, вертолет CH-3 от 20-та ескадрила за специални операции превози и самия TACAN, екипа по поддръжката и 10 варела дизелово гориво. По същото време UH-1 на Еър Америка използвал пистата, така че екипажът на CH-3 решил да използва вертолетната площадка близо до терена, разчистен за TACAN. Това беше опасно за такъв голям вертолет, тъй като самата площадка беше малка, а ветровете - непредсказуеми. Нещо се объркало по време на кацането, вертолетът се наклонил напред, преобърнал се над близката скална стена и експлодирал. Трима души били изхвърлени от вертолета и оцелели, останалите осем загинали.
TACAN-ът в LS-36 имаше само възможности за радионавигация, но не и за насочване. Интересно е, че LS-36 е по-добре отбранявана от LS-85, въпреки че TACAN беше с по-ниски възможности. Вероятно това е така, поради многото други мисии, които се изпълняваха от там, а и поради факта, че навсякъде другаде Хмонг и лаоската армия търпяха поражения. Според един доклад, на врага са били необходими седем батальона за да преодолее отбраната. Според мен тази оценка е силно завишена.
Със сигурност до тук споменахме много неща и сигурно сме пропуснали още толкова. Надявам се да сте получили достатъчно представа за важността на LS-36 и защо беше разположена точно там, където беше. Така че сега трябва да поговорим и за загубата на станцията.
Всички, включително Северен Виетнам разбираха важността на LS-36. В резултат на това, там често имаше боеве. Врагът правеше всички възможно да унищожи станцията. Преди окончателното й падане, имаше тежки боеве, които бяха съпроводени с големи загуби както за американците и техните съюзници, така и за Северновиетнамската армия и Патет Лао.

LS-36 беше нападана често, но особено важни са три големи атаки. Първите две бяха отблъснати, третата доведе до падането на станцията.
През късните месеци на 1965 година - началото на 1966 година, Лаос прогресивно падаше в ръцете на врага, тъй като северновиетнамската армия беше засилила действията си в страната. Командването й, което до момента само поддържаше Патет Лао, сега пое изцяло ръководството. В интерес на истината Северен Виетнам не се доверяваше много на Патет Лао и с течение на времето дори бяха започнали да не ги допускат близо до пътят Хо Ши Мин.
Имам доклад според който, 168-полк от 316 дивизия на северновиетнамската армия е напуснал Пук Йен в началото на февруари 1966 година и няколко дни по-късно се е появил в На Канг.
В своите спомени от 1995 година, Ърнест Кун описва това, което е известно като "Първата защита на LS-36":
"Периметърът около На Канг беше пробван от вражески сили всяка вечер. Имаха самолети, които пускаха осветителни ракети нощем за да помагат не войниците на земята. В крайна сметка селото На Канг падна, беше превзето. В края на януари 1966 година, генерал Ванг Пао пристигна там за да провери положението. Нямам представа дали тази част от историята е вярна или не, но според Дон Сьорстром, който е бил там, когато с генерала тръгнали към вертолетната площадка видели виетнамец, който се промъквал в задната й част. Хвърлили една граната, която паднала точно до него и с взрива си откъснала главата му, която прелетяла точно покрай Ванг Пао. Той отишъл до нея за да я разгледа и тогава бил улучен от снайпер в лакътя и леко във врата.".
Ванг Пао веднага дал заповед да бъдат превозени подкрепления. Самият генерал си спомня, че само двама от петима вражески войници въобще имали оръжие. По това време трябваше някой наистина да се изложи на риск от уволнение или по-лошо, викайки въздушни удари от страна на американските ВВС в подкрепа на операции в Лаос. Но имаше няколко души в Удрон и Виентян, които го правеха без да мислят. Те не само изпращаха самолети, но и използваха напалм. Нападението над LS-36 беше толкова свирепо, че 2-ра въздушна дивизия дори поиска поддръжка от АС-47, който да бъдат пребазирани в Удрон. АС-47 летяха от и до района, причинявайки големи проблеми за врага, но това се оказа недостатъчно.
На 17 февруари 1966 година LS-36 съобщи по радиото, че положените не може да бъде удържано повече. Вертолети Чинук бяха отправени за евакуацията. В своята книга "Трагични планини: Хмонг, Американци и тайната война в Лаос", Джейн Хамилтън-Мерит пише:
"Вертолетите Чинук се спуснаха над позициите разположени по хълмовете и започнаха да евакуират бойците Хмонг. Фред Уолкър помагаше за това. Бордтехниците ги тъпчеха като сардини, по 200 души в един вертолет. Приличаше на Ню Йоркското метро в 17:00 часа, но успяха да измъкнат всички. Един американец и осем Хмонг бяха убити, други 24 бяха ранени.".
Кун потвърждава използването на напалм при отблъскването на атаките. Северновиетнамската армия беше сериозно удряна. Много от околните села бяха изгорени до основи. През нощта приятелските сили удържат още една слаба атака без да понесат загуби. На сутринта вражеските сили се оттеглиха, приятелските, заедно с бежанците - също, до друга станция "Лима", вероятно поради изтеглянето на американците. но врагът беше понесъл толкова големи загуби, че не успя да влезе в изоставената LS-36 още няколко дни.
Дъждовният сезон скоро принуди северновиетнамската армия да се оттегли към Сам Неа и генерал Ванг Пао отново завзе станцията през май 1966 година. Такъв беше тогавашният modus operandi - врагът поемаше инициативата с атаки през сухия сезон, постигаше не малки успехи, след което се оттегляше за през дъждовния сезон и приятелските сили възстановяха положението.
Няма съмнение обаче за важността на LS-36 за САЩ. Полковник Джон Бридж, Началник на разузнаването за 7-ма и 13-та авиодивизии в Удрон, казва през 1967 година:
"Без съмнение LS-36 е важна за врага. Тя е крайъгълен камък, контролираш "Път № 6" и е атакувана всеки път, когато той се опита да вземе под контрол цялото трасе. Също врагът изглежда има някаква емоционална привързаност към LS-36 - вероятно защото те се опитваха не просто да я превземат, но и да изтребят защитниците. Когато я превзеха, година назад, беше на такава голяма цена, че генерал Ванг Пао успя да я върне през май. Те наистина искаха решителна победа и мислеха, че я бяха получили, но бойците от Хмонг се върнаха и я отнеха от тях.".
В късния декември 1966 година и ранния януари 1967 година, вражеските сили се събираха около Сам Неа и заплашваха три станции "Лима" - 36, 52 и 85. Очакваше се, че На Канг ще бъде нападната отново и врагът наистина избра LS-36 за първата си атака. Полковник Бридж си спомня:
"Северновиетнамската армия използваше този път друг метод за атака. Обикновено те нападаха през нощта, но този път те се инфилтрираха тихо през нощта и започнаха атаката на зазоряване. В продължение на няколко седмици гъста и ниска облачност беше обгърнала LS-36 и вероятно врагът се надяваше, че това ще попречи на поддръжката от въздуха.".
Били Уеб, в своята книга "Тайната война" пише:
"Използвайки лошото време, северновиетнамската армия започна да инфилтрира периметъра през нощта на 5-ти януари 1967 година. ... Когато нападението започна комунистическите сили започнаха да напредват към станцията от три страни, бавно стеснявайки обръча около вътрешния периметър и приближавайки се към целта си - командния пункт.".
Повечето от хората в станцията в това време са спели. Атаката започнала на 6-ти януари 1967 година с обстрел с минохвъргачки от север. Дон Сьорстром отново излязъл за да посрещне врага с оръжие, но този път бил убит.
Ернст Кун в своето интервю описва боя. Той си спомня, че пистата е имала хълм от едната страна и приятелски позиции, оборудвани с радио на ЦРУ от другата. Северно виетнамците, около 600-800 на брой обкръжили станцията и атакували от всички страни, прекъсвайки всички пътища за оттегляне. Времето било лошо, с облаци само на 200-500 фута, които пречели на въздушната поддръжка. В базата имало около 500 защитници, включително двама американци.
Хълмът имал плоско било и там били разположени 75мм гаубица и картечница 50-ти калибър, която била обърната с гръб към пистата. Изглеждало, че виетнамците искали да пленят картечницата, след което да я обърнат за да обстрелват с нея другия край на пистата. Защитните сили били съставени от Хмонг и други племенни групи, както и малка тайландска част.
Съюзническите сили разположени в подножието атакували нагоре по хълма, спасили картечницата и изтласкали виетнамците. Но те започнали да се движат през пистата. Времето все още било лошо и самолетите нямало как да помогнат. Приятелските сили издържали и през нощта. През следващите две вечери, специално оборудвани самолети С-130, известни като "Слепи прилепи" непрекъснато осветявали цялата база с ракети и врагът не атакувал. Станцията удържала на натиска. Вражеските сили понесли големи загуби, а защитниците били въодушевени.

