Мнение
от piston » 22 Юли 2025, 10:43
Последните месеци не писах, защото моят взвод се оказа в ситуация, в която се опитваше да ни убие не само врагът, но и собствената ни армия.
Една от моите „Стугна“ екипи беше откъсната от мен и от моя взвод, и прехвърлена към друга бригада, която я командваше непрофесионално и се отнасяше към бойците като към безплатно „месо“.
Надявах се, че понеже сме професионалисти, ще се измъкнем… Не успяхме. Опитвайки се да се измъкнем от тази бригада, моят взвод изгуби боеспособност — най-добрите ми бойци са в категория 300 (ранени), един е 200 (загинал).
Няма да посоча номера на бригадата, защото все още воювам в този участък. Освен това тук все още има адекватни, професионални командири. Отдавна съм в добавеното подразделение и отдавна знам, че това е системен проблем в армията — към добавените подразделения се отнасят като към безплатна жива сила. Но досега имах късмет да работя с разумно командване.
До последно…
Не исках да пиша такава истина за собствената си армия, но трябва да спомена едно име и фамилия: подполковник Иван Гараненко.
Той беше твърд и непоколебим при издаването на заповеди — „истински“ командир. „Казах в 3 сутринта“ — това беше неговата команда.
А аз… се унижавах. Молех се. Моите момчета бяха свидетели:
„Моля ви, умолявам ви, позволете ни да приберем „Стугната“ от позицията утре вечер в 20:00“, — умолявах. Но командирът беше непреклонен:
„Казах — днес в 3 през нощта“.
„Много ви моля, дайте ни ден за разминиране. Това е само техника, какво значение има кога ще я вземем? Нужно ни е светло време, за да обезвредим пътя“ — продължавах да го моля.
„Казах — в 3 през нощта. Дотогава ще бъде разминирано“.
„Но вчера, след нощното „разминиране“, вече се взривихме… Невъзможно е да се разминира нощем. Много ви моля, дайте ни ден.“
„Това е заповед — 3 през нощта“, — настояваше той.
Този разговор се водеше след като на КП (контролен пункт) бяха прихванали видео от вражески FPV дрон-миньор, който 10 минути по-рано беше хвърлил противотанкова мина с магнитна плоча на кръстовището, през което трябваше да минем.
Миналата нощ също знаехме къде лежи мината — вляво от пътя. Но не знаехме какъв тип е. Противникът използваше такъв тип мина за първи път. Трябваше да приберем нашия 200, 300 (тогава не тежко ранен, но боеприпасът беше химически, ефектите можеха да се проявят по-късно), както и „Стугната“. По дясната страна на пътя едно превозно средство вече беше минало (предупреждение за миниране нямаше в нито една група на бригадата), затова и ние рискувахме. Но не ни се получи — мината избухна на три метра зад моята бойна кола — „Пасфайндър“, оборудван с РЕБ, нощно виждане, противопехотен грейдер, „Старлинк“. Беше добре екипирана бойна машина, която неведнъж ни беше спасявала.
Взривът беше толкова силен, че задницата на машината се смачка като хартия. Имах късмет, че бойците ми бяха само контузени, но с ръце и крака. Имах късмет, че приятелско подразделение ни предупреди къде точно е мината и я заобиколихме възможно най-далече. Имахме късмет, че беше сравнително близо и успяхме да евакуираме момчетата, защото след взривове на мини често излитат вражески FPV рояци.
Но вече нямах с какво да отида да взема 200, 300 и „Стугната“… Освен това пристигна нов дрон-миньор и постави още една същата мина на пътя.
Тогава командирът пое евакуацията. Все пак това беше неговият участък, моят взвод беше от друга бригада. На разсъмване изпрати кола от 2-ра рота на батальона си, но с моя командир от разчета. На тях им казаха: „Пътят е разминиран — напред“. Командирът на втора рота, с когото говорих преди потеглянето, повярва.
„Ще пробием“, — каза ми.
Но моят командир Олексий, още щом излезе от КП и се насочи към обречения пикап, сякаш усети, че лъжат. Успя риторично да попита щабистите:
„Аз съм външен, но дори и за своите не ви е жал, а?“
Десет минути по-късно се свърза с мен:
„Пълзя в дренажна тръба под пътя, не чувам, може да припадна, търсете ме там…“
Дълго търсехме кой да отиде да ги вземе… Чаках под дърветата. Имахме късмет, доведоха ги и FPV не успя да ги настигне.
Шофьорът беше без крак — мината избухна под колата. И той имаше късмет — взривът запечата съдовете на откъснатия крайник и не изтече кръв.
Така мина предишната нощ.