Атаката от север в началото се провалила. Атаката от юг успяла да стигне на 100 метра от вътрешната част на станцията и тогава врагът успял да пробие и от север. В това време в една от бараките, офицер на ЦРУ поискал въздушно подкрепление.
Четири Ф-105 с позивна "Venom" се отзовават на молбата за помощ, докато са на разузнавателен полет и пристигат над LS-36, заедно с още един Ф-105 с позивна "Нartford". Самолетите си опитват да пробият през ниските облаци, което е трудно, но пилотите вярват, че ако поне създадат достатъчно шум, ще успеят да обезкуражат врага.
Подполковник Еуген Конли по това време е командир на 357-ма тактическа изтребителна ескадрила в Тахли и водач на четворктата "Venom". Той успял да октрие малка дупка в облаците, доста далеч от LS-36, но се спуснал в нея и започнал да се провира между върховете. Когато достигнал станцията долната граница на облачността била само 200 фута над терена. Племенникът на Конли, споделил със свои приятели, че той намал муниции на своя Ф-105, но въпреки това се спуснал през облаците, прелетял съвсем ниско над бойното поле и включил форсажа, създавайки “мега силен звук”, който изплашил вражеските войници и дори стреснал самите американци. Неговото появление имало голям ефект над врага, но скоро се наложило той да се оттегли. Въпреки това северно виетнамците прекратили атаката.

Ветеранът от Войната в Корея, Конли беше убит на 21-ви януари 1967 година, като водач на голяма група ударни машини, опитващи се да атакуват добре защитената железопътна гара Тунг Ту, тридесет и пет мили северно от Ханой. Той посмъртно получи Кръста на ВВС за нетрадиционното си маневриране, с което съсредоточил огъня върху себе си, за да позволи на останалите да атакуват безпрепятствено.
На 6-ти януари 1967 година, “Водно конче” 21 и 22, самолети А-1Е от 602-ра изтребителна ескадрила за специални операции, тъкмо бяха изпълнили мисията си за разрушаване на вражески мост, когато получиха съобщение от LS-36. Майор Робърт Търнър отклони своя самолет и този на водения си към района, но скоро те попаднаха на лошото време и се свързаха със земята за да обсъдят ситуацията. Капитан Джон Робрътс, също пилот от тази ескадрила си спомня разговора:
“... Търнър каза, че американецът в станцията бил много превъзбуден тъй като другарят му бил вече убит. Врагът бил превзел почти три четвърти от станцията и го обстрелвал. Той бил в сграда, но само с радио и пушка. Търнър мислеше, че американецът на земята се е свързал с тях в отчаян опит да предотврати превземането на сградата и беше поискал всяка помощ, която може да получи.”.
Капитан Джон Хани, воденият на Търнър си спомня:
“... Американецът на земята ми крещеше, тъй като си мислеше, че ще го изоставим и няма помогнем. Стигнахме приблизително до района на станцията и майор Търнър успя да засече позицията на радиостанцията на американец с радиокомпаса. Той ме остава да прикривам на 8000 фута и се спусна надолу. Облаците бяха плътни до 200 фута над терена.
Около станцията имаше няколко върха, всеки висок около 5600-5900 фута. Той направи нещо като заход по кърг, само с приблизителна представа къде точно се намира, но успя да пробие облаците на 5500 фута, доста под нивото на върховете, но в замяна на това точно над станцията.”.
Търнър забелязал вражески сили и от двете страни на пистата, като, по северния склон на хълма, където са били разположени самите сгради, в депото за гориво и в дърветата западно от пистата. Той попитал американеца на земята какво да обстрелва и получил отговор, че всичко извън сградите е валидна цел. Търнър направил няколко захода, стреляйки с 20мм оръдия и изстрелвайки ракети. Той знаел, че не само ще нанесе поражения на врага, но и че ще спечели време за защитниците.
Водно конче 21 и 22 останаха над сражението в продължение на 65 минути и в крайна сметка наклониха везните. И двата самолета получиха сериозни повреди, но не напуснаха битката. Общо двамата летци изстреляли 1600 снаряда, четири 100 паундови бомби с бял фосфор, 42 неуправляеми ракети с осколъчно-фугасна бойна част и 8 с бойна част от бял фосфор. Хората на земята си спомнят, че самолетите А-1Е за обстрелвали врага разположен дори само на 50 метра от приятелските сили, което е позволило да се извършат успешни контраатаки.
Цитат от наградния лист на Търнър, при награждаването му с Кръста на ВВС гласи:
“Той се е спуснал през облачна покривка с дебелина от 2500 фута, докато лети над зле картографиран планински терен, след което е извършил редица атаки над вражеските сили. Въпреки силния автоматичен огън и няколкократни попадения в самолета, майор Търнър продължил да атакува, докато не изразходил боеприпасите и горивото си. Неговите действия принудили вражеските сили да прекратят своето нападение, което е спасило приятелските сили от неминуемо поражение.”.
Тук трябва да спомена, че на хълм до пистата имаше разположена картечница 50-ти калибър, която обаче беше разположена с гръб към базата. Северно виетнамците се изкачиха по хълма, опитвайки се да я превземат и да я обърнат към пистата. По това време на позиция в подножието имаше много лаоски войници и група Хмонг. Командирът на лаоските войници реше да изпрати три групи нагоре по хълма – една на левия фланг, една на десния и една в центъра. Самият командир застана на чело на централната група, но беше почти веднага убит. В крайна сметка обаче, приятелските сили успяха да си върнат позицията и картечницата 50-ти калибър. Това не спря северно виетнамците, които продължиха да напредват напреки на пистата, но приятелските сили издържаха.
Докато всичко това се случваше, “Пеперуда” 44, преден въздушен насочвач, пристигна над станцията и започна да привлича ударни самолети. Времето започна да се подобрява и “Светулка” 11 и 12, други два А-1Е пристигнаха, тъкмо когато “Водните кончета” се оттеглиха. “Светулките” започнаха да обстрелват врага разположен в отводнителните канали и в гората около пистата. Както и “Водните кончета”, те изстреляха всеки един снаряд, който носеха. През деня над базата се оформи непрекъснат поток от Ф-105, А-1Е, Ф-104 и лаоски Т-28, които атакуваха врага.
В резултат на това наземните сили успяха да изтласкат врага от летището и скоро то беше отворено отново. Въздушния насочвач прецени, че базата ще издържи, ако врагът не успее да се прегрупира през нощта и ако на другия ден времето не се влоши отново.
Генерал Уилям Момие, командир на 7-ма дивизия, знаейки важността на LS-36, премести самолет С-130 служещ за въздушен боен команден и комуникационен пункт наблизо до станцията. Самолети А-26 Нимрод от 606-та Ескадрила за специални операции, разположени в Након Фаном бяха поставени в положение на готовност за нощни удари.
Ако врагът си мислеше, че беше видял какво представляват масирани бомбардировки предния ден, то на сутринта, когато времето се подобри, над бойното поле се появиха "Водно конче" 21 и 22, "Санди" 1,2,3, и 4, "Светулка" 11 и 12 - самолети А-1Е, които буквално покриха гората и възможните укрития с огън. Врагът се опита да обстрелва станцията с минохвъргачки, но и те бързо бяха унищожени.
По-късно следобед, патрули започнаха да претърсват околността и откриха карти с изобразени маршрути за придвижване. Генерал Ванг Пао бързо заключи, че територията е била изцяло непозната за врага, но той е бил воден от местни хора. Той заповяда на отряди от Хмонг да претърсят всяко кътче за оттеглящи се врагове. Въздушен авионасочвач - "Пеперуда" 44 откри явно изгубила се вражеска група, пренасяща поне 100 ранени или убити, в един каньон с гъста растителност. "Пеперудата" пренасочи "Светулка" 15 и 16 натам. Капитан Джон Робъртс, който води двойката си спомня:
"Времето беше хубаво и когато пристигнахме на мястото се свързахме с "Пеперуда" 44. Той маркира целта - правоъгълен каньон, на по-малко от километър от Лима 36. Бяхме въоръжени със CBU, напалм, бомби с бял фосфор, 20мм оръдия и допълнително два оръдейни контейнера SUU-11. Така че наистина буквално наръсихме със снаряди каньона - идеален начин да се справиш с пехота. Имаше гъста гора и въпреки, че когато се изтегляхме тя цялата гореше, не бяхме сигурни дали сме свършили работата както трябва. Но по-късно разговарях с един от нашите хора на място и той потвърди, че удара е бил изключително успешен.".
Невероятно, но точно тогава е обявено, че група от Международната контролна комисия, която следи за неутралитета на Лаос ще пристигне на станцията със самолет C-47, което причинява доста проблеми на ЦРУ подари наличието на техни хора и множество радиостанции там. Така че хората на ЦРУ бързо бяха изведени, а Ернст Кун, официално служител на USAID е изпратен там, за да обясни множеството радиостанции. Радиостанциите на ЦРУ обаче бяха различни от цивилните, така че Кун беше инструктиран да направи промени, които да ги накарат да заприличат на използваните от USAID. Но това се оказало твърде трудно в момента и Кун оставил нещата така, както са.
В крайна сметка се оказа, че C-47 не превозва група от Международната контролна комисия, кака че Кун прекарва следващите няколко дни и нощи в координиране на въздушни удари по искане на тайландски и Хмонг групи, които преследва врага. Той също така координира полети на С-130 "Слепи прилепи", като и на снабдителни мисии, доставящи муниции до предните постове. Така че, въпреки, че не носеше идентификационна карта на ЦРУ, Кун всъщност беше точно един от тях.