А следващата — пак същото. Молех командира да отложи излизането, за да не се повтори трагедията. Всички фактори съвпадаха…
Едно превозно средство успя да мине в здрача. Благодарна съм — момчетата взеха 200 и 300. Оставаше „Стугната“… Но не успяхме — пак дойде миньор. Логично беше да отложим влизането за следващата вечер. В тази втора кола трябваше да са двама от хората на комбата и един мой шофьор. Но комбатът се „вманиачи“ — „3 сутринта и не се обсъжда“, въпреки че обезвреждането нощем е невъзможно. FPV миньорите продължаваха да хвърлят мини, не можехме да ги проследим всичките…
Разбрах, че дори и да не пратя своя човек, комбатът няма да отмени заповедта за своите. Щяха да минат по мини, защото иначе — наказание и по-лоша мисия…
Затова бях готова да пълзя в краката на комбата, само за да получа един ден за подготовка и разминиране.
В един момент разбрах, че той просто се наслаждава на властта си. И че е безсмислено да моля.
Изведнъж ми просветна какво да направя.
Затворих телефона и написах СМС на комбрига (между другото, някога му помогнах със „Стугната“, когато беше още комбат — това не промени сегашното му отношение към нас като към роби-гладиатори):
„Желая здраве. Имам останала Стугна на позицията. Моля за разрешение утре в 20:00 да вляза във вашата зона и да я взема“.
Разбира се, комбригът разреши. Препратих съобщението на комбата. Момчетата, и мои, и негови, се усмихнаха:
„Имаме ден. Имаме информация. Ще направим всичко както трябва“, — обещах им.
На следващия ден ми помогнаха граничарите. Сдушихме се в съвместни бойни действия. Това беше тяхната зона. Провериха всеки метър от пътя. Пътувахме уверено. Друга група гледаше небето за FPV. Не се доверявахме на КП. Помогнаха ни момчета от съседен взвод (пенсионери), които бяха събрали нашето „желязо“. Натоварването отне 1 минута. Влязохме и излязохме спокойно. На пътя ни чакаше FPV, но вече бяхме в обратен път, нямаше къде да се крием. До нас чакаше още едно наше авто — резервно за евакуация.
„FPV все пак не е противотанкова мина, шанс има“, — крещяха ми момчетата. И имахме късмет — нашият РЕБ замъгли сигнала, дронът не ни видя и не зави след нас.
Стоях с мавикаджиите под едно дърво на пътя — още минута и колата профуча край нас. Без да спре — зоната все още беше под заплаха. Прегърнахме се. После още една наша кола (резервна за евакуация) спря и ме взе.
Така, с цената на боеспособността на моя малък взвод, напуснахме бригадата, в която бяхме напълно напразно.
Бригадата ни беше поставила в местност, където „Стугната“ не можеше да стреля. На картата — всичко изглеждаше красиво, но в реалност — дървета. От началото на разузнаването това беше докладвано. Преместихме се от ефективна на неефективна позиция — дори преди това бяхме ликвидирали вражески комбат…
Но пак ни преместиха. Явно бригадата беше изгубила много пехота и компенсираше с четиримата от моя екип.
По-добре да бяхме просто пехота. По-леко е с автомат, отколкото с 100 кг „Стугна“ и още 100 кг ракети, генератор и батерии… Маскировка, позиция на най-високото и на открито…
Може би щяхме да оцелеем. Но бригадата постоянно ни демаскираше. На позицията „Стугна“ идваха проверки — денем, с бронежилетки и автомати, снимки, видеа… Дори поставиха точна карта с нашето местоположение на КП. Командването изискваше снимки отдалече, маскировка, укрития — и всичко в общ чат…
Това беше крайно непрофесионално. Казвах го.
Когато учех артилерия, ми направи впечатление, че по съветски норми най-големият разход на 122 мм снаряди беше по ПТРК — 300 снаряда на позиция. Още преди дроновете, ПТРК беше цел №1.
Моята позиция беше унищожена точно като такава. Първо вражеска артилерия, после фугасно-химически боеприпас — първо използване в тази зона. Значи врагът знаеше, че удря по „мазна“ цел.
Загина Любомир Нидзелски. Винаги бяхме внимателни, имахме противогази. Любомир се опитваше да го сложи, но не успя — загуби съзнание. Прецизният удар беше точно в зеленината, прикриваща входа в мазето. Сергій оцеля по чудо — припадна до изхода, където имаше течение. Беше в безсъзнание 7 часа. До днес бъбреците му не функционират.
Най-страшното за войника е да загине, без да е убил враг.
Любомир беше оператор на „Стугна“. Убиваше врага. 3 години на нулата. Започнахме заедно от Скибин, от отбраната на Киев. Завърши героичния си път с чест.
Най-позорното за всяко командване е да губи хора съзнателно и безсмислено — за статистика и отметки.
А в този случай беше точно така. Моите четирима не бяха бойци за бригадата — бяха само „месо“. Безплатно месо. Бригадата дори не им беше оформила бойни (надбавки).
На снимката е моят боец Любомир — за страната воин, който е унищожавал врага. За нас — светъл човек, брат. За „месната“ бригада — просто още един чужд 200.
"Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията."
Илия Бешков, сеп, 1950 г.
"War without logistics is called poverty"
William Cox
Слух, че Динг е в@гина