Notа bene: Един човек, който твърди, че е бил на станцията по време и на двете атаки (през 1966 година и 1967 година) ми изпрати следната бележка:
"По мои спомени и съгласно моите записки, съобщеното от Ернст Кун (който беше много добър човек) относно опасността от международна инспекция и факта, че той е поел нещата в Лима 36 докато офицерите от ЦРУ отсъстваха, не съвпада нито с първата, нито с втората атака над станцията. Това може да е станало след моето отпътуване от там, през май 1967 година. С изключение на тази подробност, той е предал събитията изключително точно.".
Мога да кажа само, че съм написал фактите така, както ми бяха изложени в интервю дадено лично от г-н Кун.
С оглед на изложената различна гледна точка искам да изкажа още нещо, споделено ми от човек бил на станцията:
"Дон Сьорстром, младият офицер от USAID, който беше с мен и двата пъти, беше истински герой и беше ранен смъртоносно, защитавайки ме, докато аз се опитвах да извикам помощ от американските ВВС по време на второто нападение.
Полковник Конли и неговите Ф-105, както и двамата пилоти на Скайрейдър ("Светулка" 21 и 22), които се отзоваха бяха страхотни. Вероятно те са основната причина да съм още тук и да разказвам това, 50 години по-късно. В мъглата (в реалния и преносен смисъл) и хаоса предизвикан от неочакваната атака, няма да забравя как те се спуснаха от облаците, над непознат терен, насочвани единствено от моите мъгляви инструкции за височина, разстояние и азимут. Въпреки всичко това, те успяха да нападнат цели, които бяха на не повече от 50 метра от приятелските сили. Заради тях днес ми се налага да нося слухов апарат, но това е съвсем малка цена, която съм готов да платя в замяна на помощта, която ни оказаха тогава".
LS-36 удържа и на тази атака. Врагът губи много сили. За известно време битката приключва.

[Bruchpilot]

Нападение № 3 – третата и последна отбрана на LS-36

Годината 1968 беше още една трудна година за LS-36 и за мен – доста объркваща. Но ще се опитам до колкото мога да представя основните моменти. Като начало, врагът превзе LS-85 на 11-ти март 1968 година. Това остави LS-36 да бъде най-северно разположената станция с TACAN и най-удобната логистична точка за Втори военен район. През април 1968 година врагът обкръжи На Канг с четири батальона и до края на месеца, обръча се стегна съвсем. Метеорологичните условия бяха на страната на врага – твърде отвратителни за летене.
След падането на LS-85, врагът вдигна мерника на LS-36. Майор Ричърд Секорд от американските ВВС, ръководеше по линия на ЦРУ за тактическата въздушна поддръжка в Лаос, в периода 1966 година – 1968 година. Секорд обръщаше особено внимание на LS-36. Той си спомня:
“Беше ясно от разузнавателните данни и от другите им действия, че те ще се опитат да превземат Станция 36. И беше ясно, че ние ще трябва да я задържим. Към 31-ви март бяхме в ужасно лоша ситуация що се отнася до ’36-та. Имахме страшно много бойци Хмонг там, които нямаше как да евакуираме. На бойците от Хмонг също не има харесваше там, тъй като станцията беше буквално опасана в бодлива тел и минни полета. Беше нашият последен голям пост на север. Трябваше да го задържим на всяка цена, тъй като ако не успеехме, врагът щеше просто да продължи надолу. Играехме за време, като се надявахме да устискаме до дъждовния сезон.”.
На 31-ви март 1968 година, Прездидент Джонсън обяви пауза в бомбардировките на Северен Виетнам, слагайки край на операция Rolling Thunder. По повод това имаше известни противоречия. Според Джонсън нямаше проблеми да се бомбардира Северен Виетнам южно от 20-тия паралел. Някои смятаха, че така остават разрешени операции в Южен Виетнам и Лаос. Според Секорд, въобще това ограничение не се е отнасяло до Лаос. Той поискал полети на Б-52 в защита на LS-36, но му било отказано, въпреки че били изпълнени близо 300 полета на тактическата авиация до 3-ти април. Врагът се оттеглил и Секорд счел, че въздушните сили са нанесли големи поражения на врага, спасявайки LS-36. Той казва:
“В крайна сметка за пръв прът в аналите на военната история успяхме да удържим нещо (LS-36) само в благодарение на действия от въздуха. ... Обсадата на LS-36 през 1968 година беше разбита чрез прилагане на масирани тактически въздушни удари. Важното е, че през 1968 година най-после притъпихме острието на северновиетнамските удари, насочени към южен Лаос.”.
Ами, оказа се, че Секорд е дал тази оценка преждевременно.
В средата на април 1968 година, 7-ма дивизия на американските ВВС започна много атаки против пътя Хо Ши Мин. Северновиетнамската армия започна придвижване на юг по “Път № 6”, но понесе големи загуби от американската въздушна мощ. През май 1968 година частите на северновиетнамската армия се оттеглиха на север. Но по особен начин – този път те не се завърнаха обратно в Северен Виетнам, а останаха в Лаос, където получиха подкрепления. През юни числеността им се увеличи от 10000 на 13000.
Тогава, на 5-ти май 1968 година, с началото на дъждовния сезон, врагът нападна предните постове на бойците Хмног, разположени на няколко мили източно от На Канг, както и позиции на лаоската армия, разположени на 18 мили северозападно от там. Битки започнаха в целия район и врагът отново се завърна на позиции обкръжаващи На Канг. Дъждовете започнаха да се усилват и Ванг Пао започна офанзива, поддържана от американските ВВС. Целта й беше възвръщането на LS-85. Войските му достигнаха до станцията, но от нея не беше останало нищо достойно за по-нататъшна отбрана, а и северновиетнамската армия започна контраофанзива. През януари 1969 година “ВП” реши да се оттегли обратно в На Канг. Ситуацията в северен Лаос се влошаваше изключително. Към края на дъждовния сезон врагът беше окупирал почти изцяло Втори военен район, след голямата офанзива започнала през декември 1968 година. Американските ВВС оказваха огромна поддръжка, но към късния февруари 1969 година врагът беше изтласкал лаоските сили през Плейн де Ярс до На Канг. Самолети AC-47 на американските ВВС продължаваха интензивно да обстрелват врага в помощ на съюзниците от Лаос.
По това време посланик Съливан вече беше преместен на работа в Държавния департамент и начело на въпросите касаещи Лаос и Виетнам. Във Виентян вече се намираше посланик Г. МакМърти-Годлей. Северновиетнамската армия и Патет Лаос започнаха нови комбинирани атаки в цял Лаос. С прекратяването на операция Rolling Thunder над Северен Виетнам бяха на лице ресурси за действие в Лаос, като основния фокус беше върху пътят Хо Ши Мин, а веднага след него целите в северен Лаос.
Врагът владееше инициативата през първата половина на 1969 година, но започна да губи инерция през дъждовния сезон, август - октомври. Съответно комуникациите със станциите “Лима” бяха затруднени през първата половина на годината. За периода 1-ви януари – 15-ти май 1969 тридесет и четири станции “Лима” паднаха във вражески ръце. 7-ма дивизия на ВВС премести четири самолета AC-47 в Удрон, като постоянно един дежуреше във въздуха и един на земята. Бойците от Хмонг понасяха основната тежест на боевете и търпяха сериозни загуби. Редовни тайландски части, набрани от доброволци от тайландската армия също бяха изпратени в боевете. САЩ предоставяше колкото се може повече оборудване.
На 28-ми февруари 1969 година всички три полка на 316-та дивизия от армията на Северен Виетнам нападнаха На Канг. Със сигурност има доказателства да участието на 174-ти и 148 полк. Командването на северновиетнамската армия беше изпратило 316-та дивизия към Плейн де Ярс, усилена със зенитна артилерия и поддържащи части.
Врагът обаче не предприе атака по обичайния си начин. Вместо LS-36 да бъде нападната от три страни едновременно, както очакваха лаоските съюзници и където преди северновиетнамските войници бяха попаднали под гибелния огън на американските ВВС, този път те нападнаха провирайки се през район гъсто обрасъл със слонска трева. Това изненада защитниците на LS-36. Идеята на северно виетнамците беше да ударят здраво, преди въздушната поддръжка да пристигне.
Северновиетнамската армия разположи картечница направо на пистата и започна да обстрелва бараките. Две групи от Ф-4 и още две от Ф-105 извършиха удари под ръководството на въздушните насочвачи. Когато започна да се смрачава, самолети Б-26 от Након Фаном и новите АС-130 Спектър от Удрон се включиха в сражението. Но летците имаха големи проблеми с различаването на бойците Хмног от северновиетнамските войници.
С утрото започнаха да идват самолети, този път А-1Е. Един от тях беше свален, но другият унищожи две северновиетнамски картечници. В този момент мина попаднала в командния пункт на бойците от Хмонг, убивайки командирите. Когато това се разчуло, те буквално започнали да се пръскат.
Загубите на Хмонг бяха ужасяващи. Те отблъснаха първата вълна, но както отбелязах, опитните бойци започнаха да напускат боя, оставяйки го в ръцете на младите, някои от тях все още деца. Но дори те успяха да спрат втората вълна на атаката. Но по това време, жертвите сред Хмонг и лаоските офицери бяха нараснали до степен, която принуди хората на ЦРУ да се изтеглят. Техния пример последваха и останалите. Беше ясно, че гарнизонът няма как да удържи и станцията беше изоставена на 1-ви март 1969 година. Няколко батальона бойци от Хмонг бяха преместени, други 4000 Хмонг напуснаха района, изплъзвайки се покрай врага. Лаоският командир, който беше и провинциален губернатор беше убит. Врагът превзе изцяло станцията. Оттеглящите се приятелски войски унищожиха почти всичко останало от LS-36, а каквото беше останало, беше довършено от самолетите на американските ВВС, които прикриваха оттеглянето.
Загубата на LS-36 означаваше, че сега мисии по търсене и спасяване трябваше да се изпълняват от Лонг Тиенг, LS-20A, както и че TACAN трябваше да бъде инсталиран в Боум Лонг, LS-32. Вече LS-32 беше най-северно разположената станция “Лима”.
Намерих бележки направени от Националния съветник по сигурността Кисинджър до Президента Никсън, в библиотеката на Държавния департамент. Документът беше озаглавен: “Войната в Лаос и важността на падането на На Канг”. Това което искам да цитирам от него е следното:
“Войната в Лаос получи сериозен обрат с падането на На Канг, нашата партизанска база в североизточен Лаос. ... Има две нива на конфликт в Лаос – по-малкия между армията на Лаос и комунистите, и големия, този относим към Войната във Виетнам. ... Падането на На Канг от стратегическа гледна точка – инцидент, който не е от голяма важност за нито едно от нивата на конфликт, но отнасящ се и до двете.”.
Доста жалки бележки, имайки предвид броя на хората загинали при отбраната на LS-36, техния кураж и чест.
Искам да приключа с един последен коментар. Летците от Еър Америка се върнаха обратно в родината през 1975 и вероятно поради политическите въпроси и секретността, които ги обгръщаха, не бяха посрещнати с много, ако въобще с някакви, фанфари. Като ветеран от Войната в Индокитай, чиято част изпълняваше мисии по електронно разузнаване, основно над Лаос, мога да Ви кажа, че наименованието “Еър Америка” винаги привлича, както ги наричам, “хейтърите” в журналистиката и писането на книги. Предполагам, че никой от тях всъщност не разбира в какво се е състояла службата, какви са били жертвите понасяни от тези мъже, каква е била лоялността и честта им. Но най-важно, те така и не разбират, че летците от Еър Америка са правили това, което са правили в името на страната си и съюзниците й в тази война. Аз лично мога единствено да им сваля шапка.

[piston]

Ще има ли повече подробности за битката за LS-85?

[Bruchpilot]

Ще има ли повече подробности за битката за LS-85?

Освен ако без да искам не съм изпуснал нещо, това са нещата от докладите. Малко съм съкратил единствено повторенията и на места описанията, които съм счел за излишни. Както и доста сериозно "заключенията" - някак си не ми се сториха особено увлекателни.

[piston]

@Bruchpilot , най-сетне с кеф отделих 1 час да си прочета всичко, което преведе!

Забележителна операция на виетнамските специални части (Lima site 85).



Във връзка с проблемите за авиацията по време на дъждовният период, радарнонасочваните удари (Skyspot e доста по-прецизен от LORAN навигацията) явно са създавали огромни проблеми за комунистите и те успяват (по наистина впечатляващ начин) да ограничат американските възможности в това отношение....

[Bruchpilot]

Въпреки противоречивата информация за ефективността на системите, явно виетнамиците са сметнали, че изваждането им от строя си струва плащането на цената. Естествено е възможно просто да са били "бонус" към унищожаването на станциите

[piston]

Въпреки противоречивата информация за ефективността на системите, явно виетнамиците са сметнали, че изваждането им от строя си струва плащането на цената. Естествено е възможно просто да са били "бонус" към унищожаването на станциите

За коя система говориш? Skyspot е доста ефективен като точност.

[Bruchpilot]

Въпреки противоречивата информация за ефективността на системите, явно виетнамиците са сметнали, че изваждането им от строя си струва плащането на цената. Естествено е възможно просто да са били "бонус" към унищожаването на станциите

За коя система говориш? Skyspot е доста ефективен като точност.

Дори и нея мисля я даваха със средно отклонение около 100 метра на 100 мили разстояние от станцията. Но всъщност си прав, за онези години май не е било никак зле.

[piston]

Въпреки противоречивата информация за ефективността на системите, явно виетнамиците са сметнали, че изваждането им от строя си струва плащането на цената. Естествено е възможно просто да са били "бонус" към унищожаването на станциите

За коя система говориш? Skyspot е доста ефективен като точност.

Дори и нея мисля я даваха със средно отклонение около 100 метра на 100 мили разстояние от станцията. Но всъщност си прав, за онези години май не е било никак зле.

Skyspot не е чак толкова зле за времето си... Дават му 20% от бомбите в целта (според доклади на FAC)...

https://apps.dtic.mil/dtic/tr/fulltext/u2/a586292.pdf

[piston]

Това, което също би било полезно е и повече подробности за работата на NAVY/MARINE - цели по дни, назначени самолети на една цел , TOTи т.н. (както е по-горе за TACAir).

Не е към Linebacker, но все пак...

От юли 1967 до юли 1968 бях СО на VA-75 Sunday Punchers.



През ноември 1967 кацнахме на USS Kitty Hawk (CV-63). Прекарахме в Тонкинският залив от Декември 1967 до юни 1968. Разполагахме с 12 А-6А.



A-6A with 28 – 500 pound bombs



Нашата ескадрила не летеше над Южен Виетнам, а само на север, дори и в най-лошите зимни мусони, когато дори не можеш да видиш кораба и да кацнеш на него. Понякога валеше толкова силно,че дори не можех да видя указанията на техниците, които ми помагаха да напусна полето за кацане.

Януари 1968 получихме 3 специално модифицирани А-6В, които можеха да стрелят със ПРР Стандарт, които имаха много по-голям обхват от Шрайк (до 65 мили) и можеха да атакуват цели встрани от курса на самолета.




A-6B Aircraft with 2 Standard Arm Missiles
(It could carry 4 missiles)

На 13 февруари 1968 получихме покана от командването на 7 флот да посетим среща със 7 Въздушна армия в Банкок, като на тази среща трябваше да решим датата на бойният дебют на СТАНДАРТ-а.

Постигнахме съгласие за 20 март 1968. На 6 март, обаче, получихме съобщение от ВВС, че те смята да ползват ракетата седмица и нещо преди уговорената дата!

Отговорът на Адмирал Ралф Козинс до вевесарите беше кратък: "Ние ще стреляме довечера!"

И така, вечерта на 06 март 1968 VA-75 стартира 4 ударни А-6А и два А-6В. Четворката 6А тръгна към назначените си цели, а В варианта тръгна към местата, за които се знаеше, че има позиции на ЗРК. Аз поех към Хайфон, където имаше няколко добре известни ЗРК позиции. Моят омбардир/навигатор активира първо едната, а после и другата СТАНДАРТ и аз имах честта нда изстрелям първата СТАНДАРТ в Югоизточна Азия...

/следва/

[piston]

Yankee Station Operations –

Yankee Station е място в Залива на Тонкин, използвано от американските самолетоносачи от Task Force 77 за запуск на самолети за удари над Северен Виетнам. Намира се на 17° 30' С и 108° 30' И, западно от китайският остров Хайнан.



Good weather days.

При хубаво време ние летяхме т.нар. “alpha strikes” - 25/35 самолета от Kitty Hawk, които атакуваха една цел. А-6 водеха тези атаки заради перфектните им навигационни възможности. При приближаване на целта снижавахме до 10 000 фута и пикирахме под 45 градуса за визуално прицелване. Бомбите се откачаха при 5000 фута и излизахме от пикиране на около 3500. Никой не харесваше този тип формация, защото освен за опасностите от земята, трябваше да се вниимава и за сблъсък с останалите самолети. За щастие нашето пребиваване не беше съпътствано от хубаво време и имахме само 7 или 8 такива нападения. Обичайно нашите А-6 работеха със следното натоварване:

-5 MK-84 2,000lb bombs,
-13 MK-83 1,000lb bombs,
-22 MK-82 500lb bombs и други...

Typical Kitty Hawk Alpha Strike Composition (27 aircraft)


2 A6A Strike VA-75 5 MK-84
2 A6A Strike VA-75 13 MK-83
2 A4E Strike VA-144 2 MK M1 Walleye
3 A4E Strike VA-144 5 MK-83
4 A4C Strike VA-112 3 MK-83
1 A-6B Ironhand VA-75 2 Standard Arm
2 A4E Ironhand VA-144 4 AGM-45 Shrike
4 A4C Ironhand VA-112 2 AGM-45 Shrike
5 F4B Flak Supress VF-114 4 CBU-29
2 F4B TARCAP VF-114 Sparrows/Sidewinders



Bad weather and night flying.

При лошо време и през нощта, летяхме с единични самолети и бомбардирахме от малка височина с помощта на радара. Обичайно имаше минимум два самолетоносача в зоната на операциите и всеки самолетоносач имаше 12 часово дежурство на полетите - единият самолетоносач поемаше времето от 10 сутринта до 22 часа, а другият - от 22 часа до 10 на следващият ден. Ние предпочитахме втората смяна, доколкото тя ни даваше повече време за полети през нощта... Защо обичахме да летим през нощта?

- самолетът беше създаден точно за това
- пусковете на ЗРК се виждаха по-отдалеч
- виетнамците не можеха да ни видят
- виетнамските МиГ не можеха да слязат на нашата височина по тъмно...

Най-общо летяхме 1-2 мисии на ден за екипаж (при 19-20 налични екипажа в ескадрилата). Нормално прекарвахме 20 дни на Yankee Station последвано от 7 дневна почивка на Филипините. Първият ни престой, обаче, се удължи, тъй като смяната ни - USS Enterpise беше насочен към северна Корея, след като севернокорейците плениха USS Pueblo (AGER-2). Поради това Kitty Hawk остана 61 дни (!) на бойна мисия без прекъсване, за което корабът беше награден с the Presidential Unit Citation за този рекорд.

/следва/

[piston]

Operation Rolling Thunder

Operation Rolling Thunder започна на 24 февруари 1965 (много преди да пристигнем в Yankee Station) и приключи на 31 October 1968, около 4 месеца след нашето заминаване. Характерното за операцията беше,че не включваще пълномащабни бомбени удари, а постепенно ескалиране на атаките и включване на нови цели. Дори когато започнахме да летим в края на 1967, множество от нашите цели бяха маловажни и от тактическо естество (предполагаемо стръпване на камиони, подземни складове, речни бродове, кръстовища, малки мостове и т.н.). Все пак, по време на престоя ни, като цели на ударите ни бяха включени и по-значими обекти като електроцентрали, индустриални обекти и фабрики, депа, летища, пристанища и комуникационни възли. Ние не можехме да си избираме цели. Беше ни разрешено да атакуваме само целите от предварително одобрен списък, който получавахме от Пентагона и/или Белият дом.



Operation Rolling Thunder не беше толкова ефективна, колкото можеше да бъде, поради следните причини:

• Затишията. Точно когато ни бяха одобрени няколко добри цели за нощни удари, на 31 март 1968 Вашингтон реши, че няма да се бомбардират обекти над двадесетият паралел. Разбира се, всички значими цели се намираха на север от него.

• Самоналожените ограничения. Множество подходящи цели не бяха разрешени. Много от разрешените цели не бяха подходящи за бомбардиране.

• Забранени за бомбардиране зони. Не се допускаше бомбардиране на мелиорационните съоръжения по Червената река, както и на пристанището на Хайфон. Можехме да унищожим оризищата в долината на Червената река, чрез наводняване. 60% от снабдяването на Северен Виетнам минаваше през Хайфон. Можехме да бомбардираме мостовете в района, но не и самите пристанища. Причината за това вероятно беше, че руснаците държаха един от корабите си на котва в главният канал на Хайфонското пристанище и Вашингтон вероятно се притесняваше, че можем да го ударим. (Всъщност ние повредихме този кораб, та се наложи да го буксират до СССР, но дори и след като каналът се освободи, не ни разрешиха да ударим доковете)

• Забрана за миниране на пристанищата. До 8 мАЙ 1972 БЕШЕ ЗАБРАНЕНО да св минират пристанищата. Това трябваше да се направи още в първият ден на войната.

•Липсваше стратегическа цел.

Не искам да кажа, че операцията беше безполезна, по-скоро не беше ефективна, колкото потенциално би могла. Все пак 653 000 тона боеприпаси причиниха над 90 000 жертви и щети за 164 000 000 долара, което за държава като Виетнам беше сериозен удар. Въпреки това, цената, която плати САЩ, загубвайки 58 286 KIA и 2370 самолета (USAF, Navy, USMC), беше значително по-висока.

За щастие Вашингтон накрая дойде на себе си и през февруари 1972 повечето от тези ограничения отпаднаха.

Най-важният урок от войната във Виетнам е политиците да не се бъркат на военните. Просто трябва да се даде задачата, ROE и да се оставят военните да действат както могат.

Когато Вашингтон забрани полетите над 20 градуса северна ширина, ние използвахме една от най-добрите способности на нашите А-6, а именно AMTI (Airborne Moving Target Indicator). Доста поработихме с него в южната част на Северен Виетнам, която наричахме "Щастливата долина" (“Happy Valley”). Това е една не особено качествена снимка на радарният индикатор в A-6. Изображението на индикатора е доста примитивно в сравнение с FLIR, който VA-75 получи с A-6E (FLIR and laser designator) след завръщането от Виетнам.


Radar Display in the A-6A



В A-6A, когато се активира AMTI режима, радарът канселира всички отражения ОСВЕН тези от движещите се цели. Изображението по-долу е от радар в режим AMTI


AMTI Mode ON

Прилича на оживен път с доста трафик. Пилотът ще насочи самолета по протежение на колоната, ще захване една от целите в нея с радара си и ще хвърли боеприпасите си по протежение на колоната от превозни средства.

/следва/

[iasen ianakiev]

Загубите на ВВС на северен Виетнам за периода 1960-1972 г.
http://www.skywar.ru/nvafloss.html

[COMMANDER_KEEN]

12.02.1968 - загубени 3 Ил-14 при нощен рейд над обекти напротивника? Какво подяволите значи това?

[piston]

12.02.1968 - загубени 3 Ил-14 при нощен рейд над обекти напротивника? Какво подяволите значи това?

Опитват се да поддържат частите си в Hue. Хвърлят припаси, парашутисти и бомби.

Also on 7 February, the North Vietnamese tried to bring their own air support into the battle, sending four Vietnam People's Air Force Il-14 transport aircraft from an airfield near Hanoi. Two of the aircraft carrying explosives, antitank ammunition and field telephone cables managed to find an opening in the cloud layer about 10 kilometers (6.2 mi) north of Huế. They dropped their cargoes in a large lagoon for local forces to retrieve. One of the aircraft returned safely; but the other, flying through dense fog, crashed into a mountain, losing all on board. Meanwhile, the other two IL−14s, which had been modified to drop bombs, had orders to bomb Mang Ca. Neither flight crew could find the city in the fog, however, and both aircraft returned to North Vietnam without dropping their bombs. They tried again five days later, but once again, bad weather prevented them from locating Mang Ca. The two aircraft radioed that they were scrubbing the mission, then headed out to sea to jettison their bombs. A short time later, their transmissions went dead and they were never heard from again

[piston]

The Mark-36 Destructor.

Поради забраната да минираме Хайфонг, ВМС реши да все пак действа по други водни артерии. ПРез 1966-1968 ВМС разработиха серията мини DESTRUCTOR, базирания на съществуващи авиационни бомби.



Mk 36, 40 and 41 мини бяха конверсии на MK 82 500lb, Mk 83 1,000lb и Mk84 2,000lb GP авиобомби. Премахваше се контактният взривател на последните и се заменяше с магнитен датчик и датчик за движение + захранване в опашната част. Мините можеха да се ползват и на сушата, като бомби със закъснител.



Използвахме тези мини в района на фериботните връзки, кръстовища и важни пътни артерии. Нямаше как да знаем доколко ефективни бяха подобни действия, поради факта, че резултатите от ударите не се наблюдаваха на момента. Все пак ние имахме възможност на два пъти да се уверим, че мините действаха, макар не точно така, както очаквахме/желаехме:

(1) Инцидент#1. Един ден група A-4 или A-6 се връщаха към Kitty Hawk с неизползвани MK-36 Destructor. Управлението на полетите насочи самолетите в зона в Тонкинският залив, където да се освободят от този опасен товар. След 3-4 седмици Kitty Hawk мина точно през тази зона, и когато те започнаха да експлоадират си помислих, че някоя оръжейна на кораба се взриви! Наистина яко разтресоха кораба! Защастие бяха от 227 кг бомби а и водата беше достатъчно дълбока, така че се разминахме без дупки в корпуса. Поне със сигурност разбрахме, че Деструкторите работят!

(2) Инцидент#2. На 4 Януари 1968, получихме заповед да "засеем" плавателен канал насред Хайфон с MK 36 Destructor. Каналът беше перпендикулярен на основният пристанищен канал, забранен за миниране)(Каналът в червено е целта на мисията).
Червената линия показва къде трябваше да паднат Деструкторите на лидера. Следващите самолети трябваше да стоварят мините си по протежение на канала.


Haiphong Harbor Showing the Seed Canal and Main Red River Channel

Един ден преди мисията, моят XO (заместник командир) ни събра за да планираме тази доста отговорна мисия. Оказа се, че нямахме много добра карта на тази част от Хайфон, затова използвахме френска карта. Всеки екипаж трябваше да покрие с мини участък в продължение на 1500 фута от прицелната си точка. Четири такива учасъка трябваше да покрият целият канал. Щяхме да се прицелваме визуално от 45 градусово полегато пикиране. След това XO инструктира екипажите, които щяха да участват и в 14:30 на 6 Януари четворката излетя. Няколко часа, след като нашите А-6 се върнаха, започнаха да пристигат съобщения, че руснаците са бесни, защото американски самолети са бомбардирали техния кораб - жив щит....



Russian Ship Peresalvl Zalesskiy

Съобщението в спойлера:

► Show Spoiler

FM FBIS OKINAWA
TO RU
CINCPACAF MACT J-2
CINCPACFLT USIS BANGKOJ THAILAND
CINCPAC HAWAII CINCUSARPAC HAWAII
COMUSMACV COMUSKOREA
COMSEVENTHFLT 5TH AF FUCHU AIRSTA JAPAN
CTF SEVENTY SEVEN

UNCLAS
HANOI VNA INTERNATIONAL SERVICE IN ENGLISH 0539 GMT 6 JAN
(MORE ON US BOMBING OF SOVIET CARGO IN HAIPHONG PORT)

(TEXT) HANOI, 6 SIX JANUARY-DURING THEIR RAIDS ON HAIPHONG PORT CITY ON FOUR JANUARY, BESIDES DROPPING THEIR EXPLOSIVE DELAYED ACTION AND STEEL PELLET BOMBS ON THE HARBOR ITSELF, DAMAGING THE SOVIET CARGO SHIP PERESALVL ZALESSKIY WHICH WAS UNLOADING AT THE PORT.

IMMEDIATELY AFTER THE RAID, LOCAL AUTHORITIES SENT REPRESENTATIVES TO INQUIRE ABOUT THE CREW'S CONDITION AND THE DAMAGE CAUSED TO THE SHIP. THE SHIPS CAPTAIN BORIS TSEVSKOV (RUSSIAN NAMES AS RECEIVED) AND POLITICAL COMMISAUR SEMEN MASTOV RELATED THE RAID ON THE SHIP AS FOLLOWS:

AT 1540 HOURS, FIFTEEN U.S. PLANES COMING FROM THE NORTHWEST FLEW PAST THE SHIP PERESALVL ZALESSKIY AND DROPPED MANY DELAYED ACTION BOMBS AROUND THE SHIP. AT 1550 HOURS A BOMB EXPLODED ABOUT 100 METERS FROM THE STERN, SENDING UP A HIGH COLUMN OF WATER. THE SHIP WAS VIOLENTLY SHAKEN. FIVE 5 MINUTES LATER ANOTHER BOMB EXPLODED ABOUT 2 TWO METERS FROM THE PORT SIDE. THIS EXPLOSION CAUSED SOME DEFORMATION TO THE HULL. MANY WINDOWPANES AND CEILING LAMPS IN THE SAIL CABINS WERE BROKEN. THE BEDAKPLATE OF THE MAIN ENGINE WAS HITCHED UP, THE AUXILIARY ENGINES AND CRANE OPERATING GENERATORS WERE WRECKED AND THE SHIP COULD NOT MOVE ON ITS OWN.

UNTIL 2040 HOURS BOMBS CONTINUED TO EXPLODE SPORADICALLY AT DISTANCES OF 30-60 METERS FROM THE SHIP. AT 1720 HOURS A BOMB WENT OFF ABOUT 15 METERS FROM THE STERN AND AT 1920 HOURS AGAIN A BOMB EXPLODED ABOUT 60 METERS FROM THE PORT BOW. PRESENTLY MANY TIME BOMBS REMAIN UNEXPLODED AROUND THE SHIP. CHIEF ENGINEER VALENTIN SHAPOVALOV VADE KNOWN THAT THE WATER AND FUEL CONDUCTS OF THE SHIP HAD BEEN PUT OUT OF USE. THE FUEL PUMP MOTOR AND THE RUDDER SYSTEM HAD ALSO BEEN SERIOUSLY DAMAGED AND THE RADAR INSTALLATION WAS PUT OUT OF ORDER.

Адмирал Cousins, (CTF-77) заповяда разследване защо се сме ударили руският кораб. Моят зам. командир и още няколко офицера от Flag Staff, прегледаха отново всички процедури по планирането и накрая откриха проблема - мащабът на френската карта беше грешен! съответно 1500 фута на бомбената "пътечка бяха всъщност 3000 и "Деструктор"-ите бяха нападали точно около съветският кораб, закотвен в главният канал. Със всяка промяна на течението корабът променяше позицията си около котвата си и задействаше някой "Деструктор" и това в продължение на около 6 часа. Експлозиите бяха изкъртили двигателя на кораба от постамента му и корабът трябваше да бъде отбуксиран до СССР. Отгоре на всичко част от "Деструктор"-ите бяха нападали в док номер 4 и го направиха неизползваем за дълго време.

Адмиралът беше изключително доволен. За пореден път доказахме, че "Деструктор"-ите работеха....

/следва